Хавиер Моро
Индийската принцеса (36)

35.

В началото на 1914 Г. Анита и съпругът й приеха най-после поканата на низама на Хайдерабад, нисичкия слаб мъж, който беше владетел на най-голямото княжество в Индия. Анита го заплени още щом я видя по време на медения й месец в Кашмир. Беше може би най-странният и екзотичен от всички принцове. Ерудиран и набожен мюсюлманин, потомък на Мохамед и наследник на легендарното царство Голконда, той бе смятан за най-богатия човек на света. Разполагаше с единайсет хиляди слуги, от които трийсет и осем имаха изключителното задължение да бършат праха от свещниците. Сечеше собствени монети, а пословичното му богатство можеше да се сравни единствено с не по-малко пословичното му скъперничество. Притежаваше фантастична колекция от бижута, с която, както се говореше, можеха да се покрият тротоарите на Пикадили. Пазеше куфари, пълни с рупии, долари и английски лири, увити във вестник. Армия от плъхове, за които тези банкноти бяха истинско лакомство, унищожаваше няколко милиона всяка година. Говореше се, че когато нямал гости, низамът се обличал с евтина пижама и сандали, купени от местния базар, и че носел един и същи фес, втвърден от пот и мръсотия. Ако на чорапите му се появяла дупка, заповядвал на слугите да я закърпят.

Любимите му занимания бяха да пуши опиум, да пише стихове на урду и също като махараджата на Патиала — да наблюдава хирургически операции, сякаш присъства на партия крикет. Беше страстен привърженик и на една по-умерена терапия, вдъхновена от Древна Гърция, позната под името унани — на болните се предписваха отвари от билки, смесени със смлени скъпоценни камъни. Според низама, една лъжичка от смлени перли, смесени с мед, беше най-добрият лек срещу високо кръвно налягане. В резултат на това Хайдерабад се бе превърнал в единственото място на света, където имаше безплатна болница, специализирана в унани.

Низамът обаче беше успял да превърне страната си във важен културен център. Университетът „Османия“ пръв бе въвел изучаването на местен език и образованието в княжеството беше на много по-добро равнище в сравнение с останалата част на Индия. В Хайдерабад се печатаха най-много книги на урду, а жителите му се отличаваха с изискан вкус по отношение на облеклото, езика, музиката и храната.

Когато Анита и махараджата се появиха точно в осем на вечерята в тяхна чест, низамът ги чакаше горе на стълбата с всичките си офицери, застанали в шпалир, както повеляваше протоколът. За голямо задоволство на махараджата, сред многобройните гости бяха английският резидент Фрейзър и съпругата му. Низамът им представи Анита, сякаш беше махарани, и англичанката направи лек реверанс. Какъв момент на върховно щастие! Дори англичаните се прекланяха пред този владетел, най-могъщия от всички. Може би само низамът нямаше нужда от британския чадър, за да управлява. В действителност той искаше страната му да е независима.

След представянето личният секретар на низама се приближи с тайнствен вид до Анита и я помоли да го последва. „Какво беше учудването ми, когато той ми връчи великолепна кутия за бижута от името на низама като подарък с молба да я приема и да не се съмнявам в добронамереността на господаря му“ — написа по-късно Анита в дневника си. Вътре имаше разкошна старинна огърлица от перли, изумруди и диаманти. За момент тя се поколеба. Този жест й напомни петте хиляди песети, които преди време махараджата й бе предложил. Първата й реакция бе да върне подаръка. Секунда след това промени мнението си. Нямаше ли да е грехота да отхвърли нещо толкова прекрасно? Знаеше, че не е обичайно мюсюлмански владетел да прави публично подарък на съпругата на друг владетел, и то в присъствието на мъжа й. Вдигна очи и срещна погледа на махараджата, който я гледаше със смръщено чело, сякаш искаше да й каже да не приема подаръка. Анита обаче си припомни тревогите, които бе преживяла напоследък в Капуртхала, подозренията, че мъжът й, й изневерява, огорчението, което й причиняваха необяснимите промени в настроението му, и неяснотата на собственото си положение, така че не се подвоуми и си сложи огърлицата. Вкопчваше се в бижутата, за да преодолее постоянното чувство на несигурност, което изпитваше.

