Хавиер Моро
Индийската принцеса (32)

31.

Празненствата по случай сватбата на наследника на Капуртхала едва бяха отшумели, когато на хоризонта се зададе събитие с изключителна важност: Великият Дурбар в Делхи, коронацията на крал Джордж и кралица Мери като императори на Индия. В чест на първото посещение на британски владетели на субконтинента англичаните бяха издигнали триумфална арка от жълт базалт върху едно възвишение, което се издигаше над залива на Бомбай. Внушителният силует на арката, наречена „Вратата на Индия“, бе първото нещо, което кралете императори видяха в Индия. Техни величества бяха посрещнати на 2 декември 1911 година. Бомбай беше първата спирка от пътуването им за Делхи, където щяха да бъдат главните действащи лица в най-голямото събитие в историята на Радж, ознаменуващо апогея на Британската империя.

Само за това се говореше в дворците в Индия, които трескаво се готвеха да афишират целия си блясък на церемонията на своя крал император. Най-богатият принц, низамът на Хайдерабад, откри надпреварата по пищност и разточителство, като поръча на бижутера Фаберже миниатюрно копие от злато и скъпоценни камъни на фасадата на двореца си, с което украси павилиона на княжеството си в Дурбар в Делхи. Махараджа Бхупиндер от Патиала успя да доведе Жак Картие в Индия, за да изработи голяма церемониална огърлица със скъпоценни камъни от хазната на княжеството, сред които беше прочутият диамант „Де Беерс“, тежащ 428 карата. Тази огърлица щеше да влезе в историята на бижутерството.

Великият Дурбар придобиваше особено значение за Капуртхала, защото лично императорът щеше да удостои Негово височество с ордена „Велик командор на Звездата на Индия“, както и с наследствената титла махараджа — велик раджа. И всичко това заради лоялността му към Радж и приноса му за стабилността и благоденствието на Капуртхала. Въпреки разногласията му с британските власти, едва ли друга новина би го зарадвала повече от тази.

Това обаче не се отнасяше за жените му, в това число и Анита. Как щеше да се отнесе към тях протоколът? Харбанс Каур беше сигурна, че англичаните, които бяха организатори на това важно събитие, ще зачетат мястото й на първа съпруга. Беше нова възможност да наложи традицията и едновременно с това да премери сили с испанката. Анита се страхуваше да не я унижат, а освен това бе уморена от битки, които не желаеше да води. Бе спечелила няколко благодарение на подкрепата на съпруга си, но сега имаше сериозен повод да се опасява, че накрая може да изгуби войната. Сватбата на наследника не бе допринесла с нищо за подобряването на връзките й със семейството, дори бе станало обратното. С изключение на Каран, който се бе върнал в Англия след сватбата, за да продължи следването си по агрономство, останалите синове се бяха държали студено и дистанцирано с нея. Каран и Рани Канари бяха единствените й съюзници, но бяха твърде слаби, за да могат да наложат мнението си.

В своята наивност Анита си бе въобразила, че понеже са млади и са учили в Англия, синовете ще повлияят на майките си. Бе се случило точно обратното — майките бяха повлияли на синовете си. Сега и те страняха от нея. Това я нараняваше, защото живееха под един и същи покрив. Имаше и оскърбителни подробности. Например няколко пъти по време на семейния обяд липсваше една чиния на масата — нейната. Анита беше принудена да си поиска. На градинските празненства, на които гостуваха живеещите в Капуртхала англичани — като лекаря и строителния инженер със съпругите си, синовете на раджата предлагаха напитки на всички, освен на нея. Не я представяха и никога не се обръщаха към нея по време на разговорите, все едно не съществуваше. Използваха всяка възможност, за да поставят в неловко положение натрапницата.

