Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pasion India, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Хавиер Моро. Индийската принцеса

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Редактор: Вера Янчелова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0980-3

История

  1. —Добавяне

43.

Когато се върнаха в Индия, Каран продължи да живее в двореца в Капуртхала единствено за да бъде близо до Анита. Ако не беше тя, щеше да замине далече, много далече. Все така се противопоставяше на баща си и отказваше да се ожени, а в едно индийско семейство това се смяташе за недопустима обида от страна на сина. „Не може да ни възпитавате в Англия като европейци, а после да ни карате да се подчиняваме на архаичните традиции на народа ни“ — каза веднъж Каран по време на един спор. За махараджата традицията имаше много по-голяма тежест от западния начин на мислене. Може би се дължеше на възрастта, но Джагатджит Сингх все повече се обръщаше към своята култура. Не пропускаше всекидневното четене на „Гуру Грантх Сахиб“ заедно с офицерите и министрите си и публично се бе разкаял, че си е обръснал брадата преди няколко години. Или пък беше заради неясното бъдеще, което предвещаваше нарастващото влияние на Ганди и на Индийския национален конгрес. Ганди продължаваше да сочи нищетата, в която живее народът, и бе издигнал лозунга Несътрудничество, който може би бележеше края на една епоха. Призивите му да се бойкотира всичко британско — училища, съдилища, почести — намираха все по-широк отзвук сред населението. Той искаше да премахне наложения от британците ред, включително махараджите. Най-големите тревоги на махараджата обаче не бяха свързани с възхода на националистите, нито с отказа на Каран да се ожени. Знаеше, че с времето и най-непокорните духове се укротяват и че синът му накрая ще надене хомота. Най-голямата му грижа беше, че династията на Капуртхала е все още без наследник. В Индия жените не наследяваха трона, с изключение на мюсюлманския султанат Бхопал. Махараджата горещо се надяваше този път Бринда да го дари с внук, но тя отново роди момиче, трето поред. Новината му бе съобщена от новия гинеколог от Гоа — мис Перейра — със сълзи в очите. Това, което би трябвало да бъде щастливо събитие, се превърна в кошмар. Дори самата Бринда извика на акушерката, която й донесе новороденото: „Махнете я от очите ми“. После плака през целия ден. За нея драмата беше още по-голяма, защото мис Перейра й бе казала, че вследствие на трудното раждане не може да има повече деца. Склонният към меланхолия Парамджит изпадна в още по-дълбока депресия. Когато махараджата научи, че държавният астролог е прибрал парите, които му бе давал, за да се моли за момче, нареди да го затворят без съд, с минимална присъда от три години.

— Бринда — обърна се към нея махараджата, след като я бе повикал в кабинета си заедно със съпруга й, — сигурно си даваш сметка какво голямо разочарование причини на сина ми и мен самия с неспособността си да ни дариш с наследник.

Бринда кимна, но не отговори нищо. Махараджата едва прикриваше презрението, което изпитваше към снаха си.

— Трябва да родиш момче.

— И аз желая това, но явно е невъзможно.

Махараджата прочисти гърлото си, подготвяйки се за следващата фраза. В паметта си на слон пазеше ясен спомена за коварството на снаха си, когато я бе помолил да му съдейства Анита да бъде приета в семейството. Не бе забравил, че тя му бе отказала. Затова не възнамеряваше да я щади. Освен това въпросът не търпеше отлагане, нито увъртания. Имаше ли нещо по-сериозно и по-важно от оцеляването на рода и династията на Капуртхала?

— Трябва да ти кажа нещо, Бринда. Ако в разумен срок не можеш да ни дариш с наследник, Парамджит ще трябва да си вземе друга жена.

Бринда остана като вцепенена. Затвори за миг очи. „Как може да ме унижава по този начин?“ — запита се тя. Сетне отвърна:

— Никога няма да приема това.

— Нямаш избор — настоя махараджата с леден тон. — Ти си индийка и знаеш, че тук е напълно нормално синът ми да има друга жена, стига да пожелае.

— Той не би ми причинил това — отвърна Бринда с насълзени очи.

От начина обаче, по който мъжът й отклони поглед, Бринда разбра, че Парамджит ще постъпи така, както баща му нареди. „В този момент изгубих уважението, което изпитвах към мъжа си. Съжалих го за слабостта и за малодушието му.“ Когато излезе от кабинета, тя се хвана здраво за перилата на стълбите, защото имаше чувството, че всичко около нея се люлее.

