Хавиер Моро
Индийската принцеса (46)

45.

Джармани Дас, министър в правителството на Капуртхала и доверен човек на махараджата, който бе същата нощ в „Савой“, разказа следното: „Махараджата не спа цяла нощ, а на сутринта се оттегли в стаята си и нареди на полковник Енрикес — британски офицер, бивш наставник на синовете му и член на свитата — да приготви незабавно документите за развод с испанката“. Ако не беше намесата на Али Джина, мюсюлмански адвокат, който по-късно щеше да стане основател на Пакистан и който се намираше в същия хотел заедно с жена си — Рита, махараджата може би щеше да изпрати Анита обратно в Испания още същия ден, и то без пари и без издръжка. Джина и Рита обаче им бяха приятели.

— Не прибързвай — каза му Али. — Ще се вдигне скандал, който ще навреди не само на теб, но и на другите принцове. На път си да извършиш безразсъдство.

Наскоро в Лондон бе приключил процесът срещу Хари Сингх, махараджата на Кашмир. Този кротък и спокоен мъж, женен за индийка, собственик на самолет с посребрени крила и притежател на перли, едри като пъдпъдъчи яйца, бе постъпил като истински наивник — беше се влюбил до полуда в една англичанка, която в действителност искаше да му вземе половината богатство. За да избегне скандала, по време на процеса махараджата се бе опитал да се скрие под фалшиво име, но хрътките от британската преса бяха открили истинската му самоличност. Случаят му се превърна в любима тема в светските среди от Лондон до Калкута. В резултат той бе жестоко осмян и охулен, а враговете на принцовете използваха случая, за да дискредитират всички махараджи. Освен това — предупреди го Джина, — в Индия наскоро бе направено разкритието, че раджата на Лимди, когото всички възхваляваха, че е похарчил 150 000 рупии от държавния бюджет за образование, в действителност е използвал тези пари единствено за образованието на принца наследник. Освен това бе публикуван държавният бюджет на Биканер, който разкриваше странни приоритети: сватба на принца — 825 000 рупии; обществени работи — 30 000; ремонти на дворци — 426 614 рупии. Джина предупреди махараджата, че в тази ситуация един нов скандал, този път в двора на Капуртхала, би бил пагубен. Освен това изтъкна, че нито докладът на Кхушал, нито фактът, че ги е заварил заедно в стаята, сочат по недвусмислен начин, че е налице изневяра.

— Нямаш право да изпъдиш жена си, за която си законно женен, без конкретно и убедително доказателство за изневярата й — каза той на махараджата в присъствието на Дас. — Тя и Каран са връстници, приятели, излизали са няколко вечери да слушат музика с бившите му състуденти от „Хароу“. Това обаче не означава, че са имали връзка. Освен това двамата отричат категорично.

— А възглавницата в леглото, за да се създаде впечатление, че спи?

— Детинщини… за да измами прислугата. Сигурно е искала да си побъбри или да изпие едно последно питие с Каран.

Джина беше ловък и успя да успокои махараджата, който дълбоко в себе си не искаше да приеме очевидното. Шокът беше толкова голям, че той горещо желаеше това да не е вярно. Каран бе разколебал увереността му, отричайки, че има любовна връзка с Анита, и той се хвана за това като удавник за сламка. „Бяха облечени, а тя носеше същия тоалет — както няколко часа по-рано, когато дойде да се сбогува с мен. Наистина ли е вярно, както те твърдят, че просто са разговаряли, преди да си легнат?“ Накрая махараджата успя да приеме неприемливото, защото изпитваше неистов страх от скандала. Успокоителното въздействие на приятеля му Джина, както и колебанието, обхванало душата му, го накараха на следващия ден да види всичко с други очи. Затова единственото решение, което взе, бе да изпрати сина си отново в Индия.

— Докато не ти наредя, не искам да стъпваш в Капуртхала — каза му той. — Ще отидеш да живееш в Аудх, там ще се грижиш за семейните дела.

