Ребека Джеймс
Красиво зло (10)

Девета глава

Стигаме до Джиндабайн преди пет часа. Обичам курорта, обичам бавния му спокоен ритъм, свежия хладен въздух и красивото изкуствено езеро. Сега мястото е много по-космополитно, отколкото когато идвахме тук като деца. Навсякъде по главната улица има кафенета и ресторанти с модерен вид, но от Джиндабайн все още се излъчва някаква провинциална сънливост. Струва ми се, че идва от широките улици, от бавното движение, от леката обезлюденост на града след зимния наплив на туристите.

Наела съм самостоятелно бунгало близо до езерото, наречено с доста лишеното от въображение име „Езерни хижи“, но съм доволна от него, когато пристигаме и се оглеждаме. Вече е топло — тъй като собственикът е проявил любезността да включи отоплението в очакване на пристигането ни — и има малка дървена веранда с изглед към езерото. Ако е топло, можем да се храним там. Кухнята е чиста и има хубава печка, а леглата са меки и удобни.

— Но къде е снегът? — Сара се втурва към прозореца и поглежда навън.

— Тук няма сняг, миличка. Утре обаче ще се качим на специалния влак за планината и ще видим много, много сняг.

— Това вълшебен влак ли е?

— Да, така мисля — отвръщам.

— Вълшебен снежен влак?

— Точно така — кимвам.

— Може ли да поиграя навън?

— За малко. Стъмва се.

Помагам й да си облече подплатеното с козина яке и да си обуе гумените ботуши и тя се изстрелва навън, докато пищи от въодушевление, че е на ново място.

— Не се приближавай до водата без мама — напомням й.

Изваждам от багажника кутията с продукти — мляко, чай, захар, бисквити с фибри — и я внасям вътре. От кухнята виждам Сара и докато разопаковам багажа и се заемам с приготвянето на вечерята, я гледам как рови в земята с пръчка и си бърбори сама с весело гласче. Донесла съм босилек, чесън, ядки от борови шишарки и всичко необходимо за приготвянето на спагети със сос „песто“. Осигурила съм марули и авокадо за зелена салата, както и оцет, с който да я подправя.

Винаги съм хранила Сара със същото, което ям аз, така че небцето й вече е доста изтънчено и тя обича храни с подправки. Винаги се храним заедно.

Готова съм със соса и салатата, сложила съм голяма тенджера с вода да ври на котлона, обличам си якето и излизам. Сядам на верандата и гледам как дъщеря ми си играе.

— Мамо? — обажда се тя след малко, без да откъсва поглед от играта си.

— Да, сладурче?

— Мамо, щастлива ли си?

— Разбира се, че съм щастлива. — Сериозният й глас ме изненадва. — Имам теб, така че съм много, много, много щастлива. Най-щастливата мама на света. Знаеш го.

— Знам — кимва сериозно тя. — Знам, че си щастлива заради това. Но тъжна ли си, задето нямаш татко?

— Но аз имам татко. Дядо е моят татко.

За миг тя не отговаря, мисли. После вдига поглед към мен. Изражението й е сериозно, челото — сбърчено в размисъл.

— Имам предвид татко за мен, това имам предвид. Тъжна ли си, задето нямаш татко за мен?

— Малко.

Инстинктът ми подсказва да се приближа до нея, да я вдигна, да я прегърна, да я гъделичкам и да я обсипя с целувки. Предпочитам да избягвам тъжните дискусии — прекалено са напрегнати, прекалено болезнени за толкова малко момиченце. Но от опит знам, че тя иска отговори на въпросите и ще продължи да ги задава отново и отново, докато не остане доволна.

— Татко ти ми липсва и искам да не беше умрял. Но ти ми носиш такава радост, че съм много повече щастлива, отколкото тъжна.

— Наистина ли?

Тя се усмихва — лека колеблива усмивка на облекчение.

— Да. Наистина. Разбира се — уверявам я и се чудя дали това е истина. Щастието е чувство, което се определя толкова трудно. Има моменти, когато съм щастлива, мигове със Сара, когато забравям коя съм и какво се е случило, мигове, когато напълно забравям миналото и да се наслаждавам на настоящето. Но върху ми тегне бреме, дълбока тъга, чувство на разочарование от капризите на живота, от което е трудно да се освободя или да игнорирам. Има случаи, в които осъзнавам, че дните и седмиците са отминали, без да ги запомня с нищо, сякаш съм отсъствала или съм живяла на нещо като автопилот. Понякога се чувствам като робот, програмирана колкото да се уверя, че има кой да се грижи за Сара, че съм отговорна за гладкото протичане на живота й, лишена от способността да пожелая нещо за себе си. Главната ми надежда за щастие сега е дъщеря ми. Ако тя е добре, ако може да изживее живота си без трагедии и разбито сърце, тогава ще се почувствам удовлетворена. Това е единственото което сега съм готова да очаквам за себе си — добруването на Сара, единствената емоционална инвестиция, която съм готова да направя.