Бринда нямаше друг избор, освен да понесе удара. „Тези индийски владетели, свикнали да налагат волята си от хиляди години, особено на жените си, са си все същите средновековни деспоти, покрити с тънко лустро на европейци“ — мислеше си тя. Вече си даваше сметка за грешката, която бе допуснала, като се бе опълчила срещу свекър си. Беше твърде могъщ и отмъстителен, за да го превърне в свой враг.

Когато след няколко дни успя да се успокои и да подреди мислите си, Бринда съзря един-единствен изход от ситуацията. Щеше да изиграе последния си коз, за да спаси брака, семейството и положението си. Реши да отиде във Франция и да се подложи на поредица от операции, които да й позволят да зачене отново. Операциите бяха рисковани, имаше дори опасност за живота й. Тя обаче беше отчаяна и въпреки слабата светлина на хоризонта, чувстваше, че намесата на свекър й е нанесла непоправим удар върху брака й.

Анита също усещаше, че бракът й агонизира, но по други причини. Махараджата отдавна не упражняваше съпружеските си права. Беше се отдалечил постепенно, преди още Каран да завладее сърцето на испанката. Няколко салона разделяха покоите на Анита от тези на махараджата. Тя никога не влизаше в стаята на съпруга си, без да предупреди за идването си. Правеше го не само от уважение, но и от страх да не го завари с друга жена. Той също не отиваше в стаята й, както през първите години, когато неочаквано се появяваше нощем на вратата, преди да е заспала, като прелюдия към една бурна любовна нощ.

Сега Анита се ослушваше за други стъпки, за други движения и други шумове. В Париж, след първата любовна среща, с Каран бяха имали броени случаи да се видят отново насаме, и то за няколко минути. Връзката им се градеше върху бегли погледи, докосвания, думи, прошепнати на ухото, и разменени скришом целувки. Имаше и периоди, в които Каран я бе избягвал, сякаш внезапно си бе спомнил, че това е жената на баща му.

Когато обаче се върнаха в ограничения свят на Капуртхала, където имаха всекидневен контакт, беше невъзможно да избягат от властния зов на желанието. Тази толкова опасна близост установи между тях особена връзка, сякаш бяха престъпници, споделящи тайната на едно прегрешение, което ги влечеше неудържимо надолу. За Анита тази гибелна връзка беше необходимост, предизвикана от скуката; странно и рисковано удоволствие, способно да пробуди закърнелите й сетива, нараненото й сърце и забравената младост. Обичаше Каран с целия плам на душата си, но в същото време се презираше, защото знаеше, че това, което вършеха, е подло и недостойно. Разкъсваше се между омерзението, което изпитваше към себе си, и неописуемото удоволствие от една любов, която й приличаше на престъпление.

Едно доставящо наслада престъпление, което започна в Париж и продължи в двореца на Капуртхала, в градините, в оранжериите и в изоставените укрепления и гробници в полята на Пенджаб. Първата им любовна среща бе в стаята на Каран след един прием, на който пиха и танцуваха, докато си отиде и последният гост. „Ела, ще те чакам“ — прошепна й той на ухото. И Анита отиде нетърпеливо, като че ли копнееше да извърши прегрешението, което щеше да запълни празното й съществуване и което щеше да я тласне към ада, от който винаги се бе страхувала. Направи го най-безсрамно, почти без да се крие, забравяйки най-елементарните предпазни мерки, които вземат прелюбодейците. Каран за пръв път я разсъблече. Правеше го умело, сръчните му пръсти докосваха тялото й с вродена вещина. Разпусна косата й, свали бижутата, разкъса копринения корсаж и развърза фустите й една след друга. Когато я съблече, той я взе на ръце и я положи на леглото си, сякаш беше творение на изкуството — толкова бяла, толкова пламенна, толкова отдадена и толкова забранена…

Любовниците откриха по-сигурно място в руините на един хиндуистки храм, посветен на Кали — богинята на разрушението. Беше изоставено от хората и завладяно от растителността светилище сред полето, на няколко километра от Капуртхала. Корените на гигантските дървета, подобно на огромни змии, държаха в плен полуразрушените каменни стени. Скрити във вътрешността, потопени в странния свят на растенията около тях, двамата имаха чувството, че лианите прегръщат нежно дърветата, че клоните на храстите са безкрайно дългите ръце на влюбени, които се търсят и се вплитат едни в други, тръпнейки от наслада. Сякаш целият свят около тях беше влюбен. Анита и Каран, изпълнени със сладострастие, имаха чувството, че са част от могъщите оплождащи сили на земята. Привечер дърветата придобиваха неясни и причудливи очертания, храстите шепнеха, цветята въздишаха в екстаз, а апсарите[1] — небесните нимфи, изваяни в камъните на храма — им се усмихваха от вечността. И те се любеха с порива на диви животни, макар да съзнаваха, че вършат прегрешение, че любовта им е прокълната. Сред хилядолетните камъни на изоставения храм те се любеха отново и отново, вкусвайки греховния плод на една гореща земя, със смътния страх от последиците на чудовищната си постъпка.

