Хавиер Моро
Индийската принцеса (31)

30.

На шест хиляди километра от Калкута, принцеса Бринда чезнеше от любов. Разкъсвана между чувството и дълга, тя се намираше пред най-трудния избор в живота си. Когато научи, че родителите на любимия й, офицера Ги дьо Праконтал, които бяха католици, са категорично против намерението на сина им да се ожени за хиндуистка, Бринда поиска да скъса с него.

— Забравяш различията между нас — каза тя на Ги.

— Няма различия между двама души, които се обичат — отвърна й той.

— В семейството ти сте католици, аз съм хиндуистка. Едно е да ме приемат в обществото, а друго — да позволят синът им да се ожени за мен. Трябва да се върна в Индия и да изпълня дълга си.

— Няма да те пусна да заминеш. Искаш прекалено много от мен.

Бринда се опитваше да угаси пламъка на страстта, който я изгаряше отвътре и не й даваше покой. Искаше да си възвърне душевния мир и да бъде отново самата себе си. Но не можеше. „Как да го оставя, като го обичам толкова? — питаше се тя непрестанно. — Как бих могла да живея на място, където ще трябва да крия и тялото, и чувствата си?“

— Хайде да отидем в кметството и да се оженим. Направим ли го, семействата ни ще бъдат принудени да го приемат.

В дните след този разговор Бринда живееше, измъчвана от колебания. Обзета от внезапен порив, тя реши да спечели време, като не замине на определената дата. Щеше да прекара още няколко седмици във Франция, а може би и да остане завинаги тук. Конфликтът, който изживяваше обаче, направо я поболя. Не можеше да спи, нито да се храни, и се стряскаше всеки път, когато чуеше звънеца на вратата.

Раджата успя да се свърже от Калкута с мадмоазел Мейон — компаньонката, която бе наел за снаха си. Въпреки че беше в течение на нещата, тя не му каза нищо от страх да не стане скандал и най-вече защото се опасяваше, че ще я обвинят за създалото се положение. В края на краищата Бринда беше само на шестнайсет години. Мадмоазел Мейон му съобщи, че нервите на девойката са много „деликатни“, че е изтощена заради изпитите и че не е могла да се качи на кораба, защото е болна. Увери го обаче, че ще пристигне навреме за сватбата, защото тя лично ще я качи на следващия кораб за Бомбай.

— За да те защитя, рискувах да изгубя мястото си и уважението на принца, но не смятам да крия истината още дълго — каза мадмоазел Мейон на Бринда.

Бринда й призна, че не може да вземе решение. „Разплаках се — щеше да разкаже тя след време — и дадох воля на чувствата си, които бях сдържала до момента и които бликнаха като фонтан“.

— История като вашата няма бъдеще — отсече мадмоазел Мейон със сух, но искрен тон. — Остави го и го забрави веднъж завинаги. Не може да сте щастливи, след като причинявате нещастие на хората около вас.

Бринда си помисли, че в думите на компаньонката й има много истина. Реши да последва съвета й и на следващия ден се опита да скъса с Ги. „Не успях, защото бяхме твърде влюбени, за да бъдем силни. Онази нощ в стаята си направих нещо, което не бях правила дотогава. Помолих се, но не на хиндуистките богове, а на християнската Богородица. Трябваше да взема решение: или да се кача на следващия кораб за Бомбай, или да избягам и да се омъжа тайно за Ги“.

Накрая, с натежало от мъка сърце, Бринда послуша мъдрите съвети на мадмоазел Мейон и се качи на кораба в Марсилия заедно с една французойка, приятелка на раджата — мадам Дьо Паладия, и двете й дъщери, които бяха поканени на сватбата. Двама от синовете на раджата — Махиджит и Амарджит, също пътуваха с тях.

Мадмоазел Мейон придружи Бринда до каютата й, може би за да се увери, че няма да се откаже в последния момент.

— Една жена раджпут винаги изпълнява дълга си — каза й Бринда на сбогуване. — Връщам се в страната си, за да се омъжа за човек, когото дори не познавам. Преди години това ми се струваше нормално, но сега го смятам за абсурдно.

