Хавиер Моро
Индийската принцеса (8)

7.

В шест часа сутринта един сервитьор отвори вратата на апартамента и постави на масичката поднос с чаши и чайник. Анита реши, че е закуската, но сънената мадам Дижон й обясни, че става дума за един дълбоко вкоренен в Индия английски обичай. Първо сутрешният чай; обилната закуска по-късно, в ресторанта.

Чаят! Когато Анита го опита за пръв път, той й се стори отвратителна напитка и дори едва не го изплю. „Има вкус на пепел!“ — възкликна тя. Беше в Париж, в апартамента на раджата, по време на обучението й в светски обноски. Сега вече можеше да го оцени, пиеше го с малко мляко и бучка захар, като добре възпитана госпожица. Чаят я успокояваше, ободряваше я и й помагаше да подреди мислите си. Как можа да се усъмни в чувствата на принца по време на безсънната си нощ, питаше се тя сега. Как изобщо си бе помислила, че се е възползвал от нея, след като й бе дал толкова доказателства за любовта си? Самото й присъствие в този хотел, който приличаше на дворец, не бе ли достатъчно доказателство за любов? Анита съзерцаваше слънцето, което изгряваше на хоризонта над Арабско море. Нежната оранжева светлина заливаше корабите в пристанищния залив, платната на лодките и сградите покрай крайбрежния булевард. Заедно с първите лъчи на слънцето, които нахлуха в „Императорския апартамент“, полъхна лек бриз. Колко различно изглеждаше всичко денем! Чудовищата на нощта бяха изчезнали с настъпването на утрото. Вече нищо не бе толкова страшно, дори жегата не беше чак толкова непоносима и потискаща. Кошмарите се разпръсваха като сенките по стените. Страхът също изчезна, сякаш светлината притежаваше свойството да го неутрализира. „Ще бъда майка… и кралица!“ — каза си Анита, люшкаща се непрекъснато между отчаянието и еуфорията. Беше изтощително в един момент да се чувстваш съкрушена, а малко по-късно да си изпълнена с надежда. След кървавия атентат тя си бе помислила, че никога повече няма да види своя ориенталски принц, а сега се намираше в страната му, в неговия свят и в неговите ръце. И с негово дете в утробата си, както потвърди радостния и доволен д-р Уилъби късно сутринта. Резултатите бяха категорични. Вече нямаше никакво съмнение: бебето щеше да се роди през април.

— Приятно пътуване до Капуртхала, госпожо Делгадо. И се пазете, пътешествията с влак не са препоръчителни във вашето състояние. Гледайте да почивате, когато пристигнете.

* * *

Когато раджата и останалите членове на чуждестранните делегации напуснаха Мадрид след атентата, Анита реши, че историята е приключила. Но Негово височество Джагатджит Сингх, владетел на Капуртхала, не можеше да живее без танцьорката от „Курсаал“. Не можеше да диша, да спи, да съществува без нея. Всеки опит да даде разумно обяснение на чувствата си се проваляше пред пламенната страст, която изпитваше. Неразгаданата тайна на любовта беше превърнала в реалност невъзможното: един индийски принц, франкофил и подражател на французите, се беше влюбил в испанка, която бе с осемнайсет години по-млада от него, нямаше знатен произход и едва можеше да чете и пише. Бяха разменили само няколко думи, и то чрез преводач. Дори не можеха да се разберат помежду си, но любовта не признава езици. Нещо повече, може би фактът, че не се разбираха, беше засилил страстта на принца, бе прибавил известна загадъчност и изострил желанието.

И така, няколко дни след заминаването му на вратата на скромния апартамент на семейство Делгадо отново се позвъни. Когато отвори, Анита видя капитан Индер Сингх, облечен в униформа в синьо и сребристо, с жълт тюрбан на главата. Беше ослепителен. По-скоро приличаше на принц, отколкото на пратеник на раджата. Великолепният му вид бе в пълен контраст с престилката на момичето и разчорлената му коса, както и с малката кухня на апартамента. Капитанът носеше писмо, в което раджата искаше ръката й, като уточняваше размера на зестрата, която бе готов да предложи: сто хиляди франка. Истинско състояние. В случай че приемеше, капитан Сингх щеше да я отведе в Париж, за да уредят сватбата. „Отхвърлих за пореден път претенциите му, защото това ми заприлича на собствената ми продажба“ — разказваше Анита по-късно. Но в действителност от този ден нататък животът й се промени. Огромната сума, предложена от „мавърския крал“, неговата пламенна настойчивост и любовните писма, които пощальонът носеше с учудващо постоянство, въодушевиха приятелите от дружеския кръг. „Много е влюбен — твърдеше Ромеро де Торес. — А за Анита това е шансът на живота й. Би било жалко да го пропусне… Атмосферата в кафенето накрая ще я поквари“. В новото кафене „Леванте“ и на масата в „Курсаал“ замислиха истинска конспирация, за да улеснят сватбата. Единствено Анселмо Нието не беше съгласен, но това не бе в състояние да охлади ентусиазма на останалите. Какво можеше да предложи той, един начинаещ художник без богатство и без знатно потекло, на хубавата Анита? Безусловната си любов, което беше твърде малко в сравнение с това, което можеше да предложи раджата.