А Бринда? Кастовите и расовите й предразсъдъци, заровени дълбоко в съзнанието й през годините, прекарани във Франция, сега се възродиха с още по-голяма сила, като дърво, на което са подкастрили клоните. Вече не гледаше на света през погледа на европейка. За нея свекър й беше сладострастен старец, допуснал да бъде съблазнен от една вулгарна „испанска танцьорка“. Налагайки я на семейството, раджата действаше в ущърб на ранга — кастата — на всички останали. Затова тя не желаеше да се сприятели с Анита и по същата причина реши да не живее в Елисейския дворец. „Вече не сме деца — каза тя на Парамджит. — Имаме нужда от самостоятелност“. Успя да убеди мъжа си да говори с махараджата. „Свекър ми винаги се отнасяше с него като с малко момче, дори и след сватбата“. Махараджата прие молбата им без никакви възражения и им предложи да живеят в неговото любовно гнездо от последните години — Вила Буона Виста. „Учудих се, че толкова бързо изпълни желанието ни — разказа Бринда, — защото беше властен мъж, свикнал винаги да налага волята си. По-късно си дадох сметка, че го бе направил, за да спечели симпатията ми. Нуждаеше се от възможно най-много приятели и съюзници, за да смекчи неприязънта, с която семейството и обкръжението му се отнасяха към връзката му с испанката“.

Тази тактика на махараджата се оказа безрезултатна. Също както останалите жени, и Бринда се дразнеше от ролята на „господарка на дома“, която играеше Анита.

— Държи се така, сякаш е официалната махарани — осмели се да каже тя на махараджата.

— Изпратих те във Франция, за да станеш модерна жена, а виждам, че съм хвърлил парите си на вятъра — отвърна й махараджата, ядосан и разочарован от поведението на снаха си. — Престоят ти във Франция не те е променил. За нищо не е послужил.

„Не му отвърнах, но с удоволствие бих му казала, че съм шокирана от студеното му и равнодушно отношение към жените му. Няколко пъти бях виждала Харбанс Каур да плаче по повод подготовката на сватбата. Щом аз бях длъжна да направя огромна жертва, за да поема отговорностите на брака и на положението си, той — в качеството си на суверен на държавата — би трябвало да е способен да стори същото“.

Сред всички тези дворцови интриги Анита се опитваше да запази спокойствие и хладнокръвие. Искаше й се да бъде незабележима, дори невидима, стига да бе възможно, но мъжът й не й позволяваше. Нуждаеше се от нея, както стана ясно по време на сватбата. Анита се опасяваше, че яростта на жените ще се стовари и върху сина й, затова се тревожеше за сигурността на момчето. Отново я обхвана безпокойство. Сънуваше кошмари, в които бягаше с детето на ръце от някаква смътна опасност, накрая започваше да се задушава и внезапно се събуждаше, обляна в пот и сълзи. Единствено присъствието на нежната и спокойна Далима й помагаше да заспи. Вълшебната приказка на танцьорката от „Курсаал“ започваше да се помрачава. Не знаеше какво да направи, за да промени хода на събитията. Оръжията, с които разполагаше — откритостта и непринудеността, — бяха безсилни в тази война.

За пръв път в живота си Парамджит, дотогава послушен и комплексиран от бащината фигура син, реши да се противопостави на баща си.

— Майка ми ме помоли да се застъпя за нея пред теб, за да възстановиш статута й.

— Никой не й е отнемал статута.

— Знаеш за какво говоря. Испанката се държи, сякаш е махарани на Капуртхала. Майка ми се чувства огорчена и отхвърлена. Моля те да се съобразяваш с традицията, както всички нас.

— Жената, която ти презрително наричаш „испанката“, е моя съпруга. Женен съм за нея, както ти си женен за Бринда.

— Тя е петата ти съпруга.

— И какво? С нея споделям живота си. Предоставих й титлата махарани. Майка ти съблюдава пурда и аз не я упреквам за това, но двамата сме се развили по различен начин. Хиляди пъти ти обясних това, но ти не искаш да го разбереш. Нима мислиш, че майка ти щеше да съумее да организира сватбата ти? Да посрещне всичките ни европейски гости? Нуждая се от жена до себе си, която да е свободна от ограниченията на пурда. Мислех, че синът ми ще е достатъчно разумен да проумее това, но виждам, че не е така, че е способен само да се меси в личния живот на баща си, за да го критикува.