— Така е по-добре. Ако се беше омъжила за Ги, щеше да станеш жена без родина, без раса, без култура и цялото ти семейство щеше да се срамува заради теб.

— Права сте — отвърна тъжно Бринда. — Но не мога да престана да го обичам.

Струваше й се странно да се завърне в Индия. В Бомбай се почувства като чужденка. Шумовете и миризмите бяха толкова различни от тези във Франция… Сънародниците й сега й се струваха хора от друга планета. Пътуването до Капуртхала й се стори безкрайно, защото дълбоко в себе си не й се щеше да пристигне. Композицията вече не спираше в Джаландхар, както преди. Раджата бе финансирал построяването на теснолинейка до самия град Капуртхала, за да може да пристига с вагона си близо до новия дворец. На гарата тълпа от прислужници с ливреи и шофьори откараха мадам Дьо Паладин и дъщерите й в една от къщите, приготвени за гостите; синовете на раджата се отправиха към новия дворец, а Бринда бе настанена в закрита карета с перденца на прозорците, която щеше да я откара в двореца на жените. За пръв път от толкова години тя отново щеше да живее според нормите на пурда.

Първоначалната загриженост за здравето на годеницата бе изместена от раздразнение, а след това от облекчение, когато най-сетне се появи, слаба като клечка, с изпито лице, сивкав тен и зачервени от плач очи. Оправда се за закъснението с преживяното напрежение около последния изпит — и в думите й имаше истина. Беше изпитът на живота й. Само дето може би никога нямаше да разбере дали го е взела. „Какво значение има един изпит, когато ще се омъжи за наследника на кралство!“ — отбеляза майката на Парамджит. „Имах нужда от човек, който да ми каже няколко утешителни думи, да ме успокои, че всичко ще бъде наред, че като изпълня дълга си, отчаянието и тревогата ще ме напуснат. Но нямаше никой, който да ми го каже“ — щеше да признае по-късно Бринда.

Анита отсъстваше, когато Бринда пристигна. Подготовката на сватбата така я бе изтощила, че реши да отиде за една седмица в Масури и да си почине сред прохладата на планината, както и да избяга от нетърпимата атмосфера в Елисейския дворец, където нервите на всички бяха опънати до крайност заради закъснението на младоженката. Когато се върна, кръглите бели шатри с форма на ориенталски кубета вече бяха разпънати в огромния парк на двореца, подобно на град от палатки. Анита се зае да довърши последните подробности, а в това време започнаха да пристигат гости от цял свят. Деветима принцове бяха известили за пристигането си, сред които и махараджата на Кашмир, който ги бе приел в Шринагар по време на медения им месец. Ага Кхан беше мюсюлманският гост с най-висок ранг. Останалите пращаха първородните си синове, които да ги представляват. Жените от зенана не се отделяха денем и нощем от Бринда, подлагайки я на усилена „реиндизация“. „Трябваше отново да уча родния си език и да си припомня старите обичаи, които след толкова години, прекарани в чужбина, се бяха заличили от ума ми. Бях толкова заета, че се намирах в състояние, в което не се чувствах нито щастлива, нито нещастна“.

В Индия празненство от такъв мащаб привличаше безброй любопитни. Просяци, отшелници, лечители с безпогрешни рецепти за плодовитост и продавачи на чудеса се стекоха в Капуртхала с влака, пеша и с волски каруци. Според традицията те бяха не по-малко важни гости от принцовете и трябваше да бъдат посрещнати сърдечно. Раджата щедро и великодушно нареди на готвачите си да им се раздаде храна в изобилие — същата, която получаваха работещите в двореца. Цялото това население се настани под открито небе отвъд белите шатри, за да се наслади и то на празненствата, които, отбелязвайки сватбата на принца наследник, бележеха неизменния ред, съществуващ в света.

