Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pasion India, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Хавиер Моро. Индийската принцеса

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Редактор: Вера Янчелова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0980-3

История

  1. —Добавяне

40.

Ноември 1918 година, краят на войната. Капуртхала го отпразнува тържествено, с фойерверки и голям прием в Елисейския дворец, на който присъстваха британски офицери и чиновници, както и синовете на махараджата. Всички се бяха върнали в Индия, след като бяха свършили „огромна работа след победата“, по думите на махараджата.

За Анита краят на войната не беше краят на един кошмар, напротив. Бе научила, че Виктория се е върнала в Париж с бебето. И нищо повече. Тревогата й не се дължеше на факта, че съпругът й — Джордж Уинънс, не дава признаци на живот, защото Масиас сигурно се бе погрижил да не й липсва нищо. Това, което наистина я плашеше, беше една друга война, избухнала в Европа, много по-опустошителна и пагубна от първата. Беше коварна война, започнала сред испанските войници, биещи се в Африка. Врагът беше свиреп, наброяваше милиарди и освен това беше безкрайно малък. Вирусът на испанския грип, наречен така, защото за пръв път бе открит в Испания, щеше да предизвика едно от най-големите бедствия в историята на човечеството. Най-бързият убиец, непознат дотогава, щеше да причини смъртта на четирийсет милиона души, почти тройно повече от жертвите на войната.

Анита броеше дните до пътуването за Европа. Щеше да придружава мъжа си, който бе поканен лично от Клемансо за подписването на мирния договор във Версайския дворец. Чакането й се струваше безкрайно. Вече нямаше какво да прави в Капуртхала, освен да утешава семействата на войниците, които не се бяха завърнали по домовете си. Чувстваше, че сега мястото й е в Париж, при сестра й. Не знаеше нищо за нея, освен че се е върнала с децата в апартамента. Нито за Бенигно Масиас. Сякаш бе потънал вдън земя.

Дните в двореца на Капуртхала преди заминаването бяха твърде бурни. За пръв път от много време синовете отново бяха заедно. Стълкновенията и свадите бяха неизбежни, защото всеки един от тях се бе развил по различен начин. Може би защото не беше прекият наследник на трона, може би защото беше с по-модерно мислене от братята си, по-отворен към света и с по-добро образование, Каран беше на мнение, че дните на принцовете, както и на англичаните, са преброени. Темата беше повод за остри семейни спорове. Парамджит, първороден син и наследник, смяташе, че Каран е заразен с националистически идеи. Започна да гледа на брат си като на потенциален враг, като на съперник, който би могъл да се превърне в заплаха, когато заеме трона. Махараджата, който бе отгатнал стремежа на Парамджит да завоюва собствени властови територии, накрая го отстрани от държавните дела. Предпочиташе наследникът му да не се занимава с тях, докато не настъпи моментът, а дотогава да се забавлява, да харчи пари и да се погрижи да има син, за да подсигури бъдещето на династията, и най-вече да не му досажда. На останалите даде задачи според способностите им. На Амарджит възложи да реорганизира армията, на Махиджит — надзора на строежа на градската канализация и водопровода, а на Каран, който беше инженер-агроном — стопанисването на земите на Аудх, както и подобряването на земеделието в Капуртхала.

Каран обичаше страстно ездата и излизаше на разходка всяка сутрин. Посещаваше селата, говореше със старите хора, със селяните, интересуваше се от мнението им и се връщаше с нови предложения за подобряване на производителността. Успя да убеди баща си да създаде първата земеделска кооперация в Капуртхала и система от дългосрочни кредити с ниски лихви за селяните. Въпреки изтощителната война, Капуртхала процъфтяваше. Бавно, но непрестанно, за двайсет години доходът на глава от населението се бе удвоил. Градът беше чист, спретнат и постепенно заприличваше на своя господар и повелител, чиято страст да строи сгради, вдъхновени от различни култури, се засилваше с времето. Планираше да издигне джамия по подобие на джамията във Фес, Мароко, и киносалон с дорийски колони в изчистен гръцки стил. С френския си дворец и парка Шалимар, наречен така в чест на градините в Лахор, Капуртхала се превръщаше постепенно в колекция от образци в различни стилове, нещо като тематичен парк, където можеха да се видят сгради от цял спят, свидетелство за космополитизма на неговия владетел.

И все пак войната бе оставила своите следи по пътищата на Пенджаб. Веднъж по време на сутрешната езда, която бе любимият й момент от деня, Анита прекоси една рекичка и се озова пред дрипави бивши войници, които се хвърлиха към коня и уловиха юздите му.

— Слезте, мемсахиб, слезте! — извикаха й те.

Анита запази хладнокръвие и не слезе.

— Пуснете коня ми! — извика тя на пенджаби, размахвайки камшика. За нищо на света нямаше да допусне да й отнемат Негус!

Нападателите се уплашиха, като чуха тази буйна мемсахиб, която смятаха за англичанка, да говори толкова добре езика им. А когато ги заплаши, че ще каже лично на махараджата за случилото се, мъжете, облечени в дрипави военни униформи на Капуртхала, я оставиха да си тръгне. Смятаха да откраднат коня на една европейка, но не и на една от жените на господаря си.

Анита не каза на никого за случката, защото знаеше, че мъжът й ще нареди да я охраняват, а тя не желаеше да ограничат свободата й. Във всеки случай беше нащрек, защото „Газет“ непрекъснато съобщаваше за кражби и обири и публикуваше статистики, според които престъпността в Пенджаб се бе удесеторила от края на войната. Броят на престъпленията обаче беше толкова незначителен, че дори удесеторен, продължаваше да е смешно нисък. Вярно беше обаче, че затворът бе отеснял и правосъдията система заплашваше да блокира поради големия брой войници, които се бяха върнали от фронта и нападаха хората, защото нямаха какво да ядат.

Въпреки инцидента, Анита продължаваше да язди всеки ден. Не го правеше, за да се усамоти, както й се бе случвало в миналото, нито от желание да намери себе си, нито от любов към спорта. Не съзнаваше причината, която я тласкаше да го прави, а дори да я осъзнаеше, нямаше да се осмели да я признае. Истината беше, че излизаше да язди, защото често срещаше в полето Каран и тогава денят придобиваше друго измерение. Когато беше с този толкова жизнен млад човек, забравяше за себе си, сякаш нейният единствен проблем — самотата й, изчезваше напълно. Каран й показваше една страна, населена с хора, които пламенно желаеха да се измъкнат от бедността.

— Твърдят, че ние, индийците, сме фаталисти, но не е вярно… — каза веднъж Каран. — Ако ни се удаде възможност за нещо по-добро, ние веднага се възползваме от нея.

Единствено Каран от цялото семейство изпитваше удоволствие да общува с хората от народа. Понякога оставаше да спи в селата, в колибата на някой беден селянин, и тази негова ексцентричност бе остро критикувана от братята му и придворните. Казваше, че се отнасят към него като към крал и че това е най-бързият начин да стигне надалече, без да изминава излишни километри. Обичаше да разговаря с тях за сеитбата и реколтата, за торовете и болестите по растенията, с една дума — за земята, която беше неговата стихия. Може би затова беше по-прям, по-отзивчив и искрен от братята си, които можеха да изпитват влечение към нещо само ако то бе свързано с разкоша и блясъка. Самата мисъл да общуват с хора, които не са от техния ранг, ги отблъскваше. Каран беше чужд сред свои. Откровеността и желанието да прокара новаторски идеи, които бе обсъждал по време на разговорите с английските си състуденти в „Хароу“ и Кеймбридж, все още не намираха място в ограниченото общество на Капуртхала. Той обаче притежаваше решителност, непринуденост, дълги мигли на мечтател и звънък смях, които караха Анита да въздиша. Когато беше с него, тя се смееше, трептеше от живот и се чувстваше така, както би трябвало да се чувства една жена, ненавършила трийсет години. В Индия почти не бе имала приятели. Познатото до болка чувство на самота и досада изчезваше, когато знаеше, че ще види Каран. Колко прекрасно бе да се разбира с някого, без да има нужда да се обяснява, да се чувства добре само защото е с него… През месеците преди отпътуването й за Европа те се виждаха всеки ден. За пръв път след много години, и то само защото Каран я бе помолил, Анита стъпи в двореца на жените, за да посети Рани Канари. Изглежда, единствено той беше загрижен за благополучието на останалите и единствено той сякаш се досещаше за самотата, на която майка му и Анита бяха обречени. Както винаги след посещенията си при Рани Канари, Анита излезе с колебливи стъпки и помръкнал поглед. Отдавна Рани Канари бе избрала алкохола като противоотрова срещу самотата в зенана.

