Хавиер Моро
Индийската принцеса (47)

Епилог

Кой ще избърше сълзите ни?

 

До деня на смъртта си Анита държеше на нощното си шкафче снимката на Каран, с неговите меки черти, с тюрбана, прихванат с перо, облечен в палтото, на което блестяха ордените на Капуртхала. Беше първият и последният образ, който виждаше всеки ден до края на живота си — когато се събуждаше и когато си лягаше. Въпреки че го ожениха през 1925-а, годината, в която Анита напусна Индия, Каран продължи да я посещава тайно, възползвайки се от пътуванията си до Европа. Видяха се в Биариц, в Довил, в Лондон и Париж. Бяха посещения, мимолетни като падащи звезди, последни искри от огъня на страстта, който ги бе погълнал. Постепенно тези срещи ставаха все по-редки, докато накрая Каран престана да се вижда с нея, защото се влюби в една двайсетгодишна френска киноактриса. Но в спомените на Анита Каран щеше да остане единствената любов в живота й.

Благодарение на щедрата издръжка на махараджата Анита бързо се приспособи към свободата си, като разпределяше времето си между Париж, Мадрид и Малага. Ярката индивидуалност и екзотичното й минало я превърнаха в популярна светска личност. Любовната история със сина на съпруга й я обгръщаше със загадъчна и леко перверзна аура. Тя обаче не говореше за Каран. Беше тайна, която Анита споделяше с малцина и която пазеше ревниво в сърцето си, твърдейки, че нищо такова не се е случило. Близките й обаче не й вярваха, защото снимката на нощното шкафче я издаваше. Присъстваше неизменно в светските хроники на двайсетте години и живееше с ритъма на прелетните птици: лятото прекарваше на Ривиерата, зимата в Швейцария, няколко дни в Довил… Общуваше с банкери и богаташи, но предпочиташе компанията на писатели, художници артисти и певци — например Жозефин Бекер, с която бяха близки приятелки. Харесваше бохемата. Аристократите я пренебрегваха — не само англичаните, но и испанците, защото я смятаха за парвеню в свят, който не й принадлежеше.

Вярна на испанската си и андалуска кръв, тя не пропускаше коридите в Сан Исидро, нито панаира в Севиля, нито дори поклонническите пътешествия до Ел Росио^[1], които я изпълваха с радост, защото я срещаха с най-съкровеното от нейната традиция. Коне, набожно преклонение, музика и танци… какво още можеше да желае?

Когато се установи окончателно в Испания, се увлече по бикоборството. Според слуховете, които тя така и не потвърди, се влюбила в Хуан Белмонте, великия севилски тореадор, истинска легенда по онова време. Тя обаче не даваше почти никаква публичност на любовния си живот от страх да не би махараджата да намали или отнеме издръжката й.

Въпреки че се приспособи към новия си живот, Анита не можеше да забрави Индия. Обичайните разговори по време на светските събития в Европа бяха по-скоро салонни сплетни и й изглеждаха безинтересни в сравнение с историите за лов на тигри или разказите за пътешествия с кон из планините на Кашмир, които разнообразяваха вечерите в Индия. В студените и мъгливи дни, толкова чести в Париж и Лондон, Анита си спомняше за щипещия прозрачен въздух през зимата в Пенджаб; за светлозелените оризища; за градината си, където розите, индийските нардове и бугенвилиите растяха буйно, а ароматът на теменужките изпълваше въздуха. Спомняше си за разходките си из полята, за „времето на праха подир кравите“, когато димът от огнищата се издигаше над селата, за необятните равнини, за чуруликането на птиците и мученето на животните, за звъна на камбанките, поставени на волските каруци, за трополенето на дъждовните капки по покрива по време на мусона, а най-вече си спомняше за Далима, за грациозните индийски жени, за просяците и отшелниците, за разкоша и грандиозните шествия със слонове. Постепенно забрави неприятната страна на Индия: нищетата, жестокостта на кастите и потресаващата бедност. Забрави за тревожните нощи, които бе прекарала до леглото на Аджит, когато имаше треска, за самотния живот в двореца, за непоносимите горещини, за ужаса си от змии и от отрови, за страха да не се разболее, за страха от самата Индия.

Носталгията й бе толкова силна, че години по-късно, когато вече бе на възраст, двете й прислужници сервираха вечерята в дома й в Мадрид, облечени като прислужниците в Капуртхала и винаги с бели ръкавици, дори в разгара на лятото. Тя се появяваше точно навреме, но по пеньоар и с ролки на главата. Вечеряше сама, вглъбена в спомените за един приказен живот, който никога нямаше да се върне.

Анита няколко пъти опита да се върне в Индия, но така и не получи виза от британските власти. И никога не узна, че махараджата стои зад този упорит отказ. „Негово Височество е изключително заинтересуван Прем Каур да не се върне в Индия, защото смята, че ще наруши спокойствието на домашния му кръг. Ето защо се обърнахме с молба към Форин Офис да не предоставя виза за пътуване на испанката“ — гласеше едно писмо от 1937 г., подписано от някой си мистър Бакстър, началник в Политическия департамент.

