Хавиер Моро
Индийската принцеса (39)

38.

Войната се проточи. Не със седмици и не с месеци, както мислеше сестрата на Анита и дори самият Клемансо, а с години. Онези, които вещаеха светкавична победа на Съюзниците, бяха принудени да обуздаят въодушевлението си пред яростната офанзива на германците. Докато беше в Америка, Анита получи тревожни новини от Париж: съпругът на сестра й я бе изоставил. Американецът я бе зарязал в най-тежкия момент — над Франция бе надвиснала заплахата от глад, а Виктория всеки момент щеше да роди четвъртото си дете. Отгоре на всичко бе избягал с Кармен — момичето, което й помагаше в домакинството, непълнолетна андалуска, протеже на семейство Делгадо. И за да е трагедията пълна, девойката беше бременна. Няма що, мистър Уинънс беше истински джентълмен.

Новините пристигаха с голямо закъснение в Холивуд, където Анита и махараджата бяха приети от големите имена в киното. Чарли Чаплин ги покани на снимките на „Скитникът“, а един кинорежисьор на име Грифит им показа декорите на Древния Вавилон за филма, който снимаше в момента и който трябваше да разобличи „твърде нетолерантното поведение на човечеството“. Преди това бяха прекарали известно време в Ню Йорк, където Анита намери издател за книгата, описваща пътуванията й из Индия^[1], а после в Чикаго, където махараджата разказа на Анита за Световното изложение през 1893 година. Прекараха няколко приятни седмици, далече от кошмарната обстановка в Европа.

Анита обаче беше неспокойна. Как да помогне на сестра си в този тежък момент? Родителите й не можеха да сторят почти нищо от Испания. Дори мадам Дижон, единствената, която би могла да й подаде ръка, не беше в Париж. Французойката се бе върнала в Индия, където се бе омъжила отново за един англичанин, директор на училище като първия й съпруг. Поради липсата на други възможности Анита се замисли дали да не прекъсне пътуването и да замине за Париж при сестра си. Не се осмеляваше да повдигне въпроса пред махараджата, но накрая тревогата й за Виктория надделя.

— Mon chéri, мисля, че трябва да се върна в Париж… Виктория сигурно е в окаяно положение.

— Не можем да прекъснем пътуването си сега. Освен това е много рисковано да пътуваш сама.

— Ако нещо се случи със сестра ми, никога няма да си го простя.

— Нищо няма да й се случи. Ще се опитаме да й помогнем от тук.

— Има нужда от някого, който да се погрижи за нея, да я изпрати в Испания, след като роди.

— Напиши писмо на Каран. Сигурно още е в Париж. Той може да й помогне.

— Да, но докато получи писмото, войната вече ще е свършила… — отвърна Анита.

— Няма, ще използваме дипломатически път. Ще изпратя писмото с пощата на Форин Офис.

Намираха се в Буенос Айрес, когато получиха отговор от Каран, който незабавно беше поел нещата в свои ръце. Пишеше, че се е свързал с Бенигно Масиас, богатия аржентински приятел на семейството, който на драго сърце се съгласил да помогне на Виктория. „Задвижил е връзките си и се опитва да изведе семейството извън страната. Положението в Париж е много тежко. Утре заминавам за Лондон…“ Отговорът на Каран й донесе истинско облекчение. Масиас беше добър човек и нямаше да остави сестра й сама.

Сега вече Анита се чувстваше по-спокойна и можеше да се наслади на това, което най-много харесваше в Аржентина — тангото. Всички говореха за един млад певец, който бе пожънал такъв успех, че го бяха носили на рамене из улиците на квартала след първия му рецитал в „Арменонвил“, най-луксозното кабаре в града, сякаш беше тореадор. Казваше се Карлос Гардел и имаше глас, който караше сърцето на Анита да се свива.

„Трескаво стрелкащи се лястовици,

странници, опиянени от любов…

Вечно копнее за нови друмища

лудият компас на твоето сърце…“

Ставаше все по-опасно да се пътува, било по суша или по вода. Когато се завърнаха в Европа, войната вече се бе превърнала в световна. В Лондон кралят отправи призив към индийските принцове да разширят участието си. Офанзивата на Съюзниците в района на Елзас и Лотарингия се бе провалила. Френската войска отстъпи към Сена. Липсата на продоволствие в големите градове наложи въвеждането на строга купонна система. Съюзниците се намираха в трудно положение.

Махараджата незабавно реагира на призива, като обеща да мобилизира още четири хиляди войници и да ги изпрати на френската фронтова линия, дълга около 750 километра. Ганга Сингх, махараджата на Биканер, се възползва от случая, за да поиска по-голяма автономия за индийските държави и дори постави въпроса за тяхното самоуправление. Противно на очакванията, отговорът беше положителен. Исканията на принца бяха приети и англичаните се ангажираха да ги разработят. Оставаше само махараджите да се споразумеят за начина, по който да се постигне това самоуправление — нещо, което, за съжаление, те никога нямаше да постигнат.

След като взеха Аджит, който по думите на майка му се бе превърнал в „истински млад английски джентълмен“, те заминаха за Франция, откъдето смятаха да се качат на лайнера „Персия“ и да отплават за Бомбай. Преди това обаче минаха през Париж. Градът на светлината се бе превърнал в град на мрака. Вече дори и богатите не се забавляваха. Всичко бе затворено, включително кабарето на Бенигно Масиас. Германците бяха на по-малко от сто километра. В града, изтощен от глада и недоимъка, царяха бедност и страх. Анита, със свито от отчайващата гледка сърце, се отправи към дома на Виктория. Сградата изглеждаше изоставена. Бутна вратата и тя се отвори със скърцане. Чуваше се пърхането на птици, които, изглежда, бяха намерили убежище във входния вестибюл. Едва изкачи първите стъпала и един глас я спря:

— Къде отивате?

— Аз съм сестрата на госпожа Уинънс…

— Госпожа Уинънс не е тук — каза й една леко прегърбена възрастна жена с разрошена бяла коса. — Аз съм мадам Дийо, портиерката… Никой не остана в сградата. Всички семейства заминаха за провинцията заради настъплението на швабите. Един аржентинец дойде да вземе сестра ви и децата…

— Знаете ли къде заминаха? — попита Анита.

— Близо до Орлеан, но не оставиха адрес. Мисля, че и те самите не го знаеха.

— Благодаря — отвърна Анита, бутна вратата и излезе, а портиерката продължи да си говори сама, преди да се прибере в жилището си: „Скоро май само аз ще остана в Париж, за да посрещна швабите!…“

„Добре че беше Бенигно Масиас — каза си Анита. — Но трябваше да накарам сестра ми да се върне в Испания“ — добави тя веднага, измъчвана от угризения.

По улиците минаваха катафалки, линейки и военни камиони и внезапно я обхвана предчувствието, че войната накрая ще я накаже за нехайството й. „Защо я изоставих в една воюваща страна, в ръцете на онзи негодник — мъжа й?“ — питаше се тя на връщане към хотела, където махараджата и свитата му я чакаха, за да продължат пътуването.

В Марсилия цареше хаос. Неотдавнашните набези на немски подводници в Средиземно море бяха нарушили морския трафик. Много кораби бяха забавили отплаването си. Други го бяха отложили. Силуетът на лайнера „Персия“ на английската корабна компания „Пининсюлър енд Ориентъл“ с тъмния си корпус и двата високи комина беше добре познат на махараджата. Бе пътувал няколко пъти с този елегантен седем хиляди и петстотинтонен параход, разполагащ с луксозна първа класа. При последното му пътуване сред пасажерите беше екип от пилоти и механици, превозващи двата биплана, с които бе осъществен първият демонстрационен полет в Индия. Състоя се на брега на Ганг по време на многолюден религиозен празник, който се чества на всеки дванайсет години. Повече от един милион вярващи, които поднасяха даровете си на свещената река, видяха за пръв път в небето да лети предмет, по-тежък от въздуха. Беше истинско чудо. Новината достигна до най-отдалечените кътчета на субконтинента.

В деня на заминаването махараджата заедно с Индер Сингх надзираваше товаренето на 240-те сандъка в трюма на кораба, когато към него се приближи цивилно облечен мъж. Непознатият се представи като британски агент и каза:

— Ваше Височество, позволете да ви уведомя, че тайните служби засякоха шифровано съобщение на германската армия, според което лайнерът „Персия“ може да бъде военна цел. Съветваме пътниците с британски паспорт да не пътуват с този кораб.

— Но той всеки момент ще отплава…

— Да, корабът ще отплава, но ще промени маршрута си от съображения за сигурност. Разбира се, съществува вероятност да е фалшива тревога. Мой дълг е да ви уведомя. Свободен сте да вземете каквото решение сметнете за добре.

Тази новина в последния момент обърка всички планове и хвърли в смут многобройната свита на владетеля. Какво да правят? В същия кораб щеше да пътува и една приятелска английска двойка. Мъжът, лорд Монтагю, беше военен и щеше да поеме командването на британска военна част в Индия. Той беше страстен почитател на колите и редактор на списание „Кар“. Въпреки че бе женен, той пътуваше със секретарката си — Елинор Веласко Торнтън, която имаше испански произход и бе негова любовница. Само тесен кръг от приятели, сред които махараджата и Анита, знаеха за връзката им. Двамата се опитваха да я запазят в тайна, особено от висшето лондонско общество. Елинор беше умна и невероятно красива жена. Притежаваше всичко, освен подходящо социално положение, за да се омъжи за човека, в когото се бе влюбила. Така беше във викторианска Англия. Същата Англия, която изключваше от обществото си Анита. Може би затова двете жени се сприятелиха.

Фигурата на Елинор стана популярна, откакто украси радиаторните решетки на „Ролс-Ройс“. Никой обаче не знаеше, че става дума за нея. Идеята беше на любовника й, който възложи на своя приятел Чарлс Сайкс, прочут скулптор, да създаде отличителен знак за неговия „Силвър Гоуст“. Сайкс използва Елинор като модел за статуетка, представляваща млада жена с развяващи се прозрачни дрехи, поставила пръст върху устните си — символ на тайната им любов. Нарече я Дух на екстаза и тя имаше такъв успех, че компанията „Ролс-Ройс“ реши да я използва вън всичките си модели.