Каран не се противопостави, не затръшна вратата на излизане от стаята. Не оспори решението на баща си. Напротив, държа се като добър индийски син — кротък и послушен. Може би за пръв път видя отблизо опасността да изгуби привилегиите си и се уплаши… Какво щеше да прави без парите на баща си, без титлата принц, без потеклото, което го отличаваше от останалите смъртни и му позволяваше да бъде част от свят, който чувстваше като свой? Щеше да бъде обикновен инженер-агроном с прогресивни и революционни идеи, още един член на зараждащата се средна класа в Индия и на Индийския национален конгрес. Щеше да бъде пълноценна личност и да води живот, съответстващ на идеите му. Това обаче го изпълваше с ужас. Оказваше се толкова трудно човек да се откаже от привилегиите си. Каран не беше от същото тесто като братовчедка си Биби Амрит Каур, превърнала се в сянка на Ганди.

Преди младежът да напусне стаята, махараджата добави:

— И ще се ожениш през септември. Ще започнем подготовката на сватбата ти веднага щом се върнеш.

Каран вдигна очи и срещна надменния и студен поглед на баща си. Понечи да каже нещо, но се отказа.

 

 

Махараджата и Анита се върнаха в Индия няколко дни по-късно. Испанката беше тъжна, унила и почти не излизаше от каютата си по време на плаването. Бе останала без Каран и без Аджит и се връщаше в огромния празен дворец, където животът й щеше да премине, без да го е изживяла. Бе спасила положението и брака си, но какво значение имаше това? Връщаше се, за да предпази Каран, а също и заради сина си. Връщаше се тялом, защото духът й се рееше другаде, в място, което само тя познаваше, далече от всичко — там, където никой не можеше да пристъпи.

Когато се върнаха в Капуртхала, Анита се разболя. Бе убедена, че е възпаление, дължащо се на образуването на нови кисти в яйчниците, затова се приготви да следва същото лечение, както преди. Доктор Доре я бе предупредил, че заболяването може да се повтори, но тя не му бе обърнала внимание. Въпреки грижите на Далима, състоянието на Анита не се подобряваше. Имаше болки, повръщаше и постоянно й се гадеше. Възпълната мис Перейра, новият гинеколог на болницата в Капуртхала, дойде да я прегледа по заповед на махараджата. Носеше куфарче с червен кръст на него и бе придружена от медицинска сестра. Думите, които произнесе, след като я прегледа, отекнаха в ушите на Анита като бомбена експлозия.

— Бременна сте — каза й тя на португалски със силен акцент, присъщ на говора в Гоа. — Честито! Ще отида да поздравя Негово височество…

Смъртнобледа, Анита стоеше като вкаменена. „Бременна! Господи, не!“

— Моля ви, не му казвайте нищо — помоли я тя, преди да си тръгне.

— Трябва да го направя, мадам… Вие не се тревожете и почивайте.

Анита не настоя повече. Съзнаваше, че не може да спре хода на събитията. Сега вече скандалът беше неизбежен. Вече не можеше да защити никого — нито Каран, нито сина си, нито себе си. Собственото й тяло я бе издало. Единственият изход беше да продължи да лъже, да каже, че е бременна от друг, за да предпази Каран… Но едва ли щяха да й повярват. Съзнаваше, че е на път да се превърне в действащо лице на един от най-големите скандали в Британска Индия. Как щяха да се радват враговете й! Всъщност тя потвърждаваше мнението на всички онези, които винаги я бяха смятали за Spanish dancer, за момиче без принципи и морал, с една дума — за користолюбка. Омагьосаната принцеса щеше да се окаже обикновена жаба. „Разбира се, нали ви казвах…“ — щяха да злорадстват английските дами, които винаги я бяха гледали надменно.

Кога обаче я бе интересувало хорското мнение? Всъщност никога — и затова бе оцеляла в това толкова нереално общество. Най-много съжаляваше, че скандалът щеше да навреди на махараджата, който толкова ревностно пазеше репутацията си. Ударът щеше да бъде съкрушителен, мъжът й щеше да се превърне в посмешище за своите съперници и щеше да я намрази заради това. Сега, през призмата на злощастието си, тя осъзна с неподозирана яснота, че седемнайсет години брак оставят следи. Бяха преживели заедно не само всекидневните разпри и моментни кавги, но и прекрасни мигове на съпружеска взаимност. Любовта оставяше диря след себе си. Затова й беше безкрайно мъчно за съпруга й.

Очакваше посещението на махараджата и си го представяше как влиза разярен, как я обижда и заплашва. Мъжът й обаче не дойде. Дните минаваха, а той не идваше. Посети я само Индер Сингх, елегантният сикхски кавалер, нейният стар съюзник.

— Негово височество ме изпрати да ви кажа, че отсега нататък ще живеете във Вила Буона Виста, докато документите за развода бъдат готови. Имам заповед да преместя там мебелите и вещите ви.

— Искам да говоря с Негово височество.

— Опасявам се, че той не желае, мадам…

„Махараджата мрази конфронтацията, в това отношение е като всички индийци“ — помисли си Анита. Тя обаче не възнамеряваше да остави нещата да свършат така, без нито една дума. Изчака да остане сама и привечер, когато знаеше, че махараджата е приключил с вечерята и се отправя към покоите си, тя го причака горе на стълбите.

— Ваше Височество…

Джагатджит Сингх се обърна. Изглеждаше по-висок, по-достолепен и по-аристократичен, ако това изобщо беше възможно. Носеше морскосин тюрбан и закопчана на шията риза. Черните му очи блестяха в тъмнината като зърна от черен кехлибар.

— Исках само да ви кажа, че… — Анита посочи с пръст корема си, докато говореше със запъване. — … не е от Каран. Беше… беше с един английски офицер.

Махараджата я изгледа с презрение и сдържана ярост.

— Думите ти вече нямат никаква стойност за мен. Изобщо няма да повярвам, каквото и да кажеш.

— Ваше Височество, кълна ви се…

— Не се кълни напразно. Дадох разпореждания преди окончателната ни раздяла. Първото е, че не желая да живееш под моя покрив. Ще се преместиш във вилата още утре.

— Наказвате ме с още по-голяма самота.

— Ти сама се наказваш с безотговорното си и скандално поведение, въпреки всичко, което направих за теб.

Настана дълго мълчание, тежко като топлия въздух, който влизаше през прозорците на двореца.

— Прав сте, Ваше Височество… И макар да е безполезно, ви моля за прошка с цялото си сърце.

Махараджата сякаш не я чу и продължи със спокоен, но твърд тон, който не допускаше възражение:

— Второто разпореждане е да направиш аборт.

Все едно че забиха нож в сърцето й. Онемяла, тя вдигна умолително очи към мъжа си, но срещна ледения му поглед. Да се откаже от детето, което носеше в утробата си, плод на единствената истинска любов в живота й, любов, която я бе подлудила — ето това беше истинското наказание. От страстта й към Каран нямаше да остане нищо, с изключение на спомените. Анита нямаше друг избор, освен да се примири със съкрушено сърце, с наранена душа и с изтерзано тяло. В живота нищо не беше даром и сега тя трябваше да плати за безумната си и позорна постъпка. „Справедливо е“ — помисли си тя.

— Разбирам ви, Ваше Височество. И ще се подчиня на разпорежданията ви.

— Третото разпореждане е да напуснеш Индия и повече никога да не се връщаш. Няма какво повече да добавя.

— Ваше Височество…

Махараджата се поизвърна.

— Исках да ви кажа, че… че никога нямаше да престъпя дълга си на съпруга, ако преди това вие не бяхте престъпили своя като съпруг. Чувствах се изоставена. Това е.

— Няма оправдание за постъпката ти. Безсмислено е да се правиш на жертва.

Махараджата се отправи към покоите си. Анита се олюля и се хвана за перилата от тиково дърво. Долу, в преддверието, бяха окачени портретите на синовете на махараджата. Каран, в официално облекло, сякаш я гледаше в полумрака.

* * *

Колко далече изглеждаше всичко в спомените… Анита се намираше отново в старата си стая във Вила Буона Виста, където в началото на брака си бе прекарала толкова щастливи моменти, където откри сладостта на живота в Индия и където роди сина си — Аджит. Сега се връщаше, но победена и унизена, за да махне детето, което носеше в утробата си. Търсеше какви ли не решения, за да избегне аборта. Мислеше да избяга, да поиска убежище от английските власти, да разобличи махараджата, който я насилваше да стори това… Чувстваше се толкова отчаяна, че самоубийството й се струваше най-добрият изход, най-удачният начин да изкупи греховете си. Тази мисъл не минаваше за пръв път през ума й. И преди бе имало моменти, в които се бе чувствала като пленница, която няма власт над съдбата си, и толкова потисната, че бе имала желание да сложи край на живота си. После обаче се бе замисляла за Аджит и бе намирала сили да продължи.

