Хавиер Моро
Индийската принцеса (37)

36.

Индия никога не е била толкова единна, както през лятото на 1914 година. Сякаш старите дрязги и вражди внезапно бяха изчезнали. Представители от всички раси, религии и касти заявяваха публично лоялността си към краля император и волята си да се борят срещу Германия — световната сила, която застрашаваше Рах Britannica, а следователно и господстващия ред в Индия. Махараджата пръв предложи на вицекраля императорския полк на Капуртхала, който включваше над хиляда и шестстотин души. Към това прибави дарение от сто хиляди лири. Принцовете — богати и бедни, благочестиви и развратни, консервативни и напредничави — даваха своя принос, без да пестят нито парите си, нито кръвта на народа си. Малкото княжество Сангли предостави дарение от седемдесет и пет хиляди рупии и вложи около половин милион във военни бонове. Наванагар внесе сума, равностойна на данъците за едно полугодие, а Рева предложи целия си запас от накити. Бхупиндер Сингх от Патиала се впусна да обикаля шестте хиляди квадратни километра на държавата си и успя да събере войска от шестнайсет хиляди войници сикхи, ценени високо от англичаните заради славата им на отлични бойци. Ганга Сингх от Биканер, който се гордееше със званието генерал от британската армия, изпрати своите камилари да атакуват немските окопи. Приносът на низама на Хайдерабад беше от изключително значение. Вицекралят го помоли — в качеството му на водач на сунитската мюсюлманска общност в Индия, да убеди едноверците си да пренебрегнат фетва — призива за свещена война, — отправена от турския султан, който се бе съюзил с Германия. Низамът веднага прикани своите да се бият на страната на Съюзниците. Благодарение на тази навременна намеса уланите на Джодхпур извоюваха Хайфа от турците през септември 1917 година. Суетата му на суверен бе възнаградена в края на войната, когато англичаните отстъпиха пред едно негово отдавнашно искане и го отличиха пред всички останали принцове.

Присъдиха му единствената в света титла Негово Величайшо Височество. Само за два месеца Индия успя да мобилизира един милион войници.

 

 

В Капуртхала дворцовите интриги също се подхранваха от Голямата война. Когато научи, че Анита е започнала да събира дарения, Бринда, подтиквана от жените на махараджата, обяви намерението си да направи същото. Не беше ли дълг на една бъдеща махарани да служи на страната си? Така се стигна до парадоксалната ситуация в един и същ ден и в един и същ град, но в различни дворци, да бъдат организирани две благотворителни събития. Анита, вбесена от тази намеса, нахълта в кабинета на мъжа си.

— Заминавам за Европа.

— Добре ли си?

— Не.

— Какво ти е?

— Бринда и жените ти организират същите благотворителни дейности като мен… Дори подбират същите дати за провеждането им. Правят всичко възможно, за да се откажа. Е, добре, отказвам се. Връщам се в Европа, сестра ми се нуждае от мен.

— Момент. Аз също се нуждая от теб, Капуртхала се нуждае от теб.

Настъпи мълчание. Анита направи опит да се успокои.

— Не се нуждаеш от мен, mon chéri. Напротив, аз съм като камъче в обувката ти. Английските служители ме унижават, а в семейството ти няма да има спокойствие, докато аз съм тук.

— След всички тези години… нищо ли не изпитваш към тази страна? Ще си заминеш просто така?

— Разбира се, че изпитвам. Част от сърцето ми е тук. Ти си тук, синът ми е тук. Но щом ръцете ми са вързани и не мога да направя нищо в Капуртхала, предпочитам да се върна в Европа. Знаеш, че Виктория, сестра ми, има три малки деца и има проблеми с мъжа си. Щом не мога да бъда полезна тук, позволи ми поне да помогна на семейството си.

— Успокой се, ma chérie. Обещавам ти, че повече никой няма да ти създава неприятности. Ще заминем за Европа заедно след няколко месеца, както сме го планирали. Ще отидем в Испания, ще посетим семейството ти, а в Гибралтар ще вземем кораб за Америка. Сега обаче те моля да продължиш благотворителната си дейност, с която се справяш чудесно.