 

 

През май 1919 г. махараджата, Анита и свитата му пристигнаха в Париж. Градът, който все още имаше призрачен вид, сега се бореше с вируса, който нападаше ожесточено жителите му. От файтона, с който отиваше в дома на сестра си, Анита видя как служители на министерството на здравеопазването влизат и излизат от къщите. Мъжете носеха маски от бял плат на лицата си. На входа на сградата, където живееше Виктория, бяха поставили надпис с предупреждение, че е заразена. Анита обаче не му обърна внимание и се втурна нагоре по стълбата. Когато стигна до етажа на сестра си, откри друго предупреждение на вратата. Нямаше никой. Тишината беше ужасяваща. Птиците вече не пърхаха с криле над стълбището, сякаш и те бяха избягали.

Стори й се, че мина цяла вечност, докато стигна до портиерната. Тогава я връхлетя предчувствието, че никога повече няма да види сестра си, че няма да има утехата на писмата й, нито ще се радва на веселия й смях. Със свито сърце почука на вратата на мадам Дийо. Не се осмеляваше да попита, но едновременно с това гореше от желание да узнае какво е станало с Виктория.

— Аз съм сестрата на…

— Помня ви — прекъсна я портиерката. — Влезте.

Жилището беше малко, бедно, тъмно. Мадам Дийо, която още повече се бе прегърбила, я покани да седне на един диван, на който спеше котка. И тогава Анита научи най-страшната новина в живота си.

— Първо умря третото от децата — каза бавно портиерката. — После бебето. Виктория почина петнайсет дни по-късно. Казват, че е умряла от грип, но според мен си отиде от скръб.

Анита стоеше като онемяла, с невиждащи очи.

— Откакто мъжът й я напусна, никак не се пазеше. Когато се върна от провинцията след края на войната, приличаше на скелет. И точно тогава се появи грипът.

Настъпи продължителна тишина, нарушавана само от тиктакането на часовника.

— Този грип е по-лош от швабите — продължи жената. — Аз изгубих дъщеря си и една етърва. А властите не бият тревога, за да не всяват паника. Възмутително е.

— Къде са погребани?

— Мадам, заравят мъртъвците много бързо, за да избегнат разпространението на болестта. Сестра ви я погребаха за по-малко от денонощие… Тя и децата са в „Пер Лашез“.

— Никой ли не ги изпрати? — попита Анита с поглед, замъглен от едрите сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Не позволяват на никого да отиде, мадам.

— Нямаше ли поне свещеник?

— Имаше свещеник, госпожо. Но толкова хора умират, че свещениците само хвърлят набързо светена вода върху труповете. Разбираемо е, и те не искат да се разболеят.

— Естествено… — Анита полагаше отчаяни усилия да сподави риданията си.

— Поплачете на воля, нищо не облекчава мъката както сълзите — каза жената и се надигна, за да донесе кърпичка. Анита заплака мълчаливо. — Но нека ви дам един съвет, мадам… Напуснете Париж колкото е възможно по-скоро. Тук всички сме обречени.