Сега нямаше сили да се бори. Може би щеше да го направи, ако имаше морални основания за това. Но нямаше, колкото и да се опитваше да оправдае постъпката си. Точно това беше най-лошото: чувстваше се виновна. Да мразиш ближния беше лесно, дори носеше известно облекчение. Да мразиш себе си беше много по-лошо, защото страданието беше непоносимо. Имаше чувството, че не заслужава дори въздуха, който дишаше. Щом не заслужаваше да живее, за какво да се бори? Бе обичала с цялото си сърце, а човек не може да надвие съдбата. Тогава осъзна, че нищо не можеше да направи, освен да се остави в ръцете на провидението. „Да бъде каквото Бог реши… все ми е едно дали ще живея, или ще умра!“

Посещението на мис Перейра, от което толкова се страхуваше, най-после се състоя след няколко самотни и тъжни дни, които Анита прекара на верандата. Горещината беше угнетяваща, с висока влажност — такава жега обезсилваше хората и изтощаваше животните. Вече нямаше пунках в къщата. Нейните приятели, хората вентилатори, бяха изместени от електрически вентилатори, окачени на тавана. Капуртхала, както винаги, беше в крак с прогреса… Бавното движение на перките имаше хипнотично действие, което беше като балсам за Анита.

За разлика от предишното си посещение, мис Перейра вече не говореше със звънък глас, нито имаше весел вид. Държеше се все така любезно, но изражението й беше сериозно. Отвращаваше я мисълта, че трябва да изпълни зловещата поръчка на махараджата, но коя беше тя, за да оспорва заповедите му? В индийската традиция, наследила тази на Моголите, абортът беше разрешен до четвъртия месец от зачеването, макар и в изключителни случаи. След този месец, според ислямските юристи на Моголската империя — първите, създали закон за аборта, — зародишът имаше душа и се превръщаше в човешко същество. Анита знаеше, че е бременна в третия месец, защото никога нямаше да забрави онази пламенна любовна нощ сред руините на храма на Кали. При спомена за онова тържество на душата и тялото, за преживяното чувство на пълно щастие, тя се успокояваше, че си е струвало риска. При мисълта обаче, че плодът на тази страст щеше да бъде принесен в жертва в името на съществуващите условности в обществото, тя изпадаше в дълбоко отчаяние. Бе си играла с огъня, и то с ясно съзнание, и сега щеше да се изгори. Никой не можеше да предизвиква безнаказано богинята на разрушението.

Мис Перейра и една сестра, подпомогнати от ужасената Далима, която изглеждаше така, сякаш щеше да присъства на екзекуцията на господарката си, подготвиха старателно легените, кофите с вода, марлите, мехлемите, лекарствата и инструментите. Направиха го бавно и грижливо, сякаш подготвяха някакъв жесток и тайнствен езически ритуал.

Викът, който Анита нададе, когато усети студената стомана да бърка във вътрешностите й, бе толкова сърцераздирателен, че на долния етаж слугите се вцепениха, градинарите и пауните вдигнаха поглед към къщата, учудените селяни изоставиха работата си и дори птиците, които прелитаха над брястовете на брега на реката, замлъкнаха. Ехото от вика й заля полята и селата и както хората говореха, стигнало до самия дворец, където Джагатджит Сингх, сам в огромния си кабинет, мълчаливо плачеше за изгубената любов.

Въпреки усилията на мис Перейра, кръвоизливът, причинен от аборта, изцеди напълно силите на Анита. Устните й бяха посинели, а очите й се бяха почти изцъклили. Беше толкова слаба, че лекарката се уплаши и нареди да я преместят в болницата в Лахор. Часовете обаче минаваха, а никой не идваше за пациентката, чието състояние се влошаваше с всяка изминала минута. Накрая се оказа, че махараджата е против. Не искаше да дава обяснения на лекарите в болницата, защото това би означавало да даде гласност на скандала. Махараджата щеше да се превърне в мишена на клюки и злословия. Целият свят — от Лахор до Делхи, от Лондон до Калкута — щеше да научи, че жена му се е влюбила в неговия син. Какъв позор! Анита никога не се бе интересувала от мнението на другите, но махараджата се влияеше, и то много. Репутацията му беше може би най-ценното му притежание.

