Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pasion India, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 30гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2015)

Издание:

Хавиер Моро. Индийската принцеса

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Редактор: Вера Янчелова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0980-3

История

  1. —Добавяне

2.

Призори „Орор“ наближи брега и направи маневра, за да влезе в пристанището на Бомбай. Анита и мадам Дижон се бяха опрели на перилата на горната палуба. Градът се появи на хоризонта като неясно тъмно петно, забулен от лека мъгла. Риболовни лодки — малки платноходи с триъгълно платно, браздяха водите на залива. Това бяха рибари коли — местните жители на Бомбай, първите, които преди три века видели португалските моряци да слизат на брега. Тъкмо португалците нарекли мястото Бом Баия — „хубавия залив“, откъдето произлиза сегашното му наименование. Колите помислили, че високите мъже със зачервени и лъщящи лица, идващи от Гоа, са нещо като митологични животни, появили се от някой епизод на Махабхарата, великата епична сага на хиндуизма. Португалците имали ужасяваща слава, защото завладяването на Гоа било съпътствано със смърт и разрушение, с изравнени със земята хиндуистки храмове и джамии, с насилствени бракове на превърнати в затворнички жени — и всичко в името на един нов бог, който би трябвало да е великодушен и милостив. Начинът, по който португалците започнали европейската колонизация на Индия, никак не приличал на начало на приказката за приятелство между Изтока и Запада.

— Но колите от Бомбай все пак са имали късмет. — Мадам Дижон познаваше добре историята на града. Мъжът й бе преподавал френски език в училището „Св. Франциск Ксаверий“, символ на британските учебни институции. — Португалците не знаели как да се справят с нездравословната кална местност, която тогава представлявал Бомбай, поради което кралят на Португалия го предложил на Чарлс II като зестра, когато се оженил за Катарина де Браганса.

— Значи градът е бил сватбен подарък? — попита Анита, която се вълнуваше от мисълта, че пристигат, но както обикновено, внимателно изслушваше обясненията на компаньонката си.

На далечния бряг видяха клекнали мъже, които извършваха утринния ритуал на къпането, като изливаха вода върху главите си — индийски обичай, възприет първоначално от англичаните, а впоследствие и от европейците от континента, близо век по-късно. Черни лъскави биволи бродеха между кирпичените къщурки с покриви от палмови листа. В устието на една рекичка голи до кръста жени миеха косите си, а децата се плискаха в тъмната вода. Гора от мачти, кранове и комини възвестяваше близостта на пристанището: арабски двумачтови платноходки, китайски джонки, товарни кораби с американския флаг, фрегати на английската армия, рибарски кораби… Първото нещо, което се разкри пред погледа на пътниците, бе крайморският булевард с неговите палми и тъмни сгради, а с навлизането в пристанището — внушителният силует на хотел „Тадж Махал“, увенчан с пет купола. Леката мъгла би им напомнила за Англия, ако не бяха лепкавият въздух и гарваните, които кръжаха над покривите и комините на параходите, и гракът им се смесваше със свиренето на сирените. Анита, облечена подобаващо за случая, изглеждаше много красива, макар че красотата й не се открояваше само в отделните детайли. Носеше дълга до земята памучна пола и бродирана копринена блуза, която подчертаваше стройната й талия. Очите й блестяха от нетърпение; с едната си ръка тя бършеше нервно слепоочията и бузите си с кърпичка, докато с другата се предпазваше от изгряващото над града слънце. „Орор“ привърши маневрата за акостиране. „Дали ще дойде да ме посрещне?“ — питаше се тя.

— Кажи дали го виждаш, че сърцето ми ще се пръсне! — помоли тя мадам Дижон.

 

 

Долу на дока мадам Дижон видя стотици носачи с лъскави от пот тела, покрити само с препаска около кръста, които влизаха в трюмовете като колони мравки и излизаха натоварени с пакети, куфари и сандъци. Английски офицери, облечени с безупречни униформи в цвят каки, наблюдаваха напускането на кораба. Представители на корабната компания придружаваха пътниците от първа класа до митницата; пътниците от втора и трета класа се отправяха натам сами. Цареше необичайна суматоха и оживление. Един кран с огромен скрипец, колони и въжета, които няколко работници дърпаха с усилие, разтоварваше най-ценния товар на кораба: два коня от арабска порода, подарък от султана на Аден за някой махараджа. С изцъклени от ужас очи чистокръвните животни ритаха във въздуха и приличаха на огромни насекоми. Десетина слона пренасяха изнесените от търбуха на кораба сандъци, мебели, коли и машинни части. Миришеше на влага, на пушек, на желязо и море. Граченето на гарваните се смесваше с виковете, поздравите и подсвиркванията на пазачите. Пътниците, които слизаха на брега — в голямата си част англичани, — бяха посрещнати от близките си, всички добре облечени и елегантни. На пристигналите официални лица поставяха около врата гирлянди от оранжеви индийски карамфили. Докато мадам Дижон и Лола брояха в сградата на митницата петдесетте сандъка, от които се състоеше багажът на испанката, Анита успя да зърне няколко индийки, облечени със сари. Но все още не виждаше мъжа, който я бе накарал да дойде и бе обещал да я дари с цялата любов на света.

— Вие ли сте госпожа Делгадо?

Гласът зад гърба й я стресна и я накара да се обърне. „Той е!“ — мина й светкавично през ума. Тъмночервеният тюрбан, изящно навитата брада и великолепната синя униформа с колан в синьо и сребристо я бяха подвели. Веднага осъзна грешката си и стана сериозна, а мъжът постави гирлянда от цветя около врата й.

— Помните ли ме? Аз съм Индер Сингх, пратеник на Негово височество раджата на Капуртхала — каза той, като долепи дланите си на височината на гърдите и се поклони в знак на уважение.

Как да не си спомняше! Никога нямаше да забрави този висок внушителен мъж, който един ден потропа на вратата на скромния апартамент на улица „Арко де Санта Мария“ в Мадрид, където Анита живееше със семейството си. Беше толкова снажен, че едва мина през вратата. Един истински сикх, гордост за расата си. Нямаше начин да го накарат да седне по време на посещението му и понеже беше много едър, заемаше почти цялата кухня-вестибюл. Беше дошъл специално от Париж, за да предаде лично на Анита писмо от раджата. Любовно писмо. Писмото, което бе объркало изцяло живота й.

— Капитан Сингх! — възкликна радостно Анита, сякаш бе срещнала стар приятел.

— Негово височество не можа да дойде да ви посрещне и ви моли да го извините, но всичко е готово, за да продължите пътуването си до Капуртхала — каза й Индер Сингх на френски, примесен с английски и хинди, поради което тя едва го разбра.

— Много ли е далече от тук?

Индер Сингх поклати отрицателно глава с типичен за сънародниците му жест, който объркваше чужденците, защото винаги означаваше отрицание.

— На две хиляди километра.

Анита беше смаяна. Индиецът продължи:

— Индия е много голяма, мемсахиб. Но не се тревожете за нищо. Влакът до Джаландхар потегля вдругиден в шест. От Джаландхар до Капуртхала са само два часа път с кола. Запазили сме ви апартамент в хотел „Тадж Махал“, съвсем близо е.

 

 

Хотелът беше във викториански стил и бе дело на френски архитект, за когото се говореше, че се самоубил, защото резултатът не му харесал. Но въпреки това хотелът изглеждаше величествен.

С веранди и огромни коридори, по които въздухът циркулираше непрестанно, със стълбище, осветено от процеждащата се през цветните стъкла светлина, с готически тавани и стени, облицовани с благородна дървесина, с четири нови-новенички „електрически асансьора“, с постоянен оркестър и магазини, пълни с многоцветни коприни, хотелът беше един отделен свят в града, единственото обществено място, отворено за чужденците и индийците от всички касти. Останалите луксозни хотели бяха само за „бели“.

Когато Анита влезе в „Императорския апартамент“, веднага отвори прозорците, през които нахлу топлият бриз от Арабско море, а с него и миризмите и шумовете на крайбрежния булевард. Там долу зърна „Орор“. Жегата беше непоносима.

Всъщност имаше желание да се хвърли на леглото и да заплаче, но не искаше да го прави пред спътничките си. Щяха да кажат, че се държи като момиченце, че не може да иска раджата да измине две хиляди километра, за да я посрещне, и разбира се, щяха да имат право, мислеше си тя, но въпреки това изпитваше разочарование. Тогава може би беше най-добре да излезе навън, да опознае новата си родина.

„Току-виж ми минала гадната морска болест, от която се клатушкам като пияна!“ От седмици мечтаеше за този момент.

— Хайде, искам да видя и разгледам всичко — каза тя на мадам Дижон. После се обърна към прислужницата си: — Лола, ти по-добре остани тук, може да ти се доповръща от миризмите, както в Александрия.