Въпреки нестихващото напрежение, в което живееше, Анита изглеждаше по-млада, в разцвета на красотата си. Очите й искряха, а смехът й звучеше по-топло. Махараджата забеляза възродения блясък на лицето на своята испанска рани.

— По-красива си от всякога — каза й той един ден, като я целуна по шията.

Тя се отдръпна с лек вик. Трепереше и опитваше да се усмихне, но в същото време неизбежно мислеше за целувките на сина, за срещата им предната вечер, сред апсарите със загадъчни усмивки.

Колко време можеше да продължи тази игра на криеница? Най-разтревожена беше Далима, вярната прислужница, свидетелка на всички хитрини, до които господарката й прибягваше, за да се види тайно с любовника си. С надеждата, че тази опасна игра най-сетне ще приключи, тя не пропускаше случай да предупреди Анита:

— Госпожо, чух, че са ви видели да яздите с господаря Каран близо до храма на Кали.

— Кой ти каза това?

— Конярите. Но чух да говорят и в кухните. Госпожо, внимавайте много.

— Благодаря, Далима.

Сърцето на Анита се сви от страх. За момент разсъдъкът й се върна и тя си каза, че играта трябва да свърши, че това е безсмислена и безнадеждна връзка, която само ще ги опозори. Зарази и Каран със страха си и двамата не се виждаха няколко дни. Дълбока меланхолия завладя душата й, сякаш животът изтичаше от тялото й и я напускаше. Стоеше пред прозорците, чиито спуснати наполовина щори хвърляха сянка на черти върху стените и мебелите, а погледът й, празен и тъжен, блуждаеше навън като лодка, носена без посока в океана. „Колко е трудно да се бориш срещу любовта!“ — помисли си тя. Неспособна да обуздае силното чувство, което бушуваше в гърдите й, тя осъзна, че нищо не може да направи, освен да се остави на течението. Нека животът реши сам, нека ходът на събитията й покаже — като бог, появил се в буреносното небе — пътя, който трябваше да следва.

Тогава започна тайно да се надява, че Каран ще събере смелост, че ще се превърне в бог, способен да излекува болната й душа. Да, тя беше виновна, но какво можеше да се каже за сина? Предателството му беше също толкова низко, колкото това на Анита, че дори и повече. Що за човек беше Каран, който живееше на гърба на баща си, но го критикуваше, който се възползваше от привилегированото си положение и в същото време го презираше, който имаше потекло на принц, но го отричаше? Кой беше този човек, живеещ между два свята? Англичанин с тъмна кожа на индиец? Индиец с манталитет на англичанин, който се влюбваше само в европейки? Каран беше пленник на собствените си противоречия и прескачаше от един свят в друг. Постъпваше като всички, искаше най-доброто от двете страни, но накрая се оказваше в ничия земя, в пространство без закон и ред, където властваше измяната.

Един ден Анита му разказа за посещението си в Калпян заедно с Биби, сподели вълнението, което бе изпитала, когато бе чула историята на принцеса Гобинд Каур и капитан Варям Сингх и му довери, че за нея те са символ на истинската любов.

— Способен ли си да сториш същото, да ме отвлечеш и да ме отведеш далече, завинаги?

— Баща ми ще ни търси навсякъде и няма да се откаже, докато не ни намери. Има средства да го направи.

— Значи… няма надежда за нас, нали? — попита го Анита унило.

— Има. Но не и в Индия, тук винаги ще сме прокълнати. Трябва да отидем в Европа. Дай ми малко време…

Обръчът обаче се затягаше. Малко преди да заминат отново за Лондон, махараджата се обърна към Анита:

— Индер Сингх ми каза, че са те виждали да яздиш често, и то с компания, близо до храма на Кали…

Анита почувства ледени тръпки по гърба си. За миг си помисли, че това е краят, че мъжът й знае всичко, че това е уловка, за да я накара да разкрие истината. Тя обаче запази хладнокръвие.

— Понякога срещам Каран, когато се връща от оглед на нивите, и яздим заедно… Не може да е друг.

Успя да излъже, като каза истината. От изражението на махараджата заключи, че е отговорила добре. Този път нямаше уловка.

— Не искам да се разхождаш толкова време сама. Ще излизаш да яздиш с охрана. Може да претърпиш злополука, да паднеш от коня… Тогава кой ще ти помогне?

— Прав си, mon chéri…

Бележки

[1] Апсара — женски дух на облаците и водата в хиндуизма. — Б.пр.