 

 

В полумрака на кабинета си махараджата обмисляше решението си. Съзнаваше, че тщеславието му може да коства живота на жената, която все още беше негова съпруга. „Нима не го заслужава?“ — помисли си той в пристъп на гняв. С нейната смърт скандалът щеше да бъде предотвратен. Не беше ли най-доброто решение? Стенните часовници с кукувица отброяваха часовете и сякаш известяваха зловещия край. Гневът, който помрачаваше разсъдъка му, постепенно отстъпи място на съмнението: „Не я ли наказах достатъчно?“. После съмнението отстъпи място на спомените, на любовта, споделяна в продължение на толкова години, и на напътствията на великите сикхски учители. И тогава Джагатджит Сингх взе решение.

— Да я откарат незабавно в Лахор! — заповяда той. — С ролса, за да стигне по-бързо!

Анита пристигна полужива в болницата, където остана под постоянните грижи на лекарите, които успяха малко по малко да я закрепят. След няколко дни, когато се възстанови, я върнаха обратно във Вила Буона Виста, където беше под непрекъснатото наблюдение на мис Перейра.

Но раната, която не заздравяваше, беше в душата й.

— Спусни щорите — каза тя на Далима, — не понасям толкова силна светлина.

— Но те вече са полуспуснати… Няма да виждаме нищо.

— Моля те, спусни ги докрай.

Анита постепенно изпадна в депресия. Първо започна да изпитва нетърпимост към светлината; после — към шума. Не понасяше и най-слабия звук. Спеше малко, но не ставаше от леглото, а когато го правеше, дори не се обличаше. Не можеше да се познае, когато се гледаше в огледалото. Дълбоките сенки засилваха още повече зеленикавия й тен. Беше слаба като вейка, защото едва се хранеше. Махараджата не я посещаваше, а за Каран знаеше само, че скоро ще се ожени. „Предал се е“ — мислеше си Анита без омраза и без озлобление. Такъв беше животът в Индия. Каран бе направил своя избор между нея и семейството. И бе избрал второто. Не можеше да го вини за това, вероятно тя щеше да постъпи по същия начин, ако беше на негово място. Между безразсъдството и благоразумието Каран бе избрал благоразумието. А тя си мислеше, че ще дойде да я отвлече, както бе сторил капитан Варям Сингх… „Сама измислих своята вълшебна приказка — каза си тя. — Колко съм наивна!“

Бе й останала само обичта на Далима. С годините взаимната подкрепа, която си бяха оказвали една на друга, бе създала между двете здрава връзка. Освен това единствено Далима й напомняше за любовта на Каран, за миговете на радост и наслада, вече мъртви завинаги. В такива моменти на слабост Анита с вълнение мислеше за предаността на своята прислужница, чието добро сърце сякаш разбираше и прощаваше всичко. Беше й благодарна за това, че й бе останала вярна, макар да беше свидетелка на позора й, и че бе съумяла да потисне отвращението, което навярно бе изпитвала. И този път внимателните и спокойни грижи на Далима се оказаха нейното спасение.

 

 

Седмиците и месеците минаваха, но Анита не се съвземаше. Бледоморавите устни, прозрачната като порцелан кожа, прорязана от сини вени, кръговете около угасналите очи, които подчертаваха още повече бледността на лицето й, бяха симптоми на заболяване, което мис Перейра не можеше да излекува. Затова извика други лекари за мнение. Диагнозата, до която стигнаха, говореше за анемия: „Усложнения след аборт със заболяване на кръвта“. Според препоръките, пациентката трябваше да се премести от горещата Капуртхала в животворната прохлада на планината, както и да спазва хранителен режим, богат на дал^[1], месо и млечни продукти.

Но тя не решаваше съдбата си. Лекарите я бяха посетили по заповед на махараджата и именно той взе мерки, които смяташе за най-удачни. Изчака Аджит, синът им, да се завърне в Капуртхала, преди да се погрижи за възстановяването на Анита.

— Хари Сингх, махараджата на Кашмир, е предоставил на разположение на майка ти един дворец в Шринагар, на брега на езерото — каза той на Аджит. — Искам да се погрижиш за нея и да я настаниш в най-добрите условия.