Махараджата обаче се виждаше винаги с нея, когато посещаваше Европа. Превърнаха се в добри приятели, поддържаха редовно връзка и си разменяха новини чрез Аджит, който често пътуваше между Европа и Индия. Дори от разстояние махараджата присъстваше в живота й до края. Първите съболезнователни телеграми, които тя получи за смъртта на баща си през 1931 г., а по-късно и на майка си през 1935 г., бяха от махараджата. Верен на традицията да закриля жените в своя живот, Джагатджит Сингх не престана да се грижи за благополучието и сигурността на своята испанска рани. Когато избухна Гражданската война, той я настани заедно с племенницата й Виктория в Бретан, а по-късно, когато започна Втората световна война, чрез британското посолство организира прехвърлянето им в Португалия, където останаха до края на конфликта. Както доня Канделария винаги бе казвала: „Този мъж е истински кавалер.“

 

 

До края на живота си махараджата не се отказа от опитите да замести Анита с друга европейска махарани. Чувствителен и влюбчив, той беше идеалната мишена за някои безскрупулни жени, които се влюбваха не толкова в него, колкото в парите му. Арлет Сери бе една от тях. В продължение на две години тя пътуваше между Индия и Париж, без да се обвърже, но и без да поиска да изясни положението си. Махараджата я следваше като послушно кученце. Прекарваше дълги месеци в „Павийон Капуртхала“, опитвайки се духом и тялом да я убеди да се омъжи за него. Джармани Дас го завари един петък вечерта потънал в молитви, докато Индер Сингх, капитанът на ескорта му, четеше на глас откъси от „Грантх Сахиб“. Когато Джармани Дас попита защо се моли толкова късно, Индер Сингх му обясни дискретно, че се молили на Всемогъщия да даде на махараджата сексуална сила и енергия, преди да прекара нощта с Арлет. На следващия ден Дас не се осмели да попита дали молитвите са дали резултат, но когато получи чек от десет хиляди франка без никакви обяснения от страна на махараджата, разбра, че Бог бе чул молбите на господаря му. Когато беше доволен от сексуалното си представяне, махараджата раздаваше пари — в съответствие с поста на всекиго — на министрите си, секретарите, адютантите и слугите. Арлет, на която подаряваше прекрасни бижута на „Картие“, получаваше лъвския пай.

Когато французойката се отегчи да го използва, избяга с приятеля си, когото бе издържала тайно — беше кореспондент на един аржентински вестник в Париж. Махараджата се почувства изигран.

Скоро след това се запозна в Кан с друга французойка — Жермен Пелегрино, жена, която съчетаваше в себе си всичко: красота, интелигентност и култура. Още в началото тя го бе предупредила, че е сгодена, и то за Реджиналд Форд, наследника на американската автомобилна компания, но въпреки това махараджата я покани в Капуртхала и я прие с всички почести. Прекараха дълги часове в разговор за политика и история и се сприятелиха. Продължиха да се виждат в Париж и махараджата се влюби до уши. „Искам да бъдеш моята махарани“ — осмели се да й каже той един ден. Жермен изглеждаше изненадана, дори оскърбена от предложението. „Как е възможно, господине, нали Реджи ми е годеник?“ — отвърна му тя.

„Махараджата беше съкрушен от отказа на Жермен — разказа по-късно Джармани Дас. — Каза ми да направя всичко възможно, за да я убедя да се омъжи за него, в противен случай щял да се самоубие“. Дас не успя, но махараджата не се самоуби. Научи, че любимата му се бе омъжила за Реджиналд Форд, когато й изпрати от Капуртхала старинна перлена огърлица с огромна стойност като подарък за рождения й ден. Благодарственото писмо, което получи от Париж, гласеше: „Благодаря за прекрасната огърлица, която с удоволствие приемам като сватбен подарък.“

 

 

Най-после махараджата успя да се ожени през 1942 г. за една чехословашка театрална актриса, с която се бе запознал във Виена шест години по-рано. Евгения Гросупова беше висока, руса, с големи сини очи. И тя като Анита беше от бедно семейство, което отчаяно се нуждаеше от средства, за да не потъне на дъното. По характер обаче беше много различна: малодушна, стеснителна и твърде необщителна. В останалото, историята й беше твърде сходна с тази на Анита — тя бе изолирана и презирана както от семейството на махараджата, така и от англичаните. След смъртта на майка си, която живееше с нея в едно крило на двореца, жената получи пристъп на параноя. Беше убедена, че майка й е била отровена и че следващата ще бъде тя самата. Накрая самотата, отегчението и невротичният й характер я подлудиха. Реши да замине за Съединените щати, където, както твърдеше тя, живеел единственият й останал жив роднина. Отседна в хотел „Мейдън“ в Делхи, за да подготви необходимите за пътуването документи, но англичаните й създадоха препятствия от всякакъв род. Заради войната всичко се уреждаше трудно — от получаването на виза до обмяната на валута. Обхваната от пристъп на безпокойство, на 10 декември 1946 г. тя взе такси, за да отиде до един от най-емблематичните моголски паметници — кулата Кутуб Минар, която се извисяваше над града на сто метра височина. Качи се догоре с двата си пудела, после ги взе в ръце и се хвърли в бездната.