 

 

Неумолимият закон на кармата. Всичко се връща. Колко скоро на махараджата се удаде случай да постави Бринда на мястото й, да й даде заслужен урок! Когато я бе помолил да му съдейства за приемането на Анита в семейството, Бринда бе реагирала като закостеняла и изпълнена с предразсъдъци хиндуистка. Сега обаче искаше да бъде свободна като европейка и да участва в събирането на помощи за войната, поемайки ролята на махарани. Снаха му обичаше да играе с две колоди карти.

Искаше да се отнасят с нея като към европейка или като към индийка — в зависимост от случая. Искаше най-доброто от двата свята. Махараджата веднага нареди снаха му да не упражнява никаква дейност, свързана с държавните дела. Забрани й също да се занимава с благотворителност. Бринда трябваше да се грижи единствено за двете си дъщерички. Щеше да мине доста време, докато стане пълноправна господарка. След гневната реакция на свекър си Бринда убеди мъжа си да напуснат Капуртхала. Всъщност й се искаше да се завърне във Франция, но докато войната продължаваше, това бе невъзможно. Затова избраха да се установят в Кашмир, където климатът беше по-благоприятен, а и хората бяха по-гостоприемни. Поне докато махараджата и Анита отпътуват за Европа. Тогава щяха да се върнат и Парамджит за първи път щеше да поеме ролята на регент в отсъствието на баща си.

След като теренът беше разчистен, Анита се впусна в трескава дейност — организираше благотворителни градински празненства, лотарии и вечери. Правеше го толкова успешно, че успя да събере значителни суми. Докато присъстваше на прегледа на експедиционния корпус, тя забеляза, че униформите на войниците са напълно неподходящи. Зимният студ в Европа нямаше нищо общо с приятната хладина в Пенджаб.

— Войниците имат нужда от шинели — каза тя на мъжа си. — Тези униформи са шити за Индия.

— Съгласен съм, но сега не можем да променим униформата.

— Позволи ми поне да се погрижа да им ушият шинели.

— Ако можеш да се заемеш с това, аз ще поема разходите.

Може би нямаше да се съгласи толкова лесно, ако знаеше, че Анита ще превърне покритите колонади пред входовете и верандите на двореца в шивашки ателиета и че навсякъде ще има натрупани платове и кройки, тъкачни станове и шевни машини. Благодарение на обиколките си из страната тя успя да наеме шивачи и скоро дейността в двореца даде своите плодове: ръкавици, чорапи, шалове, шапки и шинели за войниците, които щяха да заминат за френския фронт.

По време на пътуванията си из селата и разходките си с кон, заедно с Биби, тя бе срещнала много от тези войници и сърцето й се късаше при мисълта, че ще се превърнат в пушечно месо. Струваха й се толкова наивни със средновековната си представа за чест, момчешкото си перчене и непригодното си оръжие…

— Ако загина, ще отида в рая — каза й войник мюсюлманин.

— Дълг на кшатриите^[1] е да убиват врага и да се превърнат в герои — обяви един хиндуист.

Като ги гледаше — слаби като вейки, напъхани в твърде широки за тях униформи, Анита се питаше как ще съумеят да се предпазят от немските оръдия, като за капак на всичко, вместо каски, носеха тюрбани.

За жалост, времето потвърди опасенията й. Тонът на първите писма, които войниците изпратиха от фронта, беше твърде различен от наперените им приказки преди заминаването. В тези писма личеше учудване от интензивността на битките и от големия брой жертви, причинени от немската артилерия. В селата и в центъра на Капуртхала писмата се четяха публично, тъй като семействата на войниците бяха неграмотни и писарите или някой образован човек им ги четеше. Това беше и начин да споделят получените вести. Лицата на близките — в по-голямата част бедни селяни — изразяваха изумление, като слушаха какво им пишат синовете, внуците или племенниците. „Целият свят върви към унищожение — пишеше в едно писмо. — Ще бъде късметлия този, който успее да се върне в Индия“. „Това не е война — пишеше в друго, — а краят на света“. В началото на 1915 г. пристигна новината, че в битката при Ипър 571 батальон на гхарвалите бе дал 314 жертви, в това число и всички офицери, което представляваше повече от половината състав. За горките пенджабци, които бяха отвърнали като един човек на призива на своя крал император, тези новини бяха тежък удар, който ги хвърляше в недоумение и скръб.