Нищо не сплотяваше махараджите така, както унижението от преживян скандал. Хари Сингх, чиято репутация бе пострадала около случая с английската му любовница, се притече на помощ на приятеля си. Джагатджит Сингх не бе успял да предотврати публичния скандал. Във Франция дори излезе статия, озаглавена: „ИНДО — ИСПАНСКАТА ФЕДРА“, намеквайки за прочутата гръцка трагедия, в която съпругата на царя се влюбва в един от синовете му. Скандалът обаче не му навреди толкова, колкото се опасяваше. Много по-лошо щеше да бъде, ако бе изгубил Анита завинаги, защото никога нямаше да си го прости. Така или иначе, съвестта му беше чиста.

Когато Анита видя Аджит да влиза в стаята й, усети прилив на сили. Седемнайсетгодишният Аджит беше хубаво, внимателно и грижовно момче. Не й зададе никакви въпроси — обичаше твърде много майка си, за да я съди или критикува. Когато тя се опита да му обясни случилото се, той сложи пръст на устните й. Не желаеше да чуе нищо, не искаше да знае повече от това, което вече му беше известно, не искаше да вижда майка си още по-унижена. Случилото се не беше негова работа, сега единственото, което го интересуваше, беше да организира преместването й. „Ти си моето най-добро лекарство“ — каза му Анита.

 

 

Анита прекара три месеца в двореца в Кашмир в компанията на Далима и двайсетина прислужници. Чистият въздух, красивото езеро, изобилието от цветя, покритите със сняг планини и най-вече фактът, че се намира далече от Капуртхала, постепенно й възвърнаха силите.

— Когато за пръв път дойде да ни гостуваш, по време на медения ти месец, ти ми каза, че Кашмир е толкова красиво място, че е невъзможно „някой да се чувства нещастен тук“ — припомни й Хари Сингх при едно от посещенията си.

— Аз ли съм казала това?

— Да, ти. Хареса ми и го запомних. Затова те поканих тук, когато Джагатджит ми каза, че не си добре и имаш нужда да бъдеш на чист въздух в планината.

— Сега си спомних — отвърна Анита. — Казахте ми, че мога да смятам този дворец за мой дом. Не предполагах, че го казвате сериозно.

* * *

Мъжът, притежаващ властта да я унищожи, да я върне обратно в мизерията, в която живееше, преди да го срещне, принцът, разполагащ с живота и смъртта на поданиците си, измаменият съпруг, който би могъл да храни неистово желание за мъст, беше великодушен човек, който се отнесе към нея без омраза и злоба. Когато се увери, че испанската му съпруга е възстановила здравето си, той я извика в Капуртхала, за да подпише споразумението за раздяла. За последен път Анита стъпи в Елисейския дворец. Сърцето й беше свито. Всяко кътче, всяка стая и мебел пазеха спомени, сякаш бяха кутии, пълни с бижутата на живота й. Когато прекоси входа с колонадата, стори й се, че чува виковете на малкия Аджит, тичащ в градината. На площадката на стълбата си припомни дните на празненства и блясък — като сватбата на Парамджит и гостуванията на губернаторите, които тя организираше толкова всеотдайно и старателно. И ароматът на индийски нард и теменужки, който нахлуваше през прозорците, примесен с мириса на благородната дървесина на паркета и благовонните пръчици, които държавните служители палеха в приземието — този мирис олицетворяваше повече от всичко усещанията и спомените от живота й в Индия.

В кабинета на първия етаж я очакваше махараджата, бившият й мъж. Нямаше и следа от напрежението при последната им среща в коридора, когато раните бяха твърде пресни.

— Аджит ме държеше в течение за възстановяването ти и се радвам, че отново си добре.

— Благодаря, Ваше Височество.

Настъпи дълго мълчание. После махараджата продължи:

— Тревожех се много за здравето ти. Не исках да стигам толкова далеч, но нямах избор.

— Разбирам, Ваше Височество. И аз съжалявам много за случилото се и отново ви моля за прошка…

— Приготвил съм това… — каза махараджата и й показа плик с печата на княжеския двор на Капуртхала.

Анита се вкамени. Знаеше, че в тези документи се намира бъдещето й.

— Предпочитам да го прочета на глас пред свидетели.