Смъртта на Тара Деви — името, което Джагатджит Сингх й бе дал, когато се ожениха според сикхската религия — беше новина, която настърви хрътките от жълтия печат. За махараджата това беше още един скандал, който предизвика всякакви предположения и слухове и който накрая го хвърли в депресия. Тази трагедия го състари с десет години. „Колко трудно се съчетават Изтокът и Западът, като водата и маслото са!“ — отбеляза Джармани Дас.

Смъртта на Тара Деви предизвика размяна на писма с необичайно остър тон между махараджата и британските власти. Джагатджит Сингх директно обвини Политическия департамент, че е довел жена му до отчаяние, поради което тя се е самоубила. Отговорът пристигна незабавно в поверително писмо от 19 декември 1946 г., подписано от секретаря на отдела Дж. Х. Томпсън: „Ако съществува някаква вина за смъртта на Тара Деви, то тя е изключително Ваша. Мой дълг е да припомня на Ваше Височество, че когато мъж на Вашата възраст се жени за чужденка и когато тази жена е с четирийсет години по-млада от него, този мъж се излага на сериозна опасност. Тази опасност, на която Ваше Височество се изложи, имаше нещастен и трагичен край. И не може да обвинявате Политическия департамент за това“.

По същото време махараджата на Капуртхала беше свидетел на края на света, който познаваше. Този край съвпадаше и със собствения му заник. Веднага след като приключи Втората световна война, англичаните обявиха категоричното си решение да предоставят независимост на Индия. Макар много от махараджите да не вярваха, че англичаните ще престъпят историческите споразумения, които ги свързваха с Британската корона, Джагатджит Сингх предусети, че те ще бъдат изоставени на собствената им съдба. Ганди и Неру бяха успели да обединят масите около партията Индийски национален конгрес, превърнала се в могъща организация, чиято амбиция бе да поеме демократичното управление на една нова Индия. След като всички опити за постигане на споразумение се бяха провалили, за принцовете настъпиха трудни времена. Голяма част от тях отхвърляха идеята да се откажат от суверенните си права и да се приобщят към една демократична федерация. Беше им невъзможно да прескочат от Средновековието в XX век.

Много по-приятно беше да се гледа назад, отколкото към бъдещето. Джагатджит Сингх се чувстваше доволен от това, което бе постигнал. Беше превърнал Капуртхала в образцова миниатюрна държава, добре уредена и непознаваща корупцията. Беше успял да привлече капитал за отварянето на три фабрики и беше насърчил развитието на захарна промишленост. Високият процент на децата, обхванати в училищата, му бе спечелил поздравленията на европейците. Нивото на престъпност беше много ниско. Никога не бе използвал изключителното си право да налага смъртна присъда. Чувстваше се особено доволен от умението си да решава конфликтите между различните религиозни общности. Беше се превърнал в истински фокусник — махаше един министър мюсюлманин тук, слагаше хиндуистки началник там… С една дума, местеше пуловете на правителството си по такъв начин, че всички да се чувстват представени. Капуртхала бе пример за мирно съжителство, докато на други места в Пенджаб размириците бяха често явление. Градът, спокоен и чист като европейските, с многобройни градини и безупречно поддържани сгради, беше извор на вдъхновение за архитектите и урбанистите, които идваха от други райони на Индия. Когато някой служител получеше назначение в друга държава, той си тръгваше, убеден, че мястото, където отива, е по-лошо.

Махараджата обаче се гордееше най-много с обичта, която народът му засвидетелстваше. Всяка година през месец март, на празника, с който отбелязваха началото на лятото, той отиваше, седнал на гърба на слон, в парка Шалимар да се срещне с народа си. Там отговаряше на въпросите, които му задаваха, интересуваше се от живота на поданиците си и се радваше на топлата им обич. Спомняше си с удоволствие за коледните празници, на които канеше в двореца хиляда деца и им подаряваше пакети с книги. Или редовните посещения в съда, в полицейското управление и в болниците, за да усети пулса на администрацията си. Наистина пътуваше много, но винаги отхвърляше обвиненията на своите кучета пазачи — губернатора на Пенджаб и висшите британски чиновници, според които пътуванията му вредяха на ефикасното управление на държавата. С напредването на възрастта махараджата хвърли всичките си усилия, за да превърне Капуртхала в истински маяк на гражданска доблест и култура. Искаше да заслужи признанието на хората и на Бога. Искаше да бъде запомнен като отзивчив, справедлив и великодушен управник.

Осигуряването на наследник на династията се оказа по-трудна и сложна задача от която и да е друга, свързана с управлението на Капуртхала. Снаха му Бринда не успя да го дари с внук, защото операциите, на които се подложи в Париж, излязоха неуспешни и тя остана стерилна. Махараджата изпълни заканата си да намери втора съпруга на сина си. Лично той я избра измежду дъщерите на един раджа с благородно потекло от долината Кангра, както повеляваше традицията. Бринда се опита да осуети този брак, но усилията й бяха напразни. Обърна се за помощ към свекърва си — Харбанс Каур, която тя бе подкрепила преди години в борбата й срещу Анита. Свекърва й обаче й обърна гръб. Щом самата бе изтърпяла раджата да се ожени няколко пъти, защо и Бринда да не стори същото? Не беше ли индийка като нея? Унизена и уморена от битки, Бринда поиска развод, напусна Капуртхала и замина с дъщерите си за Европа.

