Хавиер Моро
Индийската принцеса (9)

8.

Бомбай, 30 ноември 1907 г.

Настъпи часът, в който трябваше да продължат пътуването. В късния следобед внушителен брой файтони, трамваи, таксита, велоколи, рикши, велосипеди и коне се тълпяха в околностите на импозантната гара Чърчгейт, която с островърхите си покриви приличаше на готическа църква. Проправяха си път без никакъв ред, без да спират, сред ужасяваща бъркотия и пронизителен шум. Една луксозна карета с емблемата на хотела, предшествана от три натоварени с багаж коли, спря пред гарата. Анита, мадам Дижон и Лола, с дълги рокли и бели шапки, слязоха и предвождани от Индер Сингх, влязоха в сградата. Групата се открояваше сред множеството, което ги обграждаше. Зашеметени от гледката, те се спряха за миг, без да смеят да направят крачка напред. Бяха притиснати от море от хора, които се движеха в най-различни посоки, от кулита, които носеха пакети и куфари на главите си, от продавачи на манго, на сандали, гребени, ножици, чанти, шалове, сарита… Услугите си предлагаха ваксаджии, чистачи на уши, обущари, писари, астролози и водоносци, които продаваха отделно на мюсюлмани и на хиндуисти: Хинди пани! Мюсюлман пани! Един странстващ отшелник, от тъй наречените садху, почти гол и с покрита с пепел кожа, се доближи до Лола, подрънквайки с чашката си. Искаше монета, като в замяна щеше да излее няколко капки свещена вода от Ганг в устата на андалуската. „Каква гадост!“ — възкликна тя и го отблъсна рязко. Момичето не беше в настроение; имаше ужасеното изражение на човек, който стъпва върху минирано поле.

При толкова хора Анита имаше чувството, че цял Бомбай се готви да пътува. Едва успяха да стигнат до влака си, като внимаваха да не настъпят просяците, които спяха сгушени и увити с парче плат, както и семействата, които лагеруваха на гарата сред вързопи и тандури^[1] понякога в продължение на дни, в очакване на влак или на работа, докато спечелят достатъчно пари да си платят билета.

Вагоните бяха претъпкани. Хората се хващаха за прозорците и вратите в отчаян опит да не останат на земята. Някои носеха кокошки и кози в ръце. Мъжете се качваха на покрива и се биеха за място, където да седнат; образуваха се истински гроздове от хора. Врявата беше оглушителна, но нямаше враждебност, а бъркотия и веселие.

Белите пътуваха във вагони от по-висока класа, които разполагаха със същите удобства като големите европейски експреси; вътре почти не се чуваше глъчта отвън, а венецианските щори позволяваха на пътниците да се изолират от света.

После следваха вагоните на раджите, върхът на разкоша, предназначени единствено за собствениците им. Специалният вагон на Капуртхала, боядисан в синьо и с герба на княжеството в центъра, чакаше на един коловоз своите знатни пътници. Вагонът беше изцяло на разположение на трите жени, с широки и удобни легла, с бани с душ и салон, който служеше и за трапезария. Стените бяха от махагон, лампите — от бронз, съдовете — от английски порцелан, тапицерията беше от кадифе в синьо и сребристо. Към него беше прикачен вагон-кухня, където пътуваше прислугата, и друг вагон за багажа, в който пътуваше Индер Сингх. Владетелските дворове имаха обичая да прикачат толкова вагони, колкото са пътниците. Още с влизането си Анита ахна от изненада: целият вагон беше украсен с бели камелии, донесени от Кашмир. Какъв мил жест. Веднага след това четирима слуги се проснаха пред нея на земята, с ръка докоснаха краката й и после докоснаха челата си. Анита не беше свикнала на толкова раболепен поздрав и не знаеше как да реагира. Клекна и се опита да ги хване за ръка и да ги изправи, но те я гледаха с неразбиращи очи и не ставаха.

— Трябва да свиквате, Ана… — каза й мадам Дижон. — Това е поздравът за знатните особи.

— Разбира се, разбира се… — отвърна объркано Анита, сякаш бе забравила ранга си.

Раджата не беше пропуснал нито една подробност. Вечерята се състоеше от френски ястия, не липсваха също бутилки с вода „Евиан“ за утоляване на жаждата и за промиване на гърлото от праха, който проникваше през процепите. След като напусна Бомбай, влакът навлезе в обширно сухо поле, осеяно с храсти и тук-там с дървета, мяркаха се кирпичени колиби, селяни, които поздравяваха пътниците, и деца, подкарали с остен биволи, които вдигаха облаци жълт прах… Слънцето беше като огнен диск, обагрящ в златно полята, преди да изчезне. Индийците го наричаха Суря и го почитаха като бог.