„С мъжа ми обсъдихме проблема много пъти — заяви по-късно Бринда. — Като принцеса, възпитана в хиндуистката традиция, аз не можех да приема поведението на свекър ми. Като жена, съчувствах на майката на съпруга ми, която страдаше дълбоко заради равнодушието на махараджата. Накрая взехме решение: не можехме да приемем брака му с испанката. Уведомихме свекър ми, че занапред отказваме да общуваме с Анита и че няма да присъстваме на тържествата и приемите, ако научим, че тя също ще присъства“.

Това толкова драстично решение беше унизителен удар за махараджата. Синът му бе взел страната на майка си. В известна степен бе логично, но не беше нужно да го прави. Махараджата нямаше нищо против първата си съпруга. Обстоятелството, че не споделяше живота си с нея и с останалите жени, не означаваше, че ще ги изостави. Никога не би го направил и затова се дразнеше, че отправят подобно обвинение към него. Познаваше добре сина си и знаеше, че той е неспособен да му се противопостави по такъв начин, затова отдаде дръзкото му държане на влиянието на снаха си. Хиндуистките принцеси от висша каста бяха обсебени от чувство за превъзходство и приемаха на сериозно божествения си произход. Нищо не бяха научили от сикхизма и от неговите предписания за равенството между хората.

Животът обаче поднасяше изненади. По същия начин, по който бе съумял да превърне Бринда в бъдещата махарани на Капуртхала, Джагатджит се надяваше, че някой ден ще му се удаде възможност да си отмъсти за тази неблагодарност.

* * *

По време на празненствата в чест на Дурбар, които продължиха две седмици, принцове, старейшини на родове, представители на провинциалните правителства, индийски аристократи, британската общност и чуждестранните гости плюс осемдесет хиляди войници заляха Делхи, чието население от двеста и петдесет хиляди нарасна на половин милион. Организацията беше съвършена. Англичаните бяха опънали четирийсет хиляди шатри, бяха построили седемдесет километра нови пътища, четирийсет километра железопътни линии, осемдесет километра канализация и огромен амфитеатър за сто хиляди души. Павилионът на императора наброяваше двеста трийсет и три шатри, снабдени с мраморни камини, стени от резбован махагон, златни съдове и кристални лампи. Останалите павилиони, също толкова разкошни, бяха на различни владетелски дворове, дошли със собствени свити от царедворци, адютанти, гости, слуги, коняри и прочее. Всеки павилион беше различен. Шатрата на раджата на Джамнагар беше покрита с мидени черупки — символ на държавата му на брега на Арабско море. Пред павилиона на раджата на Рева стояха на стража два дресирани тигъра. Същият раджа бе поискал разрешение да ги подари на императора по време на церемонията, но молбата му бе благоразумно отхвърлена.

Около шатрите се простираха градините, в които бяха засадени рози с различен цвят, маркиращи територията на отделите княжества, морави с грижливо поддържани алеи, басейни, паркове, игрища за поло, конюшни и обори за слонове, места за паркиране на екипажи, карети и автомобили и трийсет и шестте железопътни гари за частните влакове на принцовете. Анита беше впечатлена: „Никога не бях виждала толкова златни тронове, толкова слонове, накичени със скъпоценни камъни, толкова каляски от масивно сребро. Ами ролс-ройсовете!… На нито едно друго събитие не е имало толкова много ролс-ройсове наведнъж. Един бог знае колко пари е струвала подобна показност с толкова владетели, загрижени да изглеждат по-богати и могъщи от останалите“.