Махараджата нареди да въведат капитан Индер Сингх и Джармани Дас, неговите най-доверени хора. Двамата се осведомиха любезно за здравето на Анита, преди да седнат. Споразумението се състоеше от три страници, написани на френски. В него махараджата поемаше задължението да плаща на жена си значителната сума от хиляда и петстотин английски лири годишно „за нейното благополучие и за издръжката на семейството й, включваща храна, жилище и облекло, разходи и пътувания“, при условие че не се омъжи отново. Позволяваше й да използва титлите принцеса и махарани на Капуртхала, „въпреки че ги е получила в морганатичен брак и следователно не й принадлежат като собственост, нито са наследствени“. Шестата клауза беше най-красноречивото доказателство за великодушния характер на махараджата: „Британските посолства и консулства в целия свят ще се грижат на Ана Делгадо Брионес да не й липсва нищо. След кончината й, която се надяваме да настъпи късно и да бъде лека, същото ще се отнася за единствения й син — Аджит Сингх от Капуртхала, пети по ред наследник на трона“.

Вече можеше да си тръгне спокойно. Преди обаче да поеме по обратния път, махараджата я покани на обяда в чест на новодошлия английски строителен инженер и жена му. В трапезарията на двореца Анита не се сдържа и огледа махагоновата маса, на която в някои случаи бе настанявала над седемдесет гости на вечеря. Беше идеално подредена: чиниите от лиможки порцелан, кристалните чаши от Бохемия, сребърните прибори с буквата „К“ на дръжката, ленените салфетки, поставките, цветята… не липсваше нито един детайл. Изпита лека гордост, защото този съвършен ред се дължеше на нея. Това щеше да бъде нейното завещание.

Гостите запристигаха и разговаряха оживено, все още прави в очакване на махараджата. Освен новия инженер, присъстваха също главният лекар на болницата със съпругата си, както и министър Джармани Дас, и капитан Индер Сингх. След няколко минути махараджата се появи, по-елегантен от всякога, с присъщия си ведър вид и с онази привлекателна смесица от сърдечност и дистанцираност. Не беше сам обаче. Придружаваше го снажна красавица, неговата нова любов — една французойка на име Арлет Сери, която поздрави гостите с вял жест. Махараджата седна пръв, а после и останалите. Арлет се настани от дясната му страна, където винаги бе седяла Анита, а съпругата на инженера седна отляво. На испанката се падна последното място. Поредното унижение за Анита, която вече не мечтаеше за нищо друго, освен за свободата си.

* * *

Осемнайсет години и пет месеца след пристигането си в Индия Анита щеше да потегли от Бомбай обратно за Европа. Беше на трийсет и пет години. В багажа си носеше бижутата, документите, някои мебели и дрехите си, а най-ценния за нея предмет тя предпочиташе да държи в ръчната си чанта — беше снимка на Каран, подписана от него, с която нямаше да се раздели до края на живота си.

Радваше се, че ще се срещне със сина си в Лондон и че ще види отново семейството си в Испания, но при мисълта, че ще напусне окончателно Индия, я обхвана особено чувство, смесица от тъга и страх — щеше да се раздели завинаги с начина на живот, с който бе свикнала. На кея, където лайнерът „Кумбрия“ се готвеше да отплава, тя се сбогува с Далима, която настоя да бъде с нея до момента на окончателната раздяла.

— Заповядай, скъпа ми Далима — каза Анита, като й връчи дебел плик. — Това е заплатата ти за последните месеци, както и допълнително възнаграждение. Макар че ти заслужаваш повече. Много повече.

Далима не искаше да вземе плика, но Анита настоя и накрая го пъхна в деколтето на сарито й. Онемяла от вълнение, Далима стоеше като вцепенена, докато Анита я притискаше силно в прегръдките си.

— Сбогом, Далима. Ако се нуждаеш от нещо, можеш да се свържеш с мен чрез двореца. Имат адреса ми и могат да ти напишат писмо. Ще се радвам много да получа вести от теб…

Далима стоеше все така неподвижна, като вкаменена, сред трескавата суетня на кея. Граченето на гарваните се смесваше с виковете на товарачите и носачите, докато Анита се качваше по стълбата. Преди да се отправи към вътрешността на кораба, тя се обърна, за да махне на Далима за последен път. Това, което видя, щеше да остане завинаги запечатано в паметта й. Вярната й прислужница извади от деколтето плика, който Анита току-що й бе дала, отвори го, хвърли банкнотите във водата и избухна в ридания. После, за да не я видят, че плаче, покри лицето си със сарито.