„Когато се върнах в салона, низамът ме посрещна с усмивка на задоволство“. В трапезарията на Анита бе оказана високата чест да седне от дясната страна на владетеля. „Искам да се насладите на празненството, затова поканих само неколцина приятели“ — каза й той. Анита хвърли поглед към масата, където седяха около стотина души.

Низамът демонстрираше същото възхищение, както първия ден, когато се запозна с Анита в Кашмир. Беше запленен от нейната независимост, от разказите й за Испания, от мнението й за Индия и от прелестта й.

— Сигурна съм, че Испания ще ви хареса — отбеляза испанката.

— С удоволствие бих отишъл, но казват, че е много скъпо — отвърна лаконично той.

Анита отвори широко очи. Огледа трапезарията, украсена с кристални полилеи от Бохемия и пълна с обсипани с бижута хора, които се хранеха от златни съдове. Низамът забеляза учудването й и й обясни:

— Казват, че като владетел на Хайдерабад, трябва да пътувам със свитата си.

— Но сигурно може да си позволите да обиколите няколко пъти света.

— Да, мога да си го позволя — въздъхна той, — но е скъпо. Според съветниците ми ще струва около десет милиона лири.

Като забеляза съкрушеното изражение на лицето на Анита, низамът се разсмя:

— Доста пари са, не мислите ли?

След вечерята низамът обяви на гостите си, че желае да покаже двореца на испанката. Напуснаха трапезарията под смръщения поглед на махараджата, който се зае да прави клъбца от дим с пурата си. Анита и низамът вървяха мълчаливо по безкрайните коридори. Изкачваха стълби, слизаха по стълби, минаваха под сводове и през врати от резбовано дърво. „Беше полутъмно и влажно. Побиха ме тръпки. Къде ме водеше? Зададох си този въпрос с известна тревога. Представях си колко ядосан с мъжа ми, задето съм тръгнала сама с низама“.

Най-после стигнаха до един портик, който гледаше към огромен двор — там бяха паркирани автомобилите на низама. Имаше редици след редици ролс-ройсове и разкошни лимузини със спуснати венециански щори съгласно изискванията на пурда. Преди да се осмели да попита какво правят толкова коли там, вече се бяха озовали в отсрещния край на двора, на прага на огромна зала с размерите на железопътна гара. Въпросът замря на устните й пред гледката, която се разкри пред очите й. Стоеше, вкаменена от изумление, на прага на вратата.

Пред нея стояха двеста жени и я гледаха. Всички бяха привлекателни, с големи черни очи, красиви тела и златиста и гладка като сатен кожа. Бяха изящно облечени с дрехи от брокат и лъскава коприна. Носеха златни гривни на ръцете и китките и пръстени на краката. На Анита й се стори, че това са най-красивите жени, които някога е виждала. „Господи, какъв харем!“ — каза си тя и се отдръпна от вратата. Предпочиташе да не влиза, за да не бъде принудена да се изправи пред двестате жени на един и същи мъж. Първата й реакция бе да се махне от този позлатен затвор. Низамът обаче я хвана за ръката. „Влезте — каза й той. — Искам жените ми да ви видят“. Придружи я покрай редиците ослепителни жени до мястото, където стоеше бегум Сахиба, Нейно първо височество, която беше малко по-възрастна от останалите. „Посрещна ме с усмивка и отговори много любезно на няколкото думи, които й отправих на хинди. Беше очарована, че нося индийски дрехи, каквито понякога обличам на официалните вечери“.

Щом напуснаха залата, тя въздъхна с облекчение. На връщане попита низама:

— Колко жени имате?

— Към двеста и петдесет, но не съм сигурен в точния брой.

Като видя учудването на Анита, той добави:

— Дядо ми имаше три хиляди жени. Баща ми — осемстотин. В сравнение с тях съм скромен.

Върнаха се в салона, където гостите гледаха танцов спектакъл. Низамът и Анита се приближиха до махараджата, който изглеждаше изнервен и нетърпелив.

— Исках да направя подарък на жените си, като им представя Анита — обясни му низамът. — Скучаят. Понякога им се иска да зърнат някое непознато лице.

Махараджата прие обяснението на низама, макар да знаеше, че краткото отсъствие на съпругата му щеше да предизвика предположения от всякакъв род. Докато заемаше мястото си, Анита забеляза, че останалите крадешком хвърлят погледи към нея. Но тя беше свикнала да е обект на какви ли не приказки, затова не им обърна особено внимание. Предпочиташе да се наслаждава на спектакъла. Един възрастен сикх, член на свитата от Капуртхала, беше очарован от прелестната усмивка и грациозността на танцьорката. Накрая обаче, за негово голямо разочарование, се оказа, че жената, която извиваше тяло на сцената, не е момиче, а евнух. Разкритието го изненада неприятно, докато останалите се разсмяха гръмогласно. Анита извади кърпичка, за да избърше бликналите от смеха сълзи.

Безгрижието, веселото настроение, приятната атмосфера и музиката бяха като метафора на една епоха, чийто край бе наближил. Нито един от присъстващите не можеше да си представи, че новината, която тази вечер щяха да научат, щеше да промени не само техния живот, но и целия свят. Към десет часа оркестърът замлъкна, танцьорките се оттеглиха от сцената и погледите се насочиха към английския резидент — господин Фрейзър, който се бе изправил със сериозно изражение на лицето. Той помоли за тишина, като почука с нож по кристалната чаша. Евнусите гледаха с изненада и раздразнение този сахиб, който им беше развалил празненството.

— Току-що пристигна пратеник от Резидентството с една много неприятна новина — обяви Фрейзър с тревога в гласа. — Англия е обявила война на Германия заедно със съюзниците си Франция и Русия. В този изключителен момент аз ви моля да съдействате с всички сили на империята, за да защитим цивилизацията от варварството. Ваши Височества, госпожи и господа, да вдигнем наздравица за Негово величество. Бог да благослови краля император! Да живее Англия!

Низамът заповяда на оркестъра да изсвири британския химн. Благородниците от Хайдерабад и сикхите с тюрбани на главите от свитата на Капуртхала запяха в хор „Бог да пази краля“. През следващите дни вълна от солидарност премина през останалите дворци на Индия. Да защитят Радж — означаваше да защитят себе си, мислеха принцовете. Ако империята, която ги закриляше, рухнеше, какво щеше да стане с тях?

Низамът настоя махараджата да остане още един ден в Хайдерабад. Бе организирал лов — една от легендарните атракции, с които се бе прочуло княжеството му: пускаха на свобода гепард, който се хвърляше в трескаво преследване на няколко антилопи, а гостите се наслаждаваха на вълнуващо, красиво и жестоко зрелище. Когато се върнаха в двореца за обяд, очакваше ги специалитетът на Хайдерабад — ориз с подправки, покрит с фини листове златен и сребърен варак, които обикновено се ядяха. Този път Анита намери сред гънките на салфетката си рубинени обеци. „За малко да не ги приема“ — написа тя в дневника си. Все пак ги прибра в чантата си, без да подозира, че е само началото. Това, което щеше да се случи същия следобед, когато специалният влак трябваше да потегли за Капуртхала, тя щеше да пази в тайна в продължение на много години.

„Низамът ми изпрати великолепен тоалет на мюсюлманска дама от името на Нейно първо височество, която ме молеше да посетя харема за последен път“. Няколко прислужници я заведоха в двореца на жените. На входа я очакваше низамът.

— Искам да ви помоля за една услуга — обърна се той към нея. — Бих желал да позирате пред дворцовия фотограф с тези дрехи на мюсюлманка. Това е молба на бегум Сахиба. Тя ви хареса много облечена в сари и сега би искала да ви види с шервани. Ще възнаградя услугата ви щедро.

„Каква суетня и какво тъкмене беше, за да изглежда реално за толкова кратко време! — написа в дневника си Анита. — А на мен ми оставаха само няколко минути, за да отида на гарата, където ме чакаше махараджата!“ След като фотографът я снима и Анита вече мислеше, че може да отиде при мъжа си, една слугиня се приближи до нея.

— Низамът иска да се сбогува с вас…

Този път жената я поведе по други безкрайни, мрачни и влажни коридори към вътрешността на двореца. Анита беше неспокойна, играта вече й се струваше твърде дълга, а низамът — твърде капризен. Сега какво искаше? Мъжът й сигурно беше страшно сърдит, докато я чакаше на гарата.

— Вече стигнахме — каза й прислужницата, която сякаш отгатна нетърпението на испанката.

Внезапно се озоваха в малък двор, на отсрещната страна на който имаше блиндирани врати. Низамът погледна втренчено Анита и се усмихна.

— Казах, че ще ви възнаградя богато… — рече той и й връчи празна дървена кутия за бижута. После нареди да отворят блиндираните врати и поведе Анита към един слабо осветен склад. Когато очите на Анита свикнаха с тъмнината, тя откри, че се намира в някакво подобие на пещерата на Али Баба. Скъпоценните камъни, струпани в кофи и малки бъчви, искряха като звезди в небето. Имаше сандъци, пълни с бижута, със златни и сребърни слитъци, с необработени и обработени скъпоценни камъни. Това беше най-невероятната гледка, която бе виждала в живота си. — Напълнете кутията догоре. Това е моят подарък за най-очарователната ми гостенка.

На Анита дори не й мина през ум да отхвърли предложението. Като хипнотизирана започна да слага скъпоценни камъни в кутийката, докато тя се препълни. После низамът я придружи до един от автомобилите си с венециански щори.

— Тук ще се сбогуваме — каза й той, като вдигна ръка до челото си, както правеха мюсюлманите.

— Селям алейкум — отвърна му Анита, като направи същия жест, и влезе в колата. — И благодаря.

 

 

В същото време махараджата губеше търпение в частния си вагон. Не беше свикнал да чака, още по-малко да бъде унижаван по този начин. Когато Анита най-после пристигна и му разказа как я бяха снимали облечена като мюсюлманка по молба на жените от зенана, махараджата се разгневи. Низамът вече го беше обидил, като публично бе направил подаръци на съпругата му, но да праща фотограф да я снима облечена като мюсюлманка, докато той и свитата чакаха на гарата за официалното сбогуване, вече беше прекалено^[1]. Добре че Анита не му каза за кутийката, пълна с бижута.

— Успокой се. Низамът имаше най-добри намерения.

— Не е трябвало да се съгласяваш.

— Но, mon chéri… — Анита не пожела да спори.

Небето беше облачно и предвещаваше буря. Тръгваше си със съжаление за щастливите часове, които бе прекарала тук, и с поласкано женско самолюбие. Най-богатият човек на земята се беше държал с нея като с кралица и между другото я беше направил богата. Бе успяла да събуди ревността на съпруга си. Знаеше, че е ядосан, но беше доволна, защото низамът я бе възвеличал в момент, в който се нуждаеше от това. Беше сигурна, че в Капуртхала ще узнаят за успеха й пред най-могъщия владетел и Индия.

— Няма смисъл да спорим — каза тя на мъжа си. — Какво значение има това в сравнение с трагедията, която е надвиснала над света?

Влакът бавно отмина красивите мавзолеи на Малакпет, където бе погребан един френски генерал, който се бе опитал да спечели благоволението на предшественика на низама. Ако беше успял, цяла Индия щеше да говори френски за най-голяма радост на мъжа й. В далечината съзря четирите минарета на Чарминар с фонтана и часовника, сградата на Резиденцията — великолепна постройка в английско-моголски стил, построена от английския дипломат Къркпатрик, който се влюбил до полуда в една мюсюлманка, племенница на първия министър на низама — и всички древни дворци сред притихнали градини, в които се разхождаха старци с фесове, все още оплакващи загубата на Гранада. Дворци, които се ронеха като нотите на газелите — балади на урду, които възпяваха невъзможната любов.