„Когато влакът потегли, аз не мислех за нищо друго, освен че остават четирийсет и осем часа до пристигането ми в Капуртхала. Нямах търпение да видя принца. Жестът с камелиите ме развълнува дълбоко…“ — щеше да напише Анита в дневника си. Мисълта за предстоящото пристигане, почти непрекъснатите позиви за повръщане, виковете по гарите, където влакът спираше нощем, както и тракането — понякога леко, друг път силно, й пречеха да склопи очи.

 

 

Колко различно е това пътуване от другото, което бе осъществила преди година също с влак! Прекосяваха обаче друга гола и суха земя — Кастилия, на път от Мадрид за Париж, след като раджата бе приел всички условия в прословутото писмо. Капитан Индер Сингх се бе върнал в Мадрид с „дебела като речник“ чекова книжка, за да поеме разходите по пътуването, което всъщност представляваше преместването на цялото семейство в Париж.

„Имах чувството, че отивам на заколение“ — призна Анита на сестра си, Виктория. Това, което бе започнало като игра, се бе превърнало в реалност толкова бързо, че самата Анита се чувстваше изпреварена от събитията. Всички си бяха играли с огъня, но сега само тя усещаше опарването му. Останалите или се бяха забавлявали, като нейните приятели, или бяха излезли печеливши — като семейството й. А тя?… „Как ли ще свърши всичко това за мен?“, питаше се Анита, докато влакът се движеше под белезникавото зимно небе през пейзаж от снежни върхове и тъмни долини, пресечени от ивици мъгла. Все още не можеше да си се представи в прегръдките на индийския владетел, който я беше купил, въпреки старанията на родителите й да придадат благовидна форма на този факт. Да, буквално я купи.

— Не се тревожи, ако нещо не ти хареса, ще се върнем — и готово — казваше майка й, като я виждаше толкова потисната.

Фактът, че цялото й семейство я придружаваше в пътуването, беше наистина известна утеха. Чувството, че е защитена от непредвидени събития, които подобна авантюра би могла да крие, смекчаваше положението. В определен момент обаче тя — и само тя — щеше да застане лице в лице с раджата. Как трябваше да се държи с него? Да му протегне ръка, да направи реверанс или да го целуне при повторната им среща? А той щеше ли да я хване за ръката, сякаш са били годеници от дълго време? Опитваше се да си се представи с раджата, но — уви — безуспешно.

„Във Франция времето беше дъждовно и мъгливо — написа тя в дневника си. — Страната приличаше на красива градина, нямаше необработено място. Но беше тъмно и продължаваше да вали. Изпитвах голяма тъга“.

Може би защото се бе чувствала „продадена“ или от желание да се вкопчи в нещо сигурно, тя се бе съгласила предния ден да позира на Анселмо Нието, единствения от приятелите й, който се беше противопоставил на играта с раджата. Бе прекарала следобеда с него в малкото му ателие на Пласа Майор. Макар че за пореден път отхвърли опитите му за близост, онзи следобед се съгласи да му позира гола. Може би го направи от страх пред това, което я очакваше, искаше да си подсигури любовта на художника, както корабокрушенец се вкопчва в спасителен пояс. Или пък в знак на протест срещу съдбата, която я тласкаше към неизвестността. „Остани, моля те. Не участвай в този фарс…“ — беше й казал той, когато я изпрати до вратата на дома й. Тя му отвърна с бегла целувка, притискайки устните си към неговите. За пръв път правеше подобно нещо и усети тръпки по гърба си. Преди да влезе, се обърна, за да го погледне за последен път. С протритото си кадифено сако, с рядката си брада и вида си на изоставено куче Анселмо Нието предизвикваше съжаление. „Не мога да се върна назад. Правя го и заради тях“ — призна му тя, имайки предвид семейството си. Жребият беше хвърлен.

 

 

Събуди я студът. Не знаеше в какъв влак пътува, нито в коя страна се намира. Беше уморена от дългия път и всичко в съзнанието й се объркваше. Надигна се в леглото и се загърна с халата. През луфтовете на вагона, през които вчера влизаше прах, тази сутрин нахлуваше студ. Намираха се много по на север, прекосяваха обширните равнини в долината на Ганг, брулени от ветровете, идващи от далечните предпланини на Хималаите. Погледна през прозореца и видя зелени поля с жълти цветове — бяха ниви със синап — и слаби като вейки селяни, които спираха биволите си, за да видят преминаването на влака. Това не беше Франция, толкова сива през зимата; това беше искрящата от светлина Индия. Въпреки това й бе студено, сякаш беше зима. Колко жалко, че нямаше вестници, за да ги сложи под дрехите си, както по време на пътуването за Париж! Това беше сигурно средство против студа, една от хилядите хитрини на майка й. Пътуванията с влак й се струваха безкрайни, особено когато трябваше да я отведат при нейния недостижим индийски принц. „Ще ме чака ли този път на гарата, или ще постъпи както винаги?“

Завчера не беше на пристанището в Бомбай, както не беше и миналата година на гарата Ке д’Орсе, когато пристигна в Париж с родителите си. Раджата бе изпратил шофьор с „Дьо Дион Бутон“ — един прекрасен автомобил, в който се събра цялото семейство, и друга кола за багажа. Тръгнаха по левия бряг на Сена, после минаха по моста „Александър III“ и прекосиха площад „Конкорд“… Въпреки ситния дъжд, разходката й хареса и тя с удоволствие би разгледала целия град, както би постъпило едно обикновено семейство заможни туристи. Те обаче не бяха туристи, бяха чужденци, които изпълняваха несигурна и обезпокоителна задача. Привидно изглеждаха сплотено семейство, но за пръв път бяха толкова близо до раздялата и в този ден изпитваха лека меланхолия, може би защото я предчувстваха.

На пръв поглед Париж им се стори много по-голям от Мадрид. По-обширен, по-богат и пищен, макар и по-тъжен. Хората вървяха угрижени, забързани и гледаха в земята. Имаше много повече добре облечени минувачи и повече коли, отколкото в Мадрид. Шофьорът спря на улица „Риволи“, пред хотел „Сейнт Джеймс & Олбъни“, в един от най-аристократичните квартали на града, недалеч от площад „Вандом“ и от неговите прочути бижутерски магазини — като „Шоме“ и „Картие“, на които раджата беше постоянен клиент. Във фоайето на хотела те приличаха по-скоро на семейство емигранти, които си търсят работа, отколкото на гости на толкова знатна особа. Влязоха в асансьора и се спогледаха уплашено, защото за пръв път се качваха в това изобретение. Сръчността, с която облеченият в бяла униформа пиколо боравеше с бронзовите ръчки, ги успокои, но всеки път, когато асансьорът леко подскачаше при смяната на етажа, момичетата надаваха приглушен вик, а родителите се притискаха плахо към стените, сякаш това би могло да ги спаси в случай на евентуална злополука. Въздъхнаха с облекчение, когато стигнаха до третия етаж и усетиха здрава почва под краката си. Раджата беше резервирал за тях един много светъл апартамент с изглед към Тюйлери. В салона имаше камина от розов мрамор, а мебелите бяха в стил Луи XV. В средата на помещението ги очакваше маса с изобилна закуска. Не липсваше нито един детайл, всичко напомняше вълшебна приказка. Доня Канделария гледаше с наслада, сякаш искаше да попие завинаги тази приятна и разкошна обстановка, докато чуваше как тече топлата вода в банята, където дъщерите й се къпеха. Когато се съблякоха и махнаха вестниците, момичетата установиха, че програмата с театралните представления се е отпечатала върху кожата на гърба им. Не можаха да я прочетат, защото буквите бяха на обратно, но все пак успяха да разберат, че „тази вечер няма представление в театър Сервантес“, и се разсмяха шумно.

Раджата се появи чак на следващия ден. Направи го от учтивост, за да ги остави да си починат и да не ги притеснява. Анита обаче така и не съумя да разбере поведението му. „Ако е толкова влюбен в мен, защо не идва?“ — недоумяваше тя. Сестра й я дразнеше, като току оповестяваше: „Принцът е вече тук!“. Анита почервеняваше, сърцето й започваше да бие учестено и тя тичаше в банята да се приведе в ред, а в това време Виктория избухваше в звънък смях.

Точно в дванайсет на обяд Виктория отново каза: „Принцът вече е тук!“, и посочи вратата.

— Престани да се шегуваш, не е смешно…

Анита още не беше довършила изречението, когато се оказа лице в лице с раджата. Този път беше вярно: стоеше там, облечен безупречно като истински джентълмен, с подаваща се от джоба на панталона верижка на часовника, внушителен. Свали си тюрбана, сякаш беше шапка, и го остави на един стол.

— Надявам се всички да сте си отпочинали, Анита. Много се радвам да те видя — каза той на съвършен испански, от което девойката остана изумена. Опита се да изрече нещо, но от гърлото й не излезе нито звук.

