Хавиер Моро
Индийската принцеса (28)

27.

Раджата знаеше, че невинаги е било така. Имало е време, когато англичаните не живеели като затворени в своите казарми, укрепления и квартали малцинство, ужасени от мисълта да се смесят с останалите или останалите да се смесят с тях. Имало е време, когато британските вицекрале не въвеждали мерки, които отдалечавали индийците от европейците, както сега. Имало е време, в началото на английската колонизация, когато било обратното: идеите и хората се смесвали свободно. Границата между културите започвала да се размива.

Англичаните, които се установили в Индия в началото, не били арогантни, нито преизпълнени с чувство за расово превъзходство — като тези вицекрале и губернатори с викториански манталитет, способни да вложат смайваща енергия и усилия, за да ограничат контактите на една осемнайсетгодишна испанка, омъжена за раджа. Бяха хора, произхождащи от общество, което беше по-пуританско, по-сурово и непреклонно от това в Индия. Не идваха в един девствен свят, населен с неграмотни, току-що излезли от неолита племена. Индия не беше Америка. Идваха в страна с хилядолетна цивилизация, плод на невъобразима смесица от култури, религии и етноси. Цивилизация, постигнала високо ниво на развитие и толерантност на нравите.

Онези англичани възприемали навиците на местната аристокрация — например си вземали другарка — биби, както я наричали. Биби произлизали от целия социален спектър: от куртизанки и жени от висшето общество до бивши робини и даже проститутки. В една огромна територия, пълна с кралства и княжества, не липсвали куртизанки. Някои били много изтънчени — като Аб Бегум, която през XVII век се появявала гола на празненствата в Делхи, но никой не забелязвал, защото се изрисувала от главата до петите, сякаш била облечена с шалвари, като дори и гривните били рисунки.

Връзката на раджата с англичаните бе изтъкана от любов и омраза. Възхищаваше им се и в същото време ги презираше. Смяташе, че са изгубили паметта си, че отказват да си спомнят колко груби и недодялани са били, защото не искаха да признаят на колко неща ги е научила Индия, като се започне от хигиената. От биби, които те сега толкова презираха, бяха научили да се къпят — нещо, което никой не правел в Европа по онова време. Започнали с обливания като индийците — изливали вода върху тялото си, а по-късно се пристрастили към всекидневното къпане. Бяха забравили, че думата „шампоан“ произлиза от хинди и означава „масаж“. Бяха забравили колко влюбени са били в своите биби, които се грижели за дома им, поддържали реда сред прислугата и ги гледали, когато били болни. От тях научили дори да се любят благодарение на неизчерпаемия извор на любовни техники от Кама Сутра. Много пози, възприемани от тях като напълно естествени, били непознати на британците или смятани за извратени и нездравословни в Европа. Биби имали чувството, че англичаните не умеят да се любят, защото го правели грубо и бързо, а не като младите индийци, които знаели хиляди начини да удължат любовната игра и насладата от половия акт. Нима не сравнявали британските войници със „селски петлета“, неспособни да спечелят сърцето на една индийка заради сексуалната си недодяланост? Благодарение на индийките англичаните могли да дадат воля на най-изтънчените еротични фантазии.

Англичаните в Индия бяха забравили, че в онези времена сънародниците им заменяли кожените ботуши и стоманените каски с изискани коприни, научавали някой от езиците на Индия, слушали с наслада изпълнения на ситар в пустинята и се хранели с пръсти — само с дясната ръка, докато лявата била запазена за личната хигиена, по обичая на хиндуистите и мюсюлманите. Преставали да дъвчат рязан тютюн и устните им постоянно били червени от навика да дъвчат бетел^[1]. От онази епоха датираше изразът „ставам местен“.

Най-фрапираща е историята на ирландеца Томас Лег. Когато жена му умряла, той се откъснал от света и станал факир. Накрая заживял от милостиня като хиндуистките отшелници и спял в един гроб в пустинята на Раджастан. Напълно гол и с тризъбеца на Шива в ръка, той практикувал духовни техники, като спирал дишането си.

Популярна е и историята на Джордж Томас, типичен европейски авантюрист. След като служил на раджите в Северна Индия, той успял да създаде собствено кралство в Западен Пенджаб и се превърнал в раджа на Харияна^[2]. В Англия го наричали „раджата на Типъреъри“. Построил дворец, сякъл собствени пари и се обзавел с доста приличен харем. Толкова се индизирал, че забравил майчиния си език и в края на живота си говорел само урду. Синът му, чиято майка била индийка, се превърнал в известен поет, който рецитирал стихове на Омар Хаям на мушайрите^[3] в стария Делхи. Забавното било, че се наричал Джан Томас.

Знатните представители на империята също се променяли. С какво удоволствие раджата би напомнил на вицекраля, че сър Дейвид Очтърлони — най-високопоставеният британски представител в Делхи през последните години на Моголската империя, приемал посетителите, излегнал се на диван и пушейки наргиле, облечен в широка копринена дреха, с моголска шапка на главата, а слугите му веели с паунови пера! Вечер жените му го следвали в шествие из града, всяка покачена на отделен, разкошно украсен слон. В онези времена това, което било добре за Англия, било добре и за Индия, и обратно.

В един момент обаче англичаните си дали сметка, че смесването на културите и расите било в ущърб на укрепването на империята и заплