Хавиер Моро
Индийската принцеса (38)

37.

Докато войниците от Капуртхала измираха като мухи на Близкоизточния фронт, в Париж техният главнокомандващ, махараджата, получи от френската държава най-високото отличие за приноса си във войната. Церемонията се състоя в седалището на правителството — Елисейския дворец, на чието име бе наречен и дворецът в Капуртхала. Присъстваха Анита и тримата синове на махараджата в парадни униформи: Амарджит, който беше капитан в Трета дивизия на Лахор на Западния фронт; Махиджит, който работеше като военен кореспондент за няколко индийски вестника, и Каран, който още учеше в Лондон. Церемонията беше скромна и не продължи дълго. Лично Жорж Клемансо закачи на ревера на Джагатджит Сингх ордена Кавалер на Почетния легион. Анита получи диплом за „Сътрудник на Червения кръст“. Не беше кой знае какво, но тя се чувстваше щастлива, защото за пръв път в живота си получаваше признание за усилията си. В Индия, да не говорим за Англия, това никога нямаше да се случи.

За да отпразнуват събитието, махараджата покани близките си в клуба на един приятел на семейството. Беше богат аржентинец на име Бенигно Масиас, представителен мъж с намазана с брилянтин коса и слава на донжуан, собственик на няколко аржентински вариететни трупи. Докато за бедните Париж беше тъжен град, за богатите той беше все така сладострастен и пълен с развлечения. Кабаретата, ресторантите и балните зали бяха препълнени от хора, забогатели през войната. Анита прекара една незабравима вечер, защото в клуба на Масиас се танцуваше предимно танго. Щом прозвучаха първите акорди на бандонеона, Каран я покани на танц, като преди това поиска разрешение от махараджата, който уморено кимна в знак на съгласие.

— Вече знам къде си се научил да танцуваш танго толкова добре!

— А ти? Да не би в Капуртхала? — попита я шеговито Каран.

— Аз? На мен ми е в кръвта. Не забравяй, че съм била танцьорка.

— Вярно! The Spanish Dancer! — каза закачливо той. — Толкова пъти са го натяквали на баща ми!

— За мнозина завинаги ще си остана Spanish Dancer, а това е все едно да ме нарекат лека жена.

— За други си махарани…

— Да, за бедните и за войниците, които умират на фронта. Скоро няма да остане никой, който да ме нарича махарани.

— Аз също те смятам за махарани, защото поемаш отговорност и се грижиш за всичко. Моите уважения към майка ми, но тя не би могла да прави това, което правиш ти.

Анита се усмихна, искрено благодарна за думите му, които придобиваха особено значение, тъй като бяха изречени от един от синовете на раджата. Харесваше й, че Каран се държи непринудено и сърдечно, както в деня, когато се запознаха на сватбата на Парамджит. Единствено той от синовете на раджата винаги се държеше по един и същ начин навсякъде. Останалите, както и мъжът й, бяха европейци в Европа и индийци, когато се връщаха в страната си, сякаш не успяваха да обединят двата свята. Изтокът и Западът бяха като вода и масло в съзнанието им. В Париж, без бремето на кастовите и религиозните предразсъдъци и без влиянието на майките им и на средата, те се държаха като приятели, каквито Анита преди време си бе въобразила, че могат да бъдат. Танцуваше с всички тях, смееше се и се веселеше. За няколко часа успя да забрави Виктория, предстоящата раздяла с Аджит и войната. Но тя осъзнаваше, че когато отново ги види там, в Капуртхала, пак щяха да се държат с нея като с непозната, щяха да се превърнат във врагове, кроящи интриги, които целяха да я изгонят от двореца. Всички, с изключение на Каран. На него можеше да се довери.

 

 