В действителност двамата с мъжа й отдавна не живееха заедно. Парамджит се бе влюбил в една английска балерина на име Стела Мадж и живееше с нея. Синът следваше примера на баща си. Стела обаче не приличаше на Анита. Студена и пресметлива, тя имаше амбицията да се превърне в махарани на Капуртхала, затова се противопостави яростно на плановете на махараджата. Но тя беше европейка и не можеше да зачене бъдещия наследник на династията. Накрая Джагатджит Сингх реши проблема, както той си знаеше: с пари. Обеща на Стела един милион долара, за да убеди сина му да сключи брак с девойката от долината Кангра, „онова диво момиче“, както презрително я наричаше англичанката. Накрая ги ожениха с кратка церемония и почти тайно.

Парамджит обаче отказваше да консумира брака си. Новата му съпруга, която дузина прислужници парфюмираха и масажираха, го очакваше всяка вечер, но — уви — напразно. Стела буквално принуди Парамджит да изпълни дълга си на съпруг, защото това беше условието, за да получи своя милион. Един ден в седем вечерта Парамджит, тъжен и засрамен, отиде в двореца, където живееше новата му съпруга и където го очакваха министрите, членовете на правителството и няколко свещеници, потънали в молитвите си. Уедини се в една стая с „дивото момиче“ и излезе след трийсет и пет минути със „замислен и уморен вид“ според свидетелите. След като изпълни дълга си, той се върна в обятията на Стела и двамата заминаха за Европа. Девет месеца по-късно новата му съпруга роди момче. Радостта на махараджата беше голяма. В знак на благодарност към сикхските учители той обеща да го възпита в най-чистата сикхска традиция^[2].

 

 

През февруари 1947 г. английското лейбъристко правителство, което подкрепяше открито Индийския национален конгрес, назначи лорд Луис Маунтбатън, братовчед на кралицата, за вицекрал с изричната задача да организира оттеглянето на англичаните от Индия и смяната на властта. Щом пристигна в Ню Делхи, Маунтбатън покани махараджите на една лекция, която той произнесе в седалището на Камарата на принцовете. Джагатджит Сингх, с обсипани с ордени гърди, с побелели мустаци, слаб и подпиращ се на бастун, присъства на речта, която ознаменува края на епохата му.

„Жребият е хвърлен“ — каза Маунтбатън и обяви, че не разполагат с време да решат всички проблеми, произтичащи от историческите договори между принцовете и Короната. Ако искат да запазят властта си и правото да управляват, трябва да подпишат един документ, наречен Акт за присъединяване, който ще ги приобщи към една от държавите — Индия или Пакистан, които ще поемат щафетата от Британския Радж.

По този начин империята поднасяше принцовете на тепсия на Индийския национален конгрес на Неру и Мюсюлманската лига на Али Джина, адвоката приятел на махараджата. Нито губернаторите, нито висшите английски чиновници, нито махараджите, присъстващи на срещата, вярваха на ушите си. Вицекралят с един замах зачеркваше ангажиментите и споразуменията от миналото, които бяха закриляли принцовете и бяха помогнали за оцеляването на Радж. Беше такова чудовищно предателство, че махараджите онемяха от изумление. Така ли Англия се отплащаше за подкрепата, която принцовете й бяха оказали по време на последната световна война? Набабът на Бхопал беше продал акциите си на американската борса, за да плати самолетите, които предостави на армията на Негово величество. Низамът на Хайдерабад бе поел разходите по закупуването на три ескадрили военни самолети. Индийските княжества бяха осигурили триста хиляди войници доброволци, принцовете бяха купили военни бонове на стойност 180 милиона рупии. А сега Раджът, който те толкова щедро бяха поддържали, ги предаваше на собствените им врагове — републиканците от Индийския национален конгрес и Мюсюлманската лига, които рано или късно щяха да ги лишат от суверенната им власт.

„Има ли някаква алтернатива?“ — питаше се Джагатджит Сингх. Да, да се провъзгласи за независим. Колко обаче би просъществувала мъничка държава като Капуртхала между два гиганта като Индия и Пакистан? Биха ли могли петте хиляди войници, които наброяваше армията му, да отблъснат едно нашествие? Да оцелеят след бойкота? Поотделно княжествата бяха твърде слаби, за да се изправят срещу двете нововъзникващи държави. А заедно не бяха успели да приемат единна позиция. Да, Маунтбатън имаше право: жребият бе хвърлен.