След като в продължение на два часа обсъждаха възможните решения, Индер Сингх, капитан на ескорта, предложи соломоновско решение, което не налагаше разтоварването на багажа и в същото време не излагаше на опасност сигурността на Негово височество. Сингх и по-голямата част от свитата щяха да се качат на кораба, за да надзирават товара, а махараджата и семейството му щяха да вземат холандския кораб „Принц Дуе Недерланд“, който след два дни щеше да отплава от Марсилия за Египет. От там можеха да се прехвърлят на лайнера „Медина“, който пътуваше по линията Кайро — Бомбай. Пътуването щеше да бъде по-неудобно и продължително, но затова пък по-сигурно. Лорд Монтагю предпочете да не се отделя от британските офицери, които пътуваха с кораба, така че той и Елинор решиха да потеглят с „Персия“.

Махараджата, синът им, Далима и малка част от свитата от камериерки и от ескорта потеглиха два дни по-късно. „Пътуването беше опасно и уморително — написа в дневника си Анита. — Вечерите на борда бяха тъжни и неспокойни, постоянно се ослушвахме за шума на самолетите, които можеха да ни бомбардират. Най-ужасният момент беше, когато ни съобщиха за потопяването на лайнера «Персия».“

 

 

На 30 декември 1915 г., в един и десет следобед, докато корабът плавал на седемдесет мили от брега на Крит, бил ударен от торпедо, изстреляно от германска подводница U-38. Торпедото пробило носа от лявата страна. Пет минути по-късно котелът избухнал и корабът потънал с петстотин пътници на борда. Световният печат разпространи новината за трагедията и в Ауджла, селото на Индер Сингх в сърцето на Пенджаб, всички скърбяха. В последните бюлетини се изказваше съжаление за загубата на двайсет и един британски офицери, сред които и лорд Монтагю, консула на Съединените щати в Аден, госпожа Рос, съпруга на директора на шотландския колеж в Бомбай, и четири шотландски монахини, които пътуваха за Карачи. За останалите се казваше само, че са пътували във втора и трета класа.

Анита, която напускаше каютата си само в часовете за хранене, написа в дневника си: „След тревогата за Виктория, чието местонахождение все още ни е неизвестно, сега губим Индер Сингх, който винаги се е държал като истински благородник и ни служи вярно. Оставаме и без Монтагю. Горката Елинор! Изгубихме осемнайсет близки наши приятели, както и по-голямата част от сандъците с багажа ни и някои бижута с незначителна стойност. Спомням си за писмата на първите индийски войници, които отидоха на фронта. Те пишеха, че това не е война, а краят на света. Започвам да мисля, че са имали право“.

С появата на повече подробности около корабокрушението пристигнаха обнадеждаващи новини. Десет часа след потъването един китайски товарен кораб — „Нунг Хо“, бе спасил около стотина оцелели. Сред тях беше лорд Монтагю, който изглеждаше напълно съкрушен. Макар това да бе естествено за човек, който е бил на косъм от смъртта, неговата скръб се дължеше на факта, че не бе успял да спаси Елинор. Във фаталния момент те се намираха на различни места — той я чакаше в трапезарията на палубата, докато тя се обличаше в каютата си.

Лорд Монтагю пристигна в Лондон в същия ден, в който некрологът му бе публикуван във вестниците. Друг оцелял беше капитанът на Трети батальон на гуркхите Е. Р. Бериман, който по-късно получи орден за проявена смелост: бе помогнал на една французойка да се задържи на повърхността на водата, докато пристигне товарният кораб. Махараджата и Анита обаче се зарадваха най-много на новината, че Индер Сингх е оцелял. Три дни бе престоял във водата, държейки се за парче дърво, и след като го бяха спасили, бе отведен в болница в Крит, където се възстановяваше. „Благодарих на Богородица за двойното чудо: че бе спасила нас и скъпия ни Индер Сингх“ — написа Анита.

Когато дни по-късно жителите на Ауджла видяха в ролс-ройса на махараджата снажния Индер Сингх, мнозина се уплашиха, мислейки, че това е призрак, завърнал се от отвъдното. Други бяха убедени, че свръхчовешките способности на махараджата са му върнали живота. Индер Сингх, седнал пред вратата на дома си, разказа на смаяните си съседи за случилото се, а те го слушаха с отворени уста. Когато свърши разказа си, всички поискаха да му стиснат ръката и да го прегърнат, сякаш да се уверят, че не са жертва на халюцинация. После отпразнуваха събитието по невиждан дотогава начин. „Изпих първото си уиски на единайсет години — разказваше по-късно внукът на Индер Сингх, — в деня, когато дядо ми се върна в селото, след като всички го смятаха за мъртъв“. Оттогава махараджата всяка година отиваше на тази дата в Ауджла на лов за пъдпъдъци, за да отбележи паметното събитие.