В Лондон махараджата получи „Големия кръст на Индийската империя“ от ръцете на Джордж V — отличие за поредния му принос към каузата на войната: бе отказал да приеме сумата около един милион лири, която Короната му дължеше. Забраниха на Анита да присъства на церемонията и тя остана в апартамента в „Савой“, за да довърши заедно с Далима приготовленията за постъпването на Аджит в колежа. В последния момент махараджата изпрати съобщение, че не може да придружи нея и момчето до интерната. Нямал време; бил уговорил важни срещи с английски военни. На Анита това й прозвуча като лъжа. Познаваше го твърде добре, за да повярва на подобно оправдание. През следващите три дни, които прекараха в Лондон, махараджата почти не се мярна в „Савой“. Аджит не се вълнуваше особено от факта, че баща му няма да се сбогува с него, но Анита се чувстваше измамена и смъртно наранена. През нощта се събуди внезапно, отиде до стаята на мъжа си и се спря пред вратата. Страхуваше се, че ако я отвори, животът й ще се преобърне безвъзвратно. В този късен час и в полусънното състояние, в което се намираше, не знаеше къде свършва реалността и къде започват бълнуванията. Отново я връхлетя неприятното усещане, което бе имала в Капуртхала: че няма контрол върху живота си, че не стъпва върху твърда почва и че може би полудява. Когато най-после придоби смелост и отвори вратата, намери стаята празна. Почти би предпочела да завари жена в леглото на мъжа си, за да има потвърждение на подозренията си. Истината я плашеше, но съмнението беше по-болезнено.

— Далима — събуди тя прислужницата, — ти винаги знаеш всичко, кажи ми какво прави мъжът ми по това време.

— Не знам, мадам.

— Не се преструвай. Вие, прислужниците, сте осведомени за всичко. Далима, кажи ми какво знаеш…

— Мадам, аз…

Далима сведе очи. От изгарянията гладката й като кадифе кожа бе станала груба и грапава. Косата й отново бе пораснала, макар вече да не беше копринено мека и бляскава. Погледът й обаче си оставаше все така нежен и топъл.

— Помисли за това, което направих за теб, Далима. Нима не заслужавам истината? Сигурна съм, че знаеш нещо.

Далима прошепна няколко несвързани думи. После вдигна очи, сякаш се молеше това мъчение да свърши. Знаеше колко много дължи на Анита, но как да предаде махараджата? Това не беше добре за кармата. Но желанието на Анита да узнае истината беше почти толкова силно, колкото и страхът й от онова, което щеше да научи, затова не изпускаше жертвата си.

— Добре, Далима. Когато се върнем в Капуртхала, няма да имам нужда от теб. Можеш да се прибереш в стаята си.

Далима я поздрави, като долепи длани пред гърдите си. Преди да излезе обаче, се обърна към Анита. Може би през тези няколко секунди бе помислила за дъщеричката си, за неспособността си да се издържа сама в селото, за тъжното си положение на обезобразена жена и вдовица. Кармата можеше да бъде и жестока. Щом я бе сполетяло това нещастие, значи бе сторила нещо в някой предишен живот, за да го заслужи. Така мислеха едноверците й. Може би затова Далима се обърна към Анита, но с все така сведен към земята поглед, сякаш се срамуваше от себе си.

— Чух слугите от Масури да говорят, че там се запознал с една английска мемсахиб…

Това беше достатъчно за Анита. Просна се на леглото с въздишка.

— Благодаря, Далима, можеш да си легнеш.

Анита не бе предполагала, че човек може да страда толкова от нещо, което изглежда противоположно на любовта. Лежеше върху ленените чаршафи, измъчвана от ревност, и усещаше как светът около нея се разпада.

 

 

На следващия ден Анита, Далима и Аджит отидоха в „Хароу“ — престижното учебно заведение, където бяха учили тримата по-големи синове на раджата. Намираше се в околностите на града. Момчето щеше да бъде в своята среда, защото в колежа беше пълно със синове на английски чиновници, които работеха в Калкута, Делхи и Бомбай. Много от тези деца още не можеха да преодолеят травмата от раздялата със семействата си, настъпила в твърде крехка възраст. Промяната беше жестока: от един свят, богат на цветове и чувства, преминаваха в друг — студен и мрачен. В Индия ги глезеха. В имперска Англия бяха подложени на сурово обучение, за да забравят всичко индийско. Внезапно бяха попаднали в общество, в което не позволяваха на децата да вдигат шум. Анита имаше късмет, защото можеше да пътува, когато пожелае, но по-голямата част от майките виждаха децата си веднъж на четири години. И не беше никак странно, че много от тях се чувстваха изоставени и реагираха, като намразваха родителите си и Индия. Анита бе срещала вече зрели мъже и жени, които обвиняваха Индия, че ги е откъснала от семействата им.

Въпреки че се разделяха само за няколко месеца — докато се върнат от Съединените щати и заминат за Капуртхала, където Аджит щеше да прекара ваканцията, — моментът беше мъчителен. Основите, върху които бе изградила живота си, се рушаха една по една: щастието на сестра й и на родителите й, близостта на сина й, безусловната любов на съпруга й.