 

 

Един след друг, принцовете започнаха да капитулират пред искането на вицекраля. Някои доброволно, други с желание да се включат възможно най-скоро в новия живот, трети с предубеждение, повлечени от неумолимия вятър на историята. Пръв подписа Ганга Сингх, махараджата на Биканер, онзи с рецептата за пълнената камила. Вярваше в Маунтбатън и водачите на нова Индия. После подписаха и останалите: Джодхпур, Джайпур, Бхопал, Бенарес, Патиала, Дхолпур и т.н. Махараджата на Капуртхала не забави решението си. Въпреки че по-голямата част от населението му беше мюсюлманска, той избра Индийския съюз — светска страна, каквато бе искал да бъде Капуртхала и чиято конституция предлагаше повече гаранции за закрила на малцинствата, отколкото ислямски Пакистан. Махараджата свика събрание с представители на народа — селски старейшини, хиндуистки пандити, мюсюлмански мюфтии и сикхски свещеници, за да им съобщи решението си, което бе посрещнато с пълно мълчание. Само един човек се осмели да изкаже мнението си, един възрастен старейшина, който каза: „Това е много добре, господарю, но кой ще бърше сълзите ни занапред?“. Развълнуван, махараджата почувства, че тези думи отдават почит не само на дългогодишното му управление, но и на династията, която бе съумявала да бъде до народа си в най-тежките и трудни моменти.

Само трима от принцовете отказаха да подпишат Акта за присъединяване. Набабът на Джунагадх — онзи, който организираше кучешки сватби — поиска да присъедини държавата си към Пакистан, въпреки че тя бе разположена в сърцето на индийската територия. Когато народът му, който бе преобладаващо хиндуистки, гласува на референдума в полза на Индия, набабът избяга с трите си жени, любимите си кучета и скъпоценните си накити в съседната държава, преди в страната да нахлуе индийската армия.

При Хари Сингх, махараджата на Кашмир, положението беше обратното: беше хиндуист в земя на мюсюлмани. Колебаеше се кого да послуша — тези, които се застъпваха за присъединяването към Пакистан, другите, които искаха да се присъединят към Индия, или третите, които се бореха да превърнат Кашмир в независима държава. В действителност Хари Сингх бе изкушен от идеята за независимост, защото притежаваше армия, способна да защити границите на княжеството му. Отказа се от мечтата си в момента, когато в страната му нахлуха мюсюлмански партизани от Пакистан, които грабеха, опожаряваха и тероризираха на селението. Принуден да вземе решение, той избра да присъедини Кашмир към Индийския съюз, като в замяна поиска закрила срещу нашествениците. Ню Делхи изпрати армейски части и всички налични бойни самолети в Шринагар, наричан Венеция на Изтока, който толкова бе очаровал Анита. Кашмир бе разбунен и се превърна в бойно поле между Индия и Пакистан. Хари Сингх реши да избяга от враждебните действия и напусна двореца в Шринагар завинаги. Прекара охолно изгнанието си в зимната столица на Кашмир — Джаму. За всеобща изненада, синът му — Каран, бе назначен за регент на Кашмир от самия Неру, големия враг на принцовете и идеолог на независимостта. Години по-късно спечели изборите и стана министър-председател на новата държава.

Третият отцепник беше низамът на Хайдерабад, мъжът, който се бе влюбил в Анита през 1914 г. и който я бе обсипал с подаръци. Макар че с времето се бе превърнал в старец, висок метър и половина и тежащ четирийсет килограма, „Негово Величайшо Височество“ продължаваше да е най-ексцентричният от принцовете. С годините пословичното му богатство се бе увеличило, както се бе засилило и скъперничеството му, и то дотам, че събираше угарките, които гостите оставяха в пепелниците. Лекарят, пристигнал от Бомбай, за да прегледа сърцето му, не успя да му направи електрокардиограма, тъй като низамът бе наложил режим на икономии на електрическата централа в Хайдерабад. Подобно на своя приятел Хари Сингх от Кашмир, той също разполагаше с многочислена армия, оборудвана с артилерия и авиация. Когато един висш служител дойде да го уведоми за решението на британците да напуснат Индия, той възкликна радостно: „Най-после ще бъда свободен!“.

Веднага щом англичаните си отидоха, той провъзгласи независимостта на Хайдерабад, без да си дава сметка, че дотогава властта му бе поддържана от Британския Радж и че заедно с англичаните щеше да изчезне и мрежата от институции, която дотогава го закриляше. Макар че по конституция имаше право да обяви независимост, на практика това бе лудост, защото не разполагаше с основното — подкрепата на народа си. Бе изгубил връзка с реалността. На 13 септември 1948 г. правителството на Индия предприе „Операция Поло“, кодово название на нахлуването. Атаката бе по-жестока, отколкото Неру би желал. За четирийсет и осем часа независимата държава Хайдерабад престана да съществува, а с нея — и един много специфичен начин на живот, основан върху любовта към изкуството, гостоприемството и учтивостта, с ефективна администрация, която не правеше разлика между касти и религии.

В продължение на няколко години низамът заемаше официален пост в бившата си държава, запазвайки си салюта от двайсет и един топовни гърмежа, но без никаква власт. Част от богатството му бе конфискувана и той нямаше друг избор, освен да се примири с пожизнена пенсия от над два милиона долара годишно. Прекарваше дните си, като пиеше кафе — по петдесет чаши на ден, пишеше поезия на урду и се грижеше за дейността на университета, който бе основал. В края на живота си сам кърпеше чорапите си, за да не харчи пари.

