Хавиер Моро
Индийската принцеса (5)

4.

Доктор Уилъби поглаждаше бавно широките си прошарени бакенбарди и мустаците си с намазани с брилянтин краища. Той бе избрал да остане в Бомбай след уволнението си от армията и работеше като лекар на повикване в хотела. Обикновено посещенията му бяха свързани с дизентерия, колики и ужасни диарии, които новопристигналите бели прихващаха удивително бързо. Понякога поводът бе самоубийство или нараняване, причинено от пиян и ревнив любовник. Не бе очаквал, че в хотела може да попадне на пациент с диагнозата на Ана Делгадо Брионес.

— Не се дължи нито на горещината, нито на нервите, нито на умората от разходката, госпожице…

Анита вече се бе съвзела и го гледаше, изтегнала се на леглото, облечена в сатенен пеньоар и с разрошена коса. Лола и мадам Дижон стояха прави до нея.

— Бременна сте — каза д–р Уилъби.

Смаяна и невярваща, Анита отвори широко очи. Другите две жени размениха изненадани погледи и се втренчиха в Анита, като се колебаеха дали да придадат на лицата си изражение на упрек или на съчувствие.

— Не знаехте ли? — попита я лекарят, като я гледаше скептично.

— Не. Кълна се, че не знаех.

— Не забелязахте ли пропуските в цикъла?

Анита сви рамене.

— Да, но го отдадох на нервността ми по време на пътуването. Освен това пропуските не са много, само два… Сигурен ли сте в това, което казвате, докторе?

Лекарят прибра слушалката и ръкавиците в чантата си.

— Надявам се да го потвърдя утре, след като излязат резултатите от изследванията — отвърна той и напусна апартамента.

* * *

Чак сега Анита си даде сметка на какво се бе дължало непрекъснатото гадене и необяснимите прилошавания дори в дните, когато морето бе напълно спокойно. Не бе искала да осъзнае бременността си. Вероятно дълбоко в себе си бе знаела, но бе пред почела да си затвори очите. Достатъчно й беше пътуването, сватбата в Индия, новият живот, който й предстоеше, за да добавя масло в огъня. Сега не мислеше за онази нощ в Париж, когато за пръв път се люби с раджата. Не си спомняше срама и страховете, които изпита, докато той я събличаше бавно, не си спомняше опитните му ръце, възбуждащите целувки, думите, прошепнати на ухото, болката и насладата от любовта. Сега мислеше единствено за това, че бе предала човека, когото най-много обичаше — баща си. Дано дон Анхел, положил толкова усилия, за да запази „честта“ на семейство Делгадо, не узнаеше, че дъщеря му вече е била бременна преди сватбата в Париж!…

„Ако няма сватба, няма Анита“ — беше отсякъл баща й пред капитан Индер Сингх по време на друга кратка среща в апартамента на улица „Арко де Санта Мария“. Беше го казал, за да угоди на доня Канделария, но дълбоко в себе си бе убеден, че тази любовна история бе просто каприз на един източен деспот и че няма да има добър край. Кой здравомислещ човек изобщо би предположил, че всичко ще свърши по този начин? Дон Анхел Делгадо де лос Кобос, чието изключително слабо телосложение оправдаваше името му^[1], не вярваше в чудеса, нито в приказката за Пепеляшка. Плешив, с изпито лице и очила с дебели стъкла и черни рамки, през целия си живот той се бе борил срещу един невидим враг, който сякаш винаги успяваше да го надвие: бедността. Бе наследил от предшествениците си значителни дългове и едно кафене — „Ла Кастаня“, на площад „Сигло де Малага“. Известно време печелеше от залата в дъното, превърната в малко казино, където клиентите залагаха пари на карти. Това позволяваше на семейството да преживее до края на месеца без излишества, но и без лишения. Кафенето даваше достатъчно приходи, за да пращат Анита в една школа по декламация, за да отстранят малък дефект в произношението й. Дон Анхел работеше неуморно, искаше да превърне кафенето в доходно заведение, пък било само за да даде на дъщерите си добро образование: това, което научаваха в училището „Святото сърце на Исус“, където монахините предпочитаха да преподават бродиране, отколкото четене и писане, беше крайно недостатъчно. И двете му дъщери не можеха да четат гладко и пишеха с мъка. С една дума, водеха труден, но достоен живот, докато в Андалусия не настъпиха лоши дни.

