Ребека Джеймс
Красиво зло (1)

Не отидох на погребението на Алис.

Бях бременна. Полудяла и подивяла от скръб. Но не за нея скърбях. Не. По онова време вече я ненавиждах и се радвах, че е мъртва. Алис бе тази, която причини това, Алис, която разруши живота ми, отне ми най-прекрасното нещо, което някога бях имала, и го разби непоправимо на милион късчета. Не плачех за Алис, а заради нея.

Но сега, четири години по-късно, по-щастлива в един нов живот, най-после намерила закътано място в удобния делничен живот, който водим с дъщеря ми Сара (моята сладка и толкова сериозна малка Сара), понякога ми се иска все пак да бях отишла на онова погребение.

Работата е там, че виждам Алис навсякъде — в супермаркета, край входа на детската градина на Сара, в клуба, където двете с момиченцето ми понякога се отбиваме да хапнем нещо евтино. С крайчеца на окото си мярвам блестящата, руса като жито коса на Алис, тялото, с което би се гордял и модел, приковаващите окото дрехи и спирам и се втренчвам с лудо биещо сърце. Обезумяла, на ръба на истерията, се заставям да се приближа, да се уверя, че не виждам призрак, че това не е тя, а просто друга нейна двойница. Отблизо тези жени понякога наистина приличат на нея, но никоя никога не е толкова красива. В повечето случаи, когато ги погледна отблизо, установявам, че всъщност няма никаква прилика.

Извръщам се и продължавам с това, което съм правила до този момент, но цялата топлина се е оттекла от лицето и устните ми, а в пръстите си усещам неприятното туптене на адреналина. Денят ми неизменно е съсипан.

Ако бях отишла на погребението, сега смъртта на Алис щеше да изглежда по-реална. Нямаше да ми се налага да плача или да се правя на отчаяна. Можех да се изсмея горчиво и да се изплюя в гроба й. На кого ли щеше да му пука? Само ако ги бях видяла как спускат ковчега й в земята, как го заравят с висока метър и осемдесет сантиметра купчина пръст, щях да съм по-сигурна, че е наистина мъртва. Мъртва и погребана.

Щях да знам, че Алис си е отишла завинаги.

Събуждам се преди Сара, преди слънцето да изгрее напълно, и си приготвям чаша чай. Лятото почти е дошло и сутрешният въздух е топъл, така че изнасям чая си навън. Не са много случаите, в които си позволявам да се поглезя със спомени, с мисли за веригата от събития в какъвто и да било хронологически ред. Всички тези неизбежни „само ако…“ са прекалено болезнени, безполезни, опустошителни за душевното ми равновесие. Но от време на време, когато е тихо и съм сама, когато не бързам да приготвя Сара и себе си за нещо, си позволявам този лукс — да си спомням…