* * *

Астролозите избраха 15 август 1947 г. като подходящ ден, в който Индия да започне независимото си съществуване. Цялата страна следеше със затаен дъх речта на Неру пред законодателното събрание, но Джагатджит Сингх предпочете да не нарушава привичките си. След скромна вечеря и разходка из градината на двореца той си легна в десет и половина вечерта. Прочете епохалната реч във вестника на следващия ден, докато закусваше в японския салон. „В полунощ — беше казал Неру — Индия ще се събуди за живота и свободата. Наближава рядко предоставяният от историята миг, в който един народ излиза от миналото, за да влезе в бъдещето, в който една епоха свършва, в който душата на една нация, задушавана дълго време, отново може да се изяви…“

Речта не беше никак лоша за състудент на сина му Парамджит, помисли махараджата, доближавайки до устните си чаша димящ чай. Наистина „Хароу“ беше добър колеж и точно там смяташе да изпрати внука си, когато настъпеше моментът.

Не споделяше обаче ентусиазма на вестниците, които отразяваха въодушевлението на ликуващите тълпи, празнуващи събитието в двете страни. Нямаше никакъв повод да се радва, защото предчувстваше, че независимостта ще предизвика истинска трагедия. За да удовлетворят исканията на неговия стар приятел Али Джина, англичаните бяха разделили Индия, предоставяйки на индийците районите с преобладаващо хиндуистко население, а на пакистанците — районите с преобладаващо мюсюлманско население. На хартия резултатът изглеждаше приемлив. На практика беше пълна катастрофа. В Пенджаб границата оставяше Лахор в Пакистан, а Амритсар — с неговия Златен храм — в Индия, разделяйки на две земите и населението на една от най-войнствените и сплотени общности — тази на сикхите. Лахор, Париж на Изтока, най-космополитният и красив град на Индия, нейната северна столица, щеше да се превърне в малък провинциален град, огласян от молитвите на ходжите в джамиите. Светът на Джагатджит Сингх беше осакатен завинаги.

Няколко дни по-късно друга новина, появила се в пресата, привлече вниманието му. Сред членовете на първото правителство на Индия махараджата видя името на своята племенница — Раджкумари Амрит Каур, или Биби, както я наричаха в семейството, непокорната и буйна дъщеря на братовчед му от Джаландхар. Неру я беше назначил за министър на здравеопазването — първата жена министър в Индия. Това беше кулминацията на цял един живот, посветен на каузата на независимостта. Беше понесла ударите с палка в многобройните демонстрации, арестите, затвора. През 1930 г., по време на прочутия Поход на солта, който Ганди бе организирал в знак на протест срещу закона, забраняващ на индийците да произвеждат сол без разрешение от правителството, Биби извървя триста километра пеша начело на огромно множество. Постепенно се превърна в нещо повече от водач на кампанията Quit India („Напуснете Индия“) на Ганди срещу англичаните. Бореше се неуморно срещу социалните язви, браковете между деца, системата на пурда и неграмотността. Момичето от добро семейство, което пушеше и се връщаше от Европа със скъпи подаръци за братовчедките си, влюбената в конете бунтарка накрая се превърна в героиня за милиони свои съотечественици. За пръв път в историята те имаха възможност да разберат какво е способна да постигне една жена, ако живее в демократична и модерна държава.

* * *

На 10 март 1949 г. Джагатджит Сингх пристигна в Бомбай, откъдето щеше да замине за Европа. Събитията, разиграли се след предоставянето на независимостта, го бяха задържали в Капуртхала, където след речта на Неру светът сякаш полудя — точно както той бе предрекъл. Започна може би най-голямото преселение в историята на човечеството. Хиндуистите, които внезапно се бяха озовали в Пакистан, потърсиха убежище в Индия, а мюсюлманите от Индия — в Пакистан. Разделянето на страната, на което Ганди винаги се бе противопоставял, доведе до истински катаклизъм. Загиналите индийци бяха колкото жертвите, които Франция бе дала по време на Втората световна война.

Пенджаб — красивата земя, прорязана от пет реки, люлка на цивилизации, бе заляна от кръв. Махараджата на Капуртхала бе станал безпомощен свидетел на тази чудовищна сеч — въпреки усилията си да помогне на бежанците и да успокои духовете. „Това бяха най-страшните години в живота ми“ — щеше да каже по-късно Сукхджит Сингх, внукът на махараджата. Капуртхала избегна най-лошото, но не и Патиала, чиито реки всяка сутрин осъмваха обагрени в червено от кръвта на убитите предишната нощ.