„Как е могъл да научи испански толкова бързо?“ — питаше се тя, като приглаждаше косите си, защото не бе имала време да оправи плитките си.

— Няма значение, не казвай нищо — добави той, забелязвайки смущението на девойката.

После извади един речник от джоба на сакото си и започна да търси думи. Всъщност не можеше да говори испански, просто беше заучил няколко фрази, за да поздрави с добре дошли Анита и семейството й.

Първият обяд в малкия салон на апартамента в хотел „Сейнт Джеймс & Олбъни“ остана запечатан завинаги в паметта на Анита и на раджата. За разлика от Мадрид, в Париж принцът плуваше в свои води и пое ролята на церемониалмайстор. Останалите слушаха. Чрез преводач им обясни, че всеки ден ще идва фризьор да сресва Анита, че следобед един шивач ще дойде да й вземе мерки, за да й ушие дрехи „на жена, а не на ученичка“. Искаше Анита да научи френски, английски, езда, тенис, пиано, рисуване и билярд. Дон Анхел се усмихваше и гледаше дъщеря си, сякаш си казваше, че най-после ще получи образованието, което той не бе успял да й даде. Доня Канделария кимаше одобрително с глава. Всичко й се струваше чудесно: програмата на „малката“, сребърните съдове, кристалните кани, сервитьорът с бели ръкавици, поднасящ ястия, които никога не беше вкусвала, например калкан със сос от билки и салата от моркови, която дъщерите й гледаха ужасено… Всичко й харесваше, дори вкусът на хладката вода в една купа за миене на ръце, която тя пресуши на един дъх, след като се нахрани. После взе лимонения резен и заби зъби в него, като се намръщи от киселия му вкус. Като я видяха, момичетата решиха, че „така се прави“, и последваха примера на майка си. Вдигнаха купите за миене на ръце към устата си и изсърбаха водата с вкус на лимон, леко учудени от странните обичаи в тази страна. Дон Анхел тутакси направи същото. Раджата с усилие прикри стъписването си, а сервитьорите приличаха на каменни статуи. Застанали в ъглите на салончето, те само се споглеждаха недоумяващо.

Тази неприятна случка явно повлия върху решението на раджата да отдели Анита от родителите й възможно най-скоро. На следващата им среща принцът не дойде сам.

— Анита, представям ти мадам Луиз Дижон, която от днес ще бъде твоя компаньонка.

Мадам Дижон я изгледа с известна почуда, сякаш изненадана от плитките и от тъмната и поизносена рокля; с една дума, от външността й на бедно момиче, която в Париж се открояваше още повече. Французойката очакваше да срещне по-зряла жена, със светски обноски, както се полагаше на принц, а не някакво провинциално момиче.

Но тя беше живяла в Индия и знаеше колко капризни са източните принцове по отношение на жените.

— Ще видиш колко бързо ще научиш френски, Анита — каза й тя любезно, докато поздравяваше семейството.

Раджата добави, че за голямо съжаление, Анита ще трябва да отиде да живее с мадам Дижон в отделен апартамент, тъй като това е единственият начин да научи езика и етикета. Анита не познаваше смисъла на тази дума; помисли, че е свързано с Индия, и не й обърна особено внимание. Мисълта, че ще се раздели с родителите си, не й допадаше никак. Раджата явно забеляза това, защото добави:

— Почакай.

Преводачът продължи да превежда:

— Родителите ви ще се настанят в апартамент, близък до вашия, и ще можете да ги виждате по един час всеки ден.

Настъпи неудобно мълчание, което доня Канделария най-после наруши:

— Струва ми се добра идея. Анита, само така ще научиш езика. И имаш голяма нужда от това, иначе… как ще общуваш с Негово височество?

Анита се обърна към баща си и потърси отчаяно подкрепата му: не искаше да я оставят сама. Дон Анхел я погледна с кротки и тъжни очи, понечи да каже нещо, но накрая, точно когато щеше да отвори уста, жена му го изпревари.

— Решението е твое — каза тя, гледайки втренчено дъщеря си. — Животът си е само твой. Но Негово височество желае това и всички знаехме, че ще настъпи моментът да се разделим.

Жребият беше хвърлен. Мисълта, че ще остане сама, в компанията на мадам Дижон, с която също не можеше да общува, я натъжи. Роклите, които шивачът донесе, не успяха да й върнат усмивката. Не й беше нито до тоалети, нито до прически. Усещаше неумолимата хватка на съдбата и изпитваше болка.