Невиждани дотогава в Пенджаб фойерверки оповестиха началото на Великия Дурбар — публична аудиенция, на която раджата поздрави с добре дошли гостите, представяни от глашатаи и от звуци на тръба. Царедворците и висшите държавни служители поднесоха подаръците и благопожеланията си под колоните на входа на двореца. Сред европейските гости беше принц Антоан д’Орлеан, както и принц Амадео дьо Броли. Раджата бе поискал Анита да не се отделя от него. Испанката играеше ролята на домакиня с всички полагащи й се почести и губернаторът на Пенджаб — най-висшият представител на британската власт на сватбата, придружен от съпругата си, бе принуден да я поздрави. Това беше малкото отмъщение на раджата заради ограниченията, наложени от англичаните. Въпреки че бяха затворени в двореца си, останалите му съпруги научаваха всичко и естествено, почетното положение на Анита ги изпълваше с униние. Бринда живееше с тях и полагаше големи усилия да приеме новия си живот, макар че я обхвана желание да се разбунтува, когато през стените до нея достигна ехото от празненството.

Вечерята за осемстотин гости бе сервирана в парка. След десерта прозвуча салют от тринайсет топовни гърмежа, а веднага след това засвири оркестър от петдесет музиканти. Раджата се приближи до отсрещната страна на почетната маса, където седеше съпругата на губернатора, пое ръката й и я отведе в центъра на ротондата в парка, превърната в дансинг. Под звуците на валс от Щраус раджата и съпругата на представителя на Британския Радж откриха танците. Останалите гости и синовете на раджата ги последваха на дансинга, осветен от факлите, които снажни сикхски гвардейци държаха в ръка, от лунната светлина и от блясъка на звездите.

Внезапно прозвуча музика, която накара Анита да се надигне от стола си. Бяха я чули за пръв път по време на последното им пътуване до Европа и от нея цялата изтръпваше. Притежаваше нещо, което дълбоко я вълнуваше, омайваше я и докосваше най-съкровените струни на душата й. Беше появилият се през 1910 г. в Южна Америка ритъм, който будеше страстите — тангото.

— Ще танцуваш ли с мен?

Анита се стресна, когато чу топлия глас, който я попита на изискан английски дали иска да танцува. Беше висок млад индиец с тъмнорозов тюрбан, закрепен с изумрудена брошка, от която излизаше елегантно перо. Усмивката му разкриваше редица ослепителнобели и равни зъби. Беше вперил в нея очи в очакване на реакцията й. Погледът му беше толкова настойчив, че тя сведе очи.

— Не умея да танцувам танго.

— Нито пък аз, но можем да се научим заедно.

Внезапно тя се озова в обятията му, следвайки стъпките му на дансинга.

— Но ти танцуваш великолепно!

— Научих се в Лондон — отвърна й той. — Говорили са ми много за теб.

— Нима?

— Аз съм Карамджит, синът на Рани Канари. Наричат ме Каран.

Сега вече тя се досети. Тези толкова бели зъби, овалната форма на лицето, прямият поглед, високомерната осанка… Всички тези черти, на които не бе съумяла да даде име, бяха на раджата.

— Само с теб не се бях запознала! Най-после пристигна!

Каран никак не приличаше на братята си. Държеше се с Анита така, сякаш бяха стари познайници. Без предразсъдъци, без табута, с непринуденост, която изненада испанката, защото вече бе отвикнала от нея. Беше очарована от запознанството си с този симпатичен, сърдечен и забавен заварен син. Най-сетне някаква светлина в дъното на тунела, какъвто беше за нея семейството на раджата. С копринената си курта и тройната огърлица от перли, с грижливо оформената брада, бадемовидните си очи с цвят на мед и обноските си на принц, Каран сякаш бе излязъл от някоя от картините на предците си, които украсяваха стените на „Шато Капуртхала“ в Масури.

— Майка ми ти праща сърдечни поздрави.

— Предполагам, че ще я видя на утрешното празненство.

— Поръча ми да ти кажа, че те подкрепя напълно и съжалява, че не може да общува с теб. Знае, че нямаш вина за нищо.

Горката Рани Канари! Беше толкова добра и едновременно с това толкова безпомощна. Все по-малко зачитаха мнението й, може би защото раджпутското й потекло не беше тъй чисто, както на останалите, или защото бе изгубила уважението на другите жени заради влечението си към алкохола. Колко жалко. Вместо да я утешат, думите на съпричастност, предадени чрез сина й, я разтревожиха, защото й напомниха собственото й положение на отхвърлена. Положение, което самият раджа беше неспособен да реши, защото не зависеше от него, а от безпристрастните закони на традицията.