Когато положението се успокои, вече нищо не беше както преди. Откритият, космополитен, многообразен в културно и религиозно отношение дух, който Джагатджит Сингх толкова се бе борил да култивира в държавата си, бе отлетял завинаги. После индийското правителство постепенно започна да нарушава обещанията, които бе дало на принцовете. Четирийсет и една държави в Източна Индия загубиха суверенитета си и бяха обединени в провинция, наречена Ориса. Два месеца по-късно държавите в Катхиавар, на Арабско море, бяха сполетени от същата участ и се превърнаха в новия щат Гуджарат. После дойде редът на централната част на страната, където държавите на Раджпутана се сляха в Раджастан. Говореше се, че ще направят същото с Пенджаб… „Петдесет и пет години управлявах съдбата на Капуртхала, а делото на живота ми може да бъде изличено от картата“ — мислеше махараджата, наранен и обиден от факта, че бащите на нацията, великите водачи, не държаха на дадената дума.

От бившия „Императорски апартамент“, преименуван в „Президентски апартамент“, на петия етаж на хотел „Тадж Махал“ в Бомбай, същия, в който Анита бе настанена, когато пристигна в Индия, и в който доктор Уилъби й съобщи, че е бременна, махараджата можеше да види Вратата на Индия — внушителната триумфална арка, която англичаните бяха издигнали по случай посещението на крал Джордж V и на кралица Мери за Великия Дурбар в Делхи през 1911 година. Колко смешен му се струваше сега този символ на най-голямата империя, която човечеството познаваше! Англичаните бяха влезли под свода му — и пак оттам сега принцовете трябваше да излязат, за да запазят последните си богатства от надвисналата опасност.

Махараджата виждаше също и кораба, който щеше да го отведе в Европа. За пръв път имаше желание да замине и повече да не се върне. Беше на седемдесет и седем години и се чувстваше уморен и унил. Беше живял пълноценно, беше се наслаждава на всеки момент от живота, но последните събития го бяха съкрушили и обезсърчили. В такива моменти на меланхолия си спомняше за любимите хора, най-вече за синовете, които бе изгубил. Първо Махиджит, който в апогея на политическата си кариера, едва четирийсетгодишен, почина от рак през 1932-а. Вторият бе Амарджит, военният, който умря в Шринагар от сърдечен удар през 1944 година. Оставаше Парамджит, наследникът, който никога нямаше да царува и който се бе отдал на пиене и на алчната си английска любовница.

И Каран. Беше се помирил със сина, който бе станал причина за най-големия скандал, сполетявал някога династията на Капуртхала. Каран обаче бе изкупил греха си. Бе увеличил многократно добивите от земите на Аудх. Беше се проявил като сериозен и толкова успешен администратор, че накрая раджата го извика в Капуртхала и му повери важните семейни дела. Каран се бе превърнал в негова опора на старини… Колко превратен беше животът!

Освен това изпитваше особена симпатия към жена му — принцеса Чаран. Наскоро снимката й се бе появила на корицата на „Вог“, на която беше с пръстен на „Картие“. Притежаваше всичко, което той харесваше в жените: красота, елегантност и интелигентност. Да, Каран беше негов достоен наследник. По пътя обаче беше изгубил и много приятели, подобно на отронващи се една след друга капки, които му напомняха за преходността на живота. Най-осезателно бе почувствал смъртта на Бхупиндер Великолепния, махараджата на Патиала, същия, който бе въвел култа към богинята Коул, неизтощимия донжуан, чието сърце се пръсна, когато беше само на четирийсет и седем години… Остана верен на себе си до края: девет месеца след кончината му държанката, с която бе имал сексуална връзка в навечерието на смъртта си, му роди дете. Деца, приятели, любов… животът се състоеше в това — да губиш. Сега беше на път да изгуби трона, който бе най-съкровената му същност. Скоро за него нямаше да има място в света.

Предпочиташе да замине надалече. Да избяга, да избяга от себе си, да забрави. Да се посвети до края на истинското си и най-интимно призвание — жените, единствените същества, способни да утешат старото му и наранено сърце. На хоризонта се очертаваше лъч на надежда и придаваше реалност на мечтата, с която заминаваше. В Лондон се надяваше отново да се срещне с англичанката, с която се бе запознал в Калкута и с която бе завързал приятелство… а може би и нещо повече. Ах, европейките! Дори Неру се бе подал на чара и интелигентността на една от тях — съпругата на последния вицекрал, Едуина Маунтбатън. Говореше се, че са много влюбени, че са любовници и се срещат по време на пътуванията на министър-председателя на Индия в чужбина. Времето летеше, историята отшумяваше, действащите лица се сменяха, но любовта оцеляваше. Изток и Запад — толкова различни и все пак, също като мъжа и жената, неудържимо привличащи се един друг. Като двете лица на един и същ свят.

Махараджата възнамеряваше да отиде и в Испания, за да се наслади на истинско фламенко с Анита и сина им — Аджит, който работеше като културен аташе в посолството на Индия в Буенос Айрес, но щеше да бъде в Мадрид за празниците на Сан Исидро. Аджит, като достоен син на андалуска, бе наследил от майка си вкуса към коридата и фламенкото.

 

 

Тази вечер махараджата не слезе в трапезарията да вечеря. Каза на адютанта си да му качат лека вечеря в апартамента. После му заповяда да отвори широко прозорците, които гледаха към морето и от които можеше да види светлините на кораба, който отплаваше на следващия ден. Както винаги, нощта беше влажна и топла. Джагатджит Сингх се изтегна на леглото. Чуваше граченето на гарваните, примесено с шума на вентилатора, чиито перки бавно се въртяха. Морският бриз полюшваше леките пердета, които се движеха в мрака подобно на танцуващи призраци. Полумесецът надничаше в единия ъгъл на прозореца.