Анита имаше поне слабата утеха, че „аржентинският господин“, както портиерката наричаше Бенигно Масиас, бе посещавал сестра й редовно до края. Винаги се появявал с пакети с дрехи и храна и с новини за пътуването, което организирал, за да премести Виктория и децата в Испания. Няколко дни преди Виктория да се разболее, аржентинският господин престанал да идва.

Изправена лице в лице с ужаса от смъртта, в ума й упорито се въртеше една и съща мисъл. Защо не бе намерила сили да се противопостави на махараджата, да прекъсне пътуването и да се притече на помощ на сестра си? Измъчваше я чувство за вина и в душата й се надигна ярост към самата нея, задето не бе съумяла да се наложи в толкова съдбовен момент, както и към мъжа й, задето не бе осъзнал сериозността на положението. Мислено го обвиняваше за егоизма му на капризен старец, за претенциозността му, за суетата му на принц марионетка, който поставяше своите желания пред всичко останало. Вместо да се качи на файтона, който я чакаше пред жилището на Виктория, тя отпрати кочияша и тръгна по улиците, надявайки се яростта й да отмине и да остане само мъката. За пръв път осъзна истинското измерение на драмата, която самата тя бе предизвикала, едва седемнайсетгодишна, и която щеше да я преследва цял живот. Предпочиташе да не се прибира в луксозния си хотел в това състояние. Имаше нужда да се успокои, да дойде на себе си, но не можеше, защото липсваше една толкова съществена част от живота й, че без нея вече не беше същата. Спомни си за един разговор, който бе имала с доктор Уорбъртън в Капуртхала; лекарят й бе казал, че ампутираните усещат болки в липсващите крайници. Така се чувстваше и Анита без сестра си — продължаваше да я усеща, въпреки че нея вече я нямаше.

Минаващите камиони на министерството на здравеопазването я върнаха към реалността. Знаеше, че болката й няма скоро да утихне, но съзнаваше, че трябва да напусне града възможно най-бързо. Портиерката беше права. Колкото и да й беше тежко, трябваше да замине заради живите, които й оставаха. Не бе могла да помогне на Виктория, но поне щеше да помогне на родителите си да понесат мъката.

 

 

Докато Анита пътуваше за Испания, махараджата и свитата му пристигнаха във Версай през юни 1919 г. като част от делегацията на британското правителство, за да присъстват на подписването на мирния договор между Германия и Съюзниците. Идването му на това място, от което толкова се възхищаваше, но този път не като обикновен посетител, а като действащо лице, го изпълваше със задоволство и гордост. Споделяше тази чест с Ганга Сингх, махараджата на Биканер, и с ограничен брой индийски принцове, до един по-значими от него. Умението му се състоеше именно в това — да се отнасят с него като с един от големите, без да е такъв в действителност. Негова бе заслугата, че за Капуртхала се говореше наравно с много по-големи и могъщи индийски княжества.

Мизансценът на церемонията беше впечатляващ. Клемансо, героят на Франция, седеше между президента на Съединените американски щати Удроу Уилсън и Лойд Джордж, министър-председателя на Англия, на маса с формата на конска подкова, поставена в Галерията с огледалата — огромна зала, дълга седемдесет и три метра и широка десет, в която Кралят — слънце Луи XIV, от когото махараджата толкова се възхищаваше, някога бе приемал посланиците. Гостите седяха на табуретки.

— Въведете германците — произнесе тържествено Клемансо.

Настана пълна тишина. Двама офицери от германската армия, със закопчани яки и очила с дебели стъкла и метални рамки, влязоха, ескортирани от двама служители. Никой не стана, за да ги посрещне. На една маса под емблемата с девиза на Луи XIV, който гласеше „Не равен на мнозина (на много слънца)“, германците подписаха мира в дебели книги, следвани от представителите на съюзническите сили. Церемонията продължи кратко. Когато свърши, грохотът на топовните гърмежи и на нисколетящите самолети оглуши всичко. Клемансо, Уилсън и Лойд Джордж излязоха заедно на терасата, където бяха посрещнати с овации от весело и шумно множество. За пръв път от началото на войната през 1914 г. фонтаните в парка отново бликнаха.