В деня на традиционното тържество дойдоха над две хиляди гости. Анита не видя Рани Канари, защото индийките празнуваха отделно, спазвайки нормите на пурда, в едно от крилата на Елисейския дворец. Видя ги в деня на сватбата, защото беше традиция жените да приготвят младоженеца за церемонията. Стотици от тях изпълниха главния двор, където можеха да присъстват само двама мъже: младоженецът и свещенослужителят. Наследникът бе облечен в дхоти — парче плат, увито около кръста, прокарано между краката и закрепено на ханша. След церемонията на огъня, по време на която младежът обикаляше около една клада, докато свещенослужителят изричаше молитви, започна ритуалът, с който жените приготвяха бъдещия младоженец. Майка му — Харбанс Каур, и две негови лели започнаха да обтриват тялото му със сапуни и парфюмирана вода. Индийките участваха с удоволствие в този спектакъл, може би защото това беше единственият момент в живота им, когато имаха право на мнение. Когато Парамджит започна да се моли да го пощадят и да престанат да го търкат, те избухнаха в смях. След като тялото му стана лъскаво като на бебе, той влезе отново в двореца, за да се облече, а жените останаха на двора в очакване на младоженката.

Бринда пристигна на гърба на слон, в закрита куличка, за да не я види никой, както повеляваше пурда. Шествието напредваше бавно под виковете и песните на хилядното множество. Щом стигнаха до колоните пред входа на двореца, слонът коленичи и Бринда разтвори копринените перденца. Слънчевата светлина бе толкова ослепителна, че тя за миг затвори очи. Когато ги отвори, видя баща си и свещенослужителя, облечен в безупречно бяла дреха. Двамата й помогнаха да слезе. Две години бе отнело ушиването на дрехата й от муселин, бродиран с червена коприна и нишки от чисто злато. На главата й имаше копринен воал, а на шията — огърлица от два преплетени низа кремави перли, които бяха част от държавното съкровище на Капуртхала.

Раджата сияеше от щастие. Беше облечен в дреха от златист брокат, гърдите и китките му искряха от блясъка на диамантите и перлите. Джагатджит изглеждаше величествен на сватбата на сина си. Под увенчания с тиара от изумруди тюрбан черните му очи блестяха със задоволството на суверен и баща, изпълнил своя дълг и осигурил продължение на рода. Бе решил сватбата на сина му да влезе в историята и за тази цел бе наел услугите на единствения кинооператор индиец, за да заснеме за бъдещите поколения събитието с камера, купена от братята Люмиер.

Сватбата на сина му наистина влезе в историята на Индия, но по друга причина. Отново реши да наруши традицията, според която младоженците напускаха церемонията поотделно — жената, забулена с воала, трябваше да се качи в паланкин^[1] с перденца. Този път двойката потегли с каляска, на която беше изобразен държавният герб. Ескортираха я униформени гвардейци на коне. Преминаха по улиците на Капуртхала, поздравявайки възторжената тълпа, и стигнаха до двореца на жените, където приеха благопожеланията на стотиците индийски гостенки. За Харбанс Каур този пореден пренебрежителен жест към традицията представляваше тежка обида. „Свекър ми нанесе дързък удар срещу пурда и предизвика многобройни коментари в държавата — заяви Бринда след време. — Винаги се опълчваше срещу условностите. Никога не поиска от мен да спазвам пурда, с изключение на случаите, в които присъстваха най-праволинейните жени от семейството“.

 

 

В края на деня Бринда беше останала без сили. Мечтаеше да се оттегли в покоите си и да влезе в топлата вана, приготвена от прислужницата й. Беше мечта на неомъжена жена и вече принадлежеше на миналото. Действителността беше друга: тя и мъжът й бяха отведени отново в двореца, където прислужниците ги придружиха до вратата на спалнята. След като ги обслужиха, те се поклониха и си отидоха. В този момент Бринда се изправи лице в лице със съдбата, която й бяха предначертали и която в крайна сметка тя бе приела. „За пръв път осъзнах, че ще бъдем само двамата до края на живота ни. Потискаше ме мисълта, че съпругът ми бе напълно непознат за мен мъж“.