Никой обаче не би предположил това, ако ги видеше заедно. Пристигането в Мадрид бе триумфално. Пътуваха със свита от трийсет души и двеста и трийсет сандъка, в които, освен всичко, имаше зеленчуци и подправки от Индия за ястията на махараджата. На Северната гара ги посрещна рояк журналисти и фотографи. Сред тях Анита съзря един стар познат — Смелия рицар, който ги интервюира за „Есфера“.

„Принцесата е изключително красива — така започваше статията. — Зъбите й са като перлените огърлици, които се спускат върху изящните извивки на снежнобялата й, с дълбоко изрязано деколте гръд. Обсипаните й с пръстени ръце приличат на две хермелинови змии, създадени, за да милват“. Когато попитах принца дали все така е силно влюбен в жена си, той отвърна:

— Да, много. Тя изпълва живота ми с щастие. Народът в Капуртхала много я обича и уважава.

— Ваше Височество, вие имате няколко жени, нали?

— Да! Много жени. Но тя е принцесата.

„Анита не успя да прикрие израза на огорчение, който се появи на лицето й — продължаваше статията, — и в изблик на ревност добави: Да, много жени. Такива са обичаите там… Чакат го от осем години да се раздели с мен.“

 

 

„Защо съм толкова ревнива?“ — запита се тя вечерта в апартамента в „Риц“, откъдето се виждаха булевард „Прадо“ и статуята на Нептун, осветена от лунната светлина. Малко по-нататък, в дъното на плетеницата от улици, започна всичко. Каква случайност, че точно сега се намираха в Мадрид! Дори не бяха минали десет години, откакто раджата я бе видял за пръв път… Сега тя чуваше равномерните му и отмерени похърквания. Спеше като стар индийски слон, без да подозира, че две изпълнени с озлобление очи го гледат в тъмнината. Както винаги, когато нещо я измъчваше, Анита не можеше да заспи. Сякаш в стаята присъстваше и призракът на англичанката от Масури, чието име дори не знаеше. В душата й бушуваха противоречиви чувства. Наистина ли имаше право да ревнува? Защо ревнуваше от една непозната, а не от жените или от наложниците му? Бе се омъжила за човек, който вече се бе женил много пъти, и сега, след като познаваше еротичната култура на Индия и култа към полигамията, защо я учудваше разкритието на Далима? Нима не го очакваше? Нима беше толкова влюбена, че не можеше да понесе мисълта за новата му любовница? Не, не това я разстройваше. Всъщност друго изпълваше душата й с тревога — бе изгубила положението си на любимка. Не бе успяла да стане официалната махарани на Капуртхала, но царуваше в сърцето на махараджата. На този трон тя се чувстваше защитена от злобата на останалите, чувстваше се силна като Британския Радж и беше способна да понесе всичко с усмивка. Без този трон… какъв беше смисълът да стои неотклонно до съпруга си? Какъв беше смисълът да остане в Индия? Предчувстваше, че е единствено въпрос на време да я изостави като останалите си жени. Тогава какво щеше да стане с нея? Щеше ли да свикне да живее като „нормална“ жена, която следобед ходи на кафе с приятелките си? Повече нямаше да пуши сандаловите цигари, които произвеждаха в Кайро специално за нея, около нея нямаше да има рояк слуги и народът на Индия нямаше да се прекланя пред нея като пред жива богиня. Трябваше да се откаже от разкоша и парите. Нямаше обаче да се откаже за нищо на света от настойничеството над сина си — Аджит. „Търпение, трябва да имаш търпение“ — каза си тя. В Индия всичко се основаваше на търпението и толерантността. С непокорство не се постигаше нищо.

Търпението обаче не беше свойствено за младата и пламенна андалуска. Все едно да искаш от буен бик да бъде кротък и послушен. По време на безкрайното пътуване с влака за Малага, където щяха да посетят родителите й и да оставят децата на Виктория, Анита не можа да се сдържи, остави иглите за плетене и попита мъжа си:

— Коя е англичанката, с която си се запознал в Масури и която ти е станала любовница?

Махараджата, който четеше вглъбено нашумелия в Европа роман „Доктор Джекил и мистър Хайд“, я погледна над очилата и срещна пламналите очи на Анита.

— За кого говориш?

— Знаеш много добре.

Той се опита да прецени мислено как би реагирала на изневярата му темпераментна жена като неговата, с толкова силно чувство за достойнство и с толкова силен характер. Издържа на погледа й, после сведе очи, за да скрие безпокойството си. Не беше свикнал да се оправдава, нито харесваше открития сблъсък. Чувстваше се притиснат до стената, защото знаеше, че жена му няма да го остави на мира, докато не получи някакво обяснение.