Празненствата следваха едно след друго с шеметно темпо: градински увеселения, забавления за дамите в пурда, партии поло и най-разнообразни публични и частни забави. На приема, организиран от кралица Мери, отиде Харбанс Каур, придружена от снаха си Бринда — тя й преведе въпросите, които кралицата й зададе от учтивост. Анита естествено не я канеха на официалните събития. Това не беше Калкута и макар да й се искаше да поздрави губернатора на Бенгалия и съпругата му, тя нямаше достъп до тях. Нейният случай отново предизвика оживена кореспонденция между различни ведомства. Накрая едно писмо от вицекраля до държавния секретар за Индия в Лондон реши въпроса по следния начин: „На Прем Каур от Капуртхала няма да се изпраща покана за градинското празненство, което Нейно Величество кралицата ще организира за съпругите на принцовете, но на всяко друго събитие, където не съществува вероятност да срещне Техни Величества или да им бъде представена, ще й бъде осигурено място. По време на Дурбар ще бъде настанена в дъното на амфитеатъра и ще може да присъства на церемонията по коронацията като всеки друг неофициален зрител“^[1].

 

 

Самият Дурбар се състоя на 12 декември 1911 година. Зрелището остана завинаги запечатано в паметта на всички присъстващи: на селянина, който бе вървял дни наред, за да види своя император; на момчетата, препасани с парче бял плат и покачени по клоните на дърветата; на дванайсетгодишните момичета с бебетата си в ръце, както и на самите императори, които се озоваха пред море от зелени, жълти, лилави, сини и оранжеви тюрбани, простиращо се до хоризонта. „Това е най-прекрасното нещо, което съм виждал някога“ — заяви Джордж V, седнал до жена си на трон от масивно злато върху подиум, издигащ се високо над тълпата. Раменете на императора бяха покрити с хермелинова мантия; навес в червено и златно го предпазваше от палещото слънце. Така изглеждаше човекът, който знаеше, че без Индия Великобритания нямаше да е най-голямата империя, съществувала някога, нито първата световна сила.

Почетните места бяха заети от принцовете, следвани от техните роднини и от членове на аристокрацията, облечени с празнични дрехи от брокат и злато. Всеки махараджа бе извадил на показ най-прочутите накити от съкровищницата си: Джагатджит Сингх носеше меча си, украсен с емайл и със скъпоценни камъни, и едър като слива изумруд на тюрбана; Бхупиндер от Патиала бе с нагръдник от диаманти; махараджата на Гвалиор — с колан от перли, и т.н. Джордж V се появи с новата императорска корона на Индия, искряща от сапфири, рубини, изумруди и диаманти — дело на бижутера Гарард, който бе получил шейсет хиляди лири за изработката на този подарък, поднесен от индийците на техния крал император. Понеже церемонията по поставянето на короната можеше да бъде възприета като втора коронация, което щеше да наложи и второ църковно освещаване, нежелателно поради присъствието на толкова хиндуисти и мюсюлмани, кралският двор бе решил кралят да се появи с вече поставена на главата си корона и да приеме почитанията на принцовете, седнали срещу трона му.

Един по един раджите и набабите се приближаваха до подиума, качваха се по стълбите, покланяха се пред императора и се извършваше кратка размяна на подаръци и „почести“. Първи бяха най-могъщите суверени: на Хайдерабад, Кашмир, Майсур, Гвалиор и Барода, чиито държави имаха право на най-голям брой почетни салюти — двайсет и един. После идваше редът на държавите с деветнайсет, петнайсет, тринайсет, единайсет и девет топовни гърмежа. Единствената жена сред толкова принцове беше владетелката бегум на Бхопал — малка мюсюлманска държава в центъра на Индия. Въпреки че беше покрита от главата до петите с бурка от бяла коприна, тя имаше репутация на справедлива и напредничава и бе превърнала Бхопал в една от най-развитите държави в Индия.

Спектакълът беше пищен и преминаваше бавно, като шествие на слонове. Този път Анита не беше до мъжа си. По-добре така, отколкото да бъде до Харбанс Каур и останалите жени. За неудоволствие на английските офицери, отговарящи за протокола, махараджата на Кашмир я бе поканил да наблюдава церемонията от мястото, отредено за семейството му. Нито един британец не посмя да обезпокои владетеля на една от най-могъщите държави в Индия заради възникналия проблем с мястото, което заемаше испанката, тъй като тя беше негова гостенка. Така че Анита се оказа в парадоксалното положение да е по-близо до императорите и в по-добра позиция от делегацията на Капуртхала.