В тази ситуация махараджата реши да направи поредния ефектен жест и да посети бойното поле. Искаше да бъде първият индийски принц, изцапал ботушите си в калта на окопите. Трябваше да бъде с народа си, а сърцето на народа беше с войниците. Освен това, в Европа живееха трима от синовете му, с които искаше да съгласува военните си начинания. От друга страна, най-малкият му син — Аджит, вече бе навършил необходимата възраст, за да постъпи в колеж в Англия. Индийските аристократи бяха възприели английския обичай да пращат синовете си в интернат, когато навършат седем години. Анита знаеше, че раздялата ще бъде тежка, но искаше да отдалечи сина си от затворената и потискаща атмосфера на Капуртхала. Докато малкият учеше през първата си година в колежа, родителите му щяха да пътуват из Америка и на връщане щяха да го отведат в Индия за ваканцията. Анита щеше да тъгува, но предпочиташе синът й да бъде в някой добър английски колеж, където душата му на индийче щеше да възприеме малко от духа на Европа. Имаше и друга причина, която Анита не желаеше да сподели с мъжа си. Беше убедена, че някой се бе опитал да отрови сина й. Веднага щом се върнаха от Хайдерабад, той се разболя сериозно и нито един лекар не успя да му постави ясна диагноза. Страдаше от силни стомашни болки, които изцедиха силите му. Отведоха го в болницата в Лахор, където прекара няколко дни в тежко състояние, но накрая се възстанови също тъй бързо, както се бе разболял. И сякаш това не беше достатъчно, случи се и друг инцидент, който я уплаши много. Не искаше да му придава голямо значение, но щом помислеше за него, косите й настръхваха. Една сутрин, докато се обличаше, намери скорпион в обувката си. Нададе вик, който отекна в целия дворец. Възможно беше да се е озовал там случайно и понякога Анита вярваше в това. Друг път обаче се съмняваше. Да не би да полудяваше? Може би, но истината беше, че изпитваше страх. Този страх не я бе напускал от момента, в който бе стъпила на индийска земя. Страх от непознатото, страх, че много хора я мразят, страх да не я накарат да си плати за дързостта, че е фактическата махарани на Капуртхала. Мъжът й я бе подкрепил пред Бринда, но тя знаеше, че го бе направил по-скоро за да даде урок на снаха си, отколкото за да помогне на нея. В дъното на душата си чувстваше, че макар да печелеше битка след битка, жените на махараджата печелеха войната.

Въпреки че беше изключително трудно да се намерят места и пътуване поради ограничения им брой, махараджата успя да се снабди със специални билети за семейството и многобройната си свита от камериерки, ескорт, прислужници и носачи за лайнера „Каледония“, който щеше да отплава от Бомбай на 2 март 1915 година. Далима естествено също щеше да пътува с тях, както и капитан Индер Сингх, който играеше ролята на неофициален посланик на махараджата, когато владетелят пътуваше в чужбина. Войната се усещаше и в открито море. Корабът плаваше със загасени светлини, а пътниците бяха приканени да държат спасителните пояси винаги под ръка. „Дори времето беше лошо и всички коментираха, че морето сякаш е в унисон с трагедията в Европа“ — написа в дневника си Анита. Когато навлязоха в Средиземно море, един германски цепелин прелетя над кораба. Пасажерите се опасяваха от най-лошото, но машината се отдалечи.

Марсилия вече не беше същата. Градът изглеждаше сив, помръкнал, призрачен… Беше окупиран от армията град, по чиито пусти улици се разхождаха войници и преминаваха военни от други европейски страни под звуците на бойни маршове. Магазините бяха зле снабдени, кафенетата — полупразни, по улиците не играеха деца. Шумът от камионите, които превозваха войници за фронта, се смесваше с тропота на войнишките обувки по уличната настилка и със звука на корабните сирени. „Колко различна е от веселата Марсилия, която познавах и помнех!“ — написа Анита.

Махараджата — известен франкофил, който бе смятан за въплъщение на Индия — бе приет на Западния фронт от големия държавник и председател на Министерския съвет Жорж Клемансо и от маршал Петен. Клемансо, който си бе спечелил прозвището Тигъра заради таланта си на стратег, показа на махараджата и на Анита как ръководи военните действия от окопите. През първите месеци на конфликта общото мнение беше, че войната ще продължи кратко и победата е сигурна. За пръв път обаче индийските бойци участваха в такава война — с неуспешни офанзиви, с войници, хванати като в капан в телените мрежи или давещи се в калта, почервеняла от кръвта на убитите, с тежка артилерия, с въздушни бомбардировки, с отровни газове, плъхове, въшки и болести. Сякаш всичко беше позволено и не съществуваше никакъв кодекс на честта. Сикхската армия беше особено ефикасна в битките на коне и със сабя и хората й бяха непобедими в ръкопашния бой, но тук, на само няколко метра от вражеските окопи, те дори не виждаха немските войници, а само усещаха тяхното присъствие. Бойното поле беше осеяно с трупове на коне, разкъсани от снаряди, студът проникваше до мозъка на костите, а несекващият ситен дъжд премрежваше хоризонта. Те обаче понасяха всичко със стоицизъм — може би заради религията си, която поставя човешката участ в ръцете на провидението.

Срещата с войниците в една полева болница на Червения кръст беше изключително вълнуваща. Мъжете се хвърлиха в краката на махараджата и Анита, благодарейки им, че боговете от плът и кръв са благоволили да слязат в ада и да прекарат няколко минути с тях. Някои дори се разплакаха. Английският капитан Ивлин Хауъл, завеждащ Отдела за цензура, ги развеждаше по време на посещението.

— Забелязах, че все повече войници започват да пишат поезия — обясни им той, сериозно загрижен. — Същата тенденция се наблюдава в някои английски полкове на огневата линия. Склонен съм да приема това като обезпокоителен признак за душевно разстройство.

— Душевно разстройство? Може би е така в случая с англичаните, в нашия е просто носталгия — отвърна махараджата лукаво.

— Стиховете на урду ли са? — попита Анита.

— На урду, на пенджаби, на хинди… Вижте това… — каза той, показвайки им лист хартия, написан на урду.

Анита прочете: Смъртта се появява като безшумно водно конче, като роса в планината, като пяна в реката, като мехурче в извора…

Тези стихове напомняха за Пенджаб, за полята и реките на една далечна страна, която сега съществуваше само в паметта им. Това, което измъчваше индийските войници, беше не толкова страхът от смъртта, нито фактът, че не са подготвени да водят съвременна война, а тъгата по родината, затова намираха утеха единствено в поезията.

— Махарани, ако ми позволите… — Един ранен в крака възрастен воин с бяла брада и тюрбан се приближи до Анита.

За войниците тя беше тяхната истинска принцеса, защото бе дошла да ги види и да ги изслуша, а не жените, останали зад стените на зенана. За тях духовните връзки бяха по-важни от кръвните връзки.

— Не искам да умра тук — каза й възрастният индиец. — Не ме мислете за страхливец, не. Не се плаша от врага, нито се боя от смъртта. Но ме е страх, че преражданията ми няма да бъдат толкова добри, колкото би трябвало. Аз съм добър сикх, мемсахиб, през целия си живот съм изпълнявал задълженията си на добър сикх. Какво ще стане с бъдещия ми живот, ако не изгорят тялото ми след смъртта и не разпилеят праха ми? Не искам да ме погребват, мемсахиб. Нито един сикх от полка не иска това.

— Знам, знам… тук няма погребални клади.

— Махарани — обърна се към нея друг, — казвам се Мохамед Кхан и съм от Джаландхар. И ние искаме да умрем според нашите ритуали: да ни увият в плат и да ни положат направо в земята, с глава към Мека.

Анита беше дълбоко развълнувана. Тези мъже, които може би някога бе срещала по време на разходките си на кон, се бяха примирили, че ще умрат. Те не мислеха за смъртта, а за вечния живот.

Анита заговори на урду и мъжете я наобиколиха. Всички искаха да чуят, макар и за малко, езика на кралете, който в устата на Анита звучеше като поезия и им напомняше за техните поля и села, обградени от далечните хималайски върхове.

— Преди всичко искам да ви кажа, че Негово височество се разпореди помощта за семействата ви в Пенджаб да бъде увеличена… — Въздишка на задоволство премина през войската. — Освен това искаме да ви съобщим, че насам пътува товар с къри, пападум^[2] и всякакви пенджабски подправки, за да не се налага да използвате барута от патроните за тази цел… — Думите й бяха посрещнати със задружен смях. — И ви обещавам от името на Негово височество и от мое име, че ще дадем необходимите разпореждания да изпратят при вас един пандит^[3] и един мюфтия, които да се погрижат за умиращите. Не се страхувайте за вашия вечен живот. Вече сте го заслужили.

Залп от ръкопляскания избухна след думите на испанката. „Тази война е истинска касапница — написа тя в дневника си. — Иска ми се нашите мъже да се завърнат по домовете си“. Анита се отъждествяваше със „своите“ войници и страдаше заради тях, защото се бе научила да ги разбира. Тя бе виждала как живеят, как се грижат за нивите си, как празнуват края на сезона на мусоните и началото на пролетта. Знаеше колко са простодушни и колко силно е религиозното им чувство, колко държат на семейството. Те бяха нейният народ.

 

 

Анита копнееше да пристигне в Париж, за да види сестра си Виктория. И Париж не беше същият. Беше все така красив, но изглеждаше тъжен и самотен. Широките булеварди бяха пусти, като се изключат опашките от хора, които се биеха, за да получат храна срещу купони. Сестра й приличаше на града — беше изтощена и унила, с тъжни очи. И бременна за четвърти път. Видът й беше плачевен. Анита не бе очаквала да я завари толкова състарена. Въпреки малката разлика във възрастта, Виктория изглеждаше с десет години по-голяма от сестра си. А беше само на двайсет и пет. Анита бе облечена като знатна дама; Виктория — с мръсна пола. Трите й деца тичаха из бедния апартамент, докато Кармен — младата испанска прислужница с плитки и престилка, подлагаше кофи на местата, където таванът беше прокапал. От салона вестибюл, който напомняше вестибюла в апартамента на улица „Арко де Санта Мария“, се виждаха покривите на Париж, но жилището беше студено и неуютно.

— Не живеем добре — довери й Виктория, след като й разказа всичко, което се бе случило след последната им среща. — Връща се в полунощ и винаги пиян.

— Бие ли те?

— Веднъж… Беше пил.

— А как се отнася с децата?

— Добре. Предупредих го, че ако удари някое от тях, ще го напусна. Но той ги обича.

— Защо не се върнеш в Мадрид при родителите ни? Там ще бъдете по-добре. Ще заведа децата за известно време при тях, а ти можеш да дойдеш с нас.

За да помогне на сестра си, която скоро щеше да ражда, Анита й предложи да заведе големите деца в Испания при баба им и дядо им.

— Не мога, Анита. Не мога да изоставя мъжа си току-така. Нека изчакаме да свърши тази проклета война. Казват, че ще бъде скоро. После, ако нещата не се променят, ще видим…

— Защо мислиш, че ще се променят? Нима вярваш, че ще стане чудо и той за една вечер ще се превърне в добър съпруг?

Виктория не издържа погледа на Анита и сведе очи.

— Виж… аз го обичам. Въпреки всичко, въпреки че живеем зле. Не знам как да ти го обясня, но съм убедена, че един ден ще се промени… — Анита не настоя повече. Виктория най-после се осмели и я попита: — А ти? Приличаш на истинска принцеса, като в приказките, които четяхме като малки. Сигурно си много щастлива…

— Понякога, но се чувствам много самотна. Толкова съм далече, Виктория! А сега, когато Аджит ще постъпи в интерната, ще бъда още по-самотна.

— Но ти винаги си заобиколена с хора!

— Както виждаш, едното не пречи на другото.

Анита извади от джоба си малък пакет, увит в плат, и го даде на сестра си, като внимаваше слугинята да не забележи.

— Прибери това, в случай че имаш спешна нужда от пари — каза й тя тихичко. — Скрий го и не казвай на никого, че съм ти го дала.

Виктория извади колието от диаманти, изумруди и перли, което низамът бе подарил на сестра й.

— Колко е красиво! — възкликна тя, взирайки се в искрящите скъпоценни камъни в дланта си. — Когато войната свърши, ще си го сложа и ще излезем заедно.

— Да, когато войната свърши! Може би, като се върнем от Америка, вече всичко ще е приключило.

— Чул те Господ!…

На сбогуване Анита целуна сестра си и я притисна към себе си. Сърцето й се късаше, че я оставя в това състояние на произвола на мъжа й. Престори се на весела и спокойна, но когато излезе на улицата, не издържа и се разплака.