Групата вярваше в искреността на индийския принц. Вале-Инклан дори мечтаеше на глас: „Ще оженим една испанка за индийски раджа, ще отидат в Индия; там, по настояване на Анита, раджата ще вдигне бунт срещу англичаните, ще освободи Индия и ще си отмъстим на Англия, която ни отне Гибралтар. — И завършваше с дяволита усмивка: — За нас женитбата на Анита е въпрос на родолюбие“.

Дон Анхел, бащата, беше най-костеливият орех. Противопоставяше се твърдо на заслепението пред богатството на раджата, но не виждаше как ще спечели битката, най-вече защото жена му и всички около него вече бяха взели страна. Доня Канделария привеждаше като довод факта, че тя, както всички майки, желае да омъжи добре дъщерите си. А какъв по-добър брак от този? Разбира се, момичето беше твърде младо, а кандидатът — чужденец и с осемнайсет години по-възрастен, но имаше добра репутация. Беше по-добра партия от невзрачното художниче, което се навърташе около дъщеря й като досадна муха.

— Нима предпочиташ дъщеря ти да се омъжи за този голтак? Прави са хората от кафенето, атмосферата на вариетето ще я поквари…

— Не е такъв голтак, какъвто изглежда… Родителите му имат сладкарница във Валядолид.

— Сладкарница! — изсъска презрително доня Канделария и вдигна рамене, сякаш бе чула най-глупавото нещо на света.

За да наложи своята гледна точка, доня Канделария добави най-убедителния аргумент в арсенала си. Разбира ли мъжът й какво означава тази зестра, попита тя. Напомни му какво означава да се измъкнат веднъж завинаги от бедността. Това означаваше да имат собствено жилище с прислуга. И дори файтон. Да ядат месо всеки ден, да ходят на театър, да пътуват до Малага, да вечерят в ресторант, да станат членове на някой клуб, да се консултират с най-добрите лекари в случай на нужда… да не дава господ! Означаваше да живеят охолно, както се полага на един Делгадо де лос Кобос. „Не забравяй, че третото ти фамилно име е Кирос“ — напомняше му доня Канделария. Беше стара и уважавана фамилия, която горкият дон Анхел споменаваше винаги, когато се чувстваше обиден от съдбата. „След Бога, родът Кирос“, обичаше да казва той, намеквайки за фамилния герб, с който се гордееше много.

Твърде малко можеше да направи добрият дон Анхел, за да спре настъпващите събития, които бяха по-силни от него. В „Курсаал“, превърнат в оперативен щаб и дипломатическа канцелария, членовете на приятелския кръг се опитваха да разпръснат страховете му. Обясниха на него и на жена му, че Анита само трябва да запази религията си, никога да не приема друга вяра, както и да сключи брак в Европа, пък било то само граждански. По този начин независимостта й ще бъде запазена и винаги може да се върне, ако съжителството с раджата се окаже трудно — нещо, което никой от тях не допускаше.

Доня Канделария се зае да убеди Анита да отговори на раджата със сериозно писмо. Писмо, в което да покаже готовност да замине за Париж, при условие че бъде придружена от семейството си. Не споменаваше за женитба, нито за годеж, защото Анита психически не беше подготвена за това, но оставяше отворена вратичка за домогванията на раджата. Само че Анита едва можеше да чете и да пише, а доня Канделария бе практически неграмотна, като мнозинството от испанските жени по онова време. „Любезни ми кралю — започваше писмото, — ще се радвам да сте в добро здраве, каквото Ви пожелавам… Моето също е добро, слава на бога… Между другото…“ Анита връчи писмото на художника Леандро Орос, който се втурна към кафене „Леванте“, за да го покаже на приятелите си писатели. „Писмото не може да се изпрати в този вид. Ще провали всичко… — каза Вале-Инклан с много сериозен вид и сетне добави: — Ние ще напишем писмото, така че раджата да не храни никакви съмнения“. Веднага се захвана за работа, а после художникът Леандро Орос, който беше наполовина французин, го преведе и го подписа, без никой да изпита угризения за фалшификацията: „Анита Делгадо, Камелията“. Писмото, което сега приличаше на избран откъс от антология на любовна поезия, имаше също и практична страна, която решаваше нещата изцяло. Анита изказваше дълбоката си благодарност за зестрата и се съгласяваше да стане негова съпруга и владетелка на народа му, стига той да приемеше известни условия от нейна страна: да сключат брак в Европа в присъствието на родителите й преди религиозната церемония в далечната и приказна страна; да замине за Париж, придружена от семейството си; до гражданския брак да живее в къща, различна от резиденцията на раджата, и да има прислужница испанка. По този начин „честта“ щеше да бъде спасена. „Ако приеме всичко това, значи я обича истински“ — заключиха приятелите. Вале-Инклан поиска да добави едно условие: той и петимата му другари да бъдат удостоени с ордени, „защото в края на краищата ние ще бъдем ковачите на неговото щастие и на щастието на народа на Капуртхала“. Останалите обаче се възпротивиха, защото „писмото можело да му се стори несериозно“.

Писмото беше сериозно и несъмнено разпали още повече страстта на раджата. Изобилието от подробности, добавени към прозата на Вале-Инклан, му придаваше такава достоверност, че ако Анита беше научила за това, щеше да вдигне шум до небесата от възмущение. Но като истински заговорници те решиха да го изпратят, без да го прочетат на момичето. Всеки един от петимата, които бяха в кафене „Леванте“ в онзи момент, постави по една дребна монета на масата, за да купят пощенска марка. И така съдбата на Анита Делгадо беше решена.