— Известно ти е, че имам много приятелки, но това не означава нищо. Тази англичанка е съпруга на един актьор, който си печели хляба, като прожектира филми с кинематограф. Запознах се с двамата, заех им коне и нищо повече.

Анита погледна през прозореца. Отминали бяха сухата равнина на Кастилия и бяха навлезли в засадените с маслинови дръвчета поля на Андалусия. Почувства бодване в сърцето. Махараджата продължи:

— Едва ли ще поискаш да се откажа от приятелките си само защото съм женен за теб.

— Не, няма. Но се говори, че продължаваш да се виждаш с англичанката.

— И ти вярваш на злите езици, а не на мъжа си?

— Мъжът ми изчезва и отсъства. Вече не е както преди.

— Не трябва да вярваш на всичко, което ти казват. Целта на хората, които разпространяват тези клевети, е да ни навредят. Не им обръщай внимание. Войната напоследък обсебва твърде много от времето ми, но аз все още те обичам както в първия ден.

При тези думи, изречени със спокоен, сериозен и убедителен тон, сякаш някакъв товар падна от плещите на Анита и тя си помисли, че може би разпаленото й въображение й е изиграло лош номер. Всъщност той бе направил това, което тя очакваше от него със свито сърце. Бе постъпил, както би постъпил всеки друг мъж: бе отрекъл всичко — въпреки фактите. Бе казал това, което тя искаше да чуе. По-лошо щеше да бъде, ако си беше признал с разкаян вид. От истината понякога болеше.

Малага ги посрещна с всички почести. Местният печат бе следил отблизо историята на тяхната съгражданка, станала принцеса в източно княжество. Бяха приготвили за махараджата програма по вкуса му, с много фламенко. Вестниците увековечиха една от вечерите, състояла се в странноприемница, украсена с глава на бик и декорирана в андалуски стил. Владетелят, седнал пред огромна кана със сангрия^[1], заобиколен от своите внушителни сикхи с тюрбани на главите, слушаше с израз на задоволство андалуски песни.

Анита прекарваше с родителите си колкото е възможно повече време. Макар че с радост посрещнаха дъщеря си и внуците, те изглеждаха разтревожени от положението на Виктория.

— Не успя ли да я убедиш да дойде с вас? — попита я доня Канделария със загрижено лице.

— Не, смята, че войната е въпрос на седмици. И не иска да остави мъжа си.

— Винаги си казвала, че е нехранимайко, но това е слаба дума. Той е негодник. А най-лошото е, че тя не си дава сметка.

— Любовта е сляпа, мамо.

— Ти обаче имаше късмет. Твоят принц е истинско съкровище. Макар че се виждаме много рядко, поне сме спокойни за теб. Защо заминавате толкова скоро за Америка? Не може ли да останете още малко?

— Не можем, мамо. Но следващата година с Аджит ще прекараме ваканцията тук.

Анита почти не слушаше какво говори майка й. Мислите й бяха другаде и един въпрос изгаряше устните й.

— Мамо — прекъсна я тя, — искам да отговориш искрено на въпроса, който ще ти задам. Когато обсъждаше сватбата ми с махараджата, той каза ли ти, че е женен и че вече има четири жени?

Доня Канделария се почувства неудобно. Стисна с пръсти дръжката на чантата си. Въпросът я бе притеснил.

— Каза ми. И настоя да ти го съобщя. Но аз не го сторих. Обясни, че никога няма да изостави жените си, защото е длъжен да се грижи за тях, но че ще се отнася с теб като с европейска съпруга, че няма да ти липсва нищо и че ще направи всичко, за да бъдеш щастлива.

— Защо не ми каза?

— За да не те уплаша, дъще.

Пред изпълнения с неописуемо разочарование поглед на Анита доня Канделария побърза да допълни:

— С баща ти бяхме в отчаяно положение и…

— Недей, мамо. По-добре замълчи.

Анита не желаеше да чуе нищо повече. Гледаше майка си, сякаш бе непозната, сякаш я виждаше за пръв път. Дори не изпитваше озлобление, чувстваше само безкрайна умора. Вечерта, когато си легна, избърса сълзите си с калъфката на възглавницата. Усещаше горчив привкус в устата си — беше чувството на самота. До този ден бе смятала, че може да го изпита само в Индия, но току-що си бе дала сметка, че го носи в себе си като неизлечима болест.