Когато адютантът му се върна заедно със сервитьора, който буташе количката с вечерята, завари махараджата в същото положение. Изразът на лицето му наподобяваше лека усмивка. Дори изтегнат на леглото, той излъчваше достолепност. Беше неподвижен, очите му бяха вперени в нищото, не говореше. Бе издъхнал няколко минути по-рано. Най-дълго управляващият махараджа угасна тихо, безшумно, без да страда. Смъртта се бе показала благосклонна към него, както той се бе отнасял към живота.

 

 

Няколко дни по-късно внукът му и синът му Парамджит вървяха начело на погребалното шествие, следвани от огромно множество, дошло да отдаде последна почит на човека, който ги бе управлявал в продължение на почти шейсет години. Продавачи, търговци, селяни, старци и сикхски учители с дълги бели бради плачеха неутешимо. Един възрастен хиндуистки свещеник, който едва ходеше, отиде да поднесе съболезнованията си на семейството, събрано около покойния в парка Шалимар, в околностите на града. Тялото на махараджата бе положено до погребалната клада върху слама — съгласно най-чистата сикхска традиция, според която човек се ражда без нищо и умира без нищо. Достолепният възрастен мъж беше стар приятел на покойния и негов съветник по въпроси, свързани с религията, историята и ведическите текстове. Той клекна и заплака мълчаливо. „Отиде си един велик човек — каза на внука си, сочейки тялото на махараджата. — Изгради държавата, а сега я отнася със себе си“.

* * *

Анита научи новината в луксозния си апартамент на улица „Маркес де Уркихо“ в Мадрид, в чийто салон бе окачен великолепен портрет на мъжа й в парадно облекло. Прекара целия следобед загледана в картината, със събрани длани, сякаш се молеше за мъжа, който я бе превърнал в принцеса въпреки всички пречки и чиято покровителствена сянка бе изчезнала завинаги. Анита получи телеграми от приятели от цял свят. Лично генерал Франко я прие в двореца Ел Пардо, за да й предаде съболезнованията от името на испанската държава. Нищо обаче не можеше да запълни празнината, която смъртта на махараджата остави в живота й. Носталгията, която изпитваше към Индия, никога не я напусна. Тъй като англичаните вече не бяха там, тя направи няколко опита да се завърне, но положението в Пенджаб беше опасно „Освен това, за какво да се връщаш?“ — питаше я Аджит, който се бе превърнал в странстващ из света плейбой и я държеше в течение на настъпилите промени. „По-добре не се връщай, майко — писа й той през 1955 г., — и запази спомените за прекрасните времена, които си изживяла. Всичко е толкова променено, гледката е отчайваща. Питам се какво ли би почувствала, ако можеше сега да видиш колко малко е останало от царството ти — стаите са тъжни и празни, малобройните мебели, които не са били разпродадени на безценица, са покрити с мръсни парчета плат, а прозорците в моголски стил, които гледат на север и от които ти си мечтаела да бъдеш свободна като птица, днес са без стъкла и през тях нахлува зимният студ и дъждът по време на мусона…“

Анита никога не се върна в Капуртхала. Намери убежище в спомените си и в последните си години живееше изключително с новините, пристигащи от Индия. Индийският национален конгрес беше приел решение, с което отнемаше на принцовете всичките им привилегии и пенсии. Аджит имаше право. Нима бе възможно да се завърне в свят, който вече не съществуваше?

 

 

На 7 юли 1962 г. Анита издъхна в дома си в Мадрид, в ръцете на сина си, който дойде навреме, за да бъде до нея в последните й мигове. Когато обаче отиде да я погребе в гробището „Сан Хусто“, Аджит се сблъска с неочаквана пречка. Католическата църква не разрешаваше майка му да бъде погребана на свято място. Свещениците твърдяха, че с женитбата си с махараджата Анита се е отрекла от католическата си вяра. Дори и мъртва, Анита продължаваше да бъде преследвана от същите сили, които я бяха хулили и отхвърляли приживе. Аджит вложи огромна енергия и време, за да убеди духовниците, че майка му винаги е била католичка. Трябваше да представи свидетелства и документи и да се обърне за съдействие към служители и приятели, които да подкрепят твърденията му. Мантията на Богородица, която Анита бе дарила на своята черква, а после бе открила скрита в сандък от един епископ, тесногръд като свещениците, които сега я преследваха, послужи за доказателство, че дори омъжена, тя е продължавала да се моли на Богородица. Мантията накрая бе предадена на Катедралния музей в Малага и така и не украси никога статуята на Дева Мария Победителка, въпреки желанието на Анита.

Аджит успя да убеди свещениците, които накрая дадоха съгласието си, при условие че на гроба няма да има символи на друга религия. След като заповедите на духовенството бяха изпълнени, една седмица след като предаде богу дух, Анита Делгадо Брионес можеше най-сетне да почива в мир.