Първо ги сполетяха четири последователни сушави години, които съсипаха земеделието в Малага. После, през 1904-а, филоксерата унищожи лозята. Последва грипна епидемия и сякаш това не беше достатъчно, голямо наводнение опустоши полята и срина къщите на мнозина. Малага бе обявена за пострадал район и дълг на младия крал Алфонсо XIII бе да я посети в знак на солидарност. Заради красотата и чара си Анита бе избрана измежду момичетата в училището да му поднесе цветя при пристигането му на пристанището, пременена празнично и с прилежно стегнати плитки. Това беше първата й среща с крал. Кой можеше да предположи, че съдбата й щеше да е тясно свързана със съдбата на този симпатичен монарх със слава на гуляйджия? Няколко дни по-късно той й изпрати подарък — едно прекрасно седефено ветрило, което Анита щеше да пази като реликва до края на живота си.

Посещението на краля донесе известно утешение на изстрадалите жители на Малага, но не ги спаси от разорение. Броени дни по-късно газовата компания прекъсна доставката на газ поради значителните суми, които кметството й дължеше. Електрическите трамваи, които току-що бяха заместили теглените от животни трамваи, престанаха да се движат поради прекъсванията на тока. Кметовете започнаха да се сменят със скорост, сравнима само със смяната на управниците на страната. Положението на семейство Делгадо, което бе пряко отражение на състоянието на града и страната, се влоши до такава степен, че стана непоносимо. „Казиното“ в дъното на кафенето беше пусто. Никой нямаше пари да играе, нито да консумира. Така дон Анхел Делгадо бе принуден да продаде за четиринайсет хиляди реала кафенето „Ла Кастаня“ и да се премести в Мадрид с жена си и двете си дъщери.

* * *

Изтегната на хотелското си легло в Бомбай, загледана в перките на висящия от тавана вентилатор, Анита си спомни за първите дни в Мадрид, за студа в малкия апартамент на улица „Арко де Санта Мария“, близо до Пуерта дел Сол, за мъката, която изпитваше заради баща си, който непрекъснато търсеше работа, но не намираше, за уроците по испански танци, които една приятелка на съседката им бе уредила да вземат безплатно в школата на маестро Анхел Перисет на улица „Еспириту Санто“ и които бяха единственото им занимание. Репетираха всеки ден таконео и палильо, но го правеха скришом от баща си, защото знаеха, че няма да одобри идеята дъщерите му да влязат в света на танците и спектаклите. Той все така мечтаеше да печели достатъчно пари, за да им осигури добро образование. Пътят към бедността обаче изглеждаше неизбежен, като Божие проклятие, от което беше невъзможно да избягаш.

„Дъщерите ми никога няма да се качат на сцена!“, бе извикал той, когато научи, че някакви хора, работещи за „Сентрал Курсаал“ — ново вариететно заведение, което предстоеше да бъде отворено, — са посетили школата по танци и са предложили на момичетата договор за работа като танцьорки. Дон Анхел кипна като истински испански идалго. Два дни по-късно обаче, следвайки мъдрите и практични съвети на жена си — Канделария, принудена да му напомни, че четиринайсетте хиляди реала са на път да свършат, той подписа против волята си договора на дъщерите си „само за едно излизане на вечер, и то преди полунощ!“. Със своите трийсет реала на ден съгласно договора Анита и Виктория започнаха да издържат семейството. По онова време никой не можеше да си представи, че това ще продължи през целия им живот.

Как щеше да реагира дон Анхел при новината за бременността й? Сега, след като вече бе омъжена, нямаше да каже нищо. Ако обаче научеше, че бременността й е плод на връзка преди брака… предпочиташе да не си го представя. Мисълта, че ще причини страдания на баща си, й се струваше ужасна. Той беше човек със строги принципи и неин дълг беше да ги зачита. Щеше да се радва обаче да сподели това с майка си. Доня Канделария — закръглена, приказлива и жива жена, която бе стъпила здраво на земята, щеше да се развика, но само за да запази благоприличие. После щеше да я подкрепи. Доня Канделария умееше да се справя с трудни положения. Беше практична и делова жена, уморена от борбата с бедността.