Британците бяха замислили да отбележат коронацията с нещо повече от грандиозно зрелище. Бяха решили да превърнат първото посещение на английски крал в Индия в паметно събитие, способно да плени въображението на народа, да открие нов етап в историята на страната. Бяха държали намерението си в тайна до последния момент. Само дванайсет души в Индия бяха в течение. Дори кралицата научи едва след като пристигна в Бомбай. При закриването на Дурбар кралят император съобщи изненадата: столицата на империята щеше да се премести от Калкута в Делхи, както е било по времето на великите моголски императори. Добави, че е възложил на архитекта урбанист Едуин Лътиънс да проектира имперския град извън пределите на старата част. Столицата, наречена Ню Делхи, щеше да бъде гордостта на Индия, новата звезда, чийто блясък щеше да осветява и последното кътче на субконтинента.

Авторите на Рах Britannica закриха честването на апогея на империята, като обявиха война на животните и се заеха с най-престижния и изключителен спорт, който беше привилегия на принцовете — лова на тигри. Императорът, който щеше да отпразнува Нова година в Непал, уби двайсет и четири екземпляра и като доказателство за чудесната си физическа форма извърши подвига да стреля едновременно по тигър и по мечка с пушка във всяка ръка. И ги уцели. За финал остави след себе си осемнайсет повалени носорога.

Новият махараджа на Капуртхала изпрати цялото си семейство и голяма част от свитата обратно вкъщи и замина с Анита за Кота, в Раджастан, по покана на махараджа Умед Сингх, прочут с ловните експедиции, които организираше. Каква приятна изненада беше за испанката да се качи с асансьор до петия етаж на средновековния дворец в града, където принцът ги настани! „Махараджата на Кота е много умен мъж с доста либерални възгледи — похвали Анита този владетел, способен да инсталира в двореца си модерен електрически асансьор, макар че като го опозна по-отблизо, добави: — Но все още е твърде ортодоксален, за да седне на масата в компания на хора, които не принадлежат към кастата му“. Кота беше прочут с уникалното зрелище, което предлагаше — бой между глиган и пантера, на който благородниците залагаха големи суми пари. Анита и мъжът й наблюдаваха зрелището от ръба на един ров, но тя се извини преди края, защото й прилоша от ужасяващата кървава гледка. Истински й хареса обаче ловът на пантери, на който присъства призори от палубата на параход, плаващ бавно по една река сред див и скалист пейзаж. Мъжът й стреля по една пантера и успя да я убие. „Вълнението му бе неописуемо, а гончиите така се зарадваха, че се приближиха, за да му целунат краката“. За принцовете убийството на тигър беше момент на върховна радост. Беше обичай, останал от древни времена, когато принцовете са практикували този спорт, смятан за по-важен от всички останали, защото изграждал у тях умения да се бранят и да бъдат подготвени за война. Сега за младите аристократи убийството на първия тигър беше ритуал на посвещаване в зрелостта. Махараджата на Кота бе убил първия си тигър на тринайсетгодишна възраст от прозореца на стаята си, което даваше някаква представа за многобройната фауна, населяваща горите на Индия. Беше се прочул с умението си да кара автомобил с едната ръка и да стреля с другата, като винаги улучваше.

За Анита шикар^[2] — дейност, в която участваха и жените — беше истинско откровение. Най-приятното преживяване обаче беше не толкова вълнението, което човек изпитва, когато усеща как плячката се приближава, нито страхът, че може само да рани животното, колкото атмосферата по време на лова. Лагеруването на открито, разговорите вечер около огъня, безметежният покой на полето и джунглата бяха образът на другата Индия, в която мъжете и жените общуваха непосредствено, сякаш природата беше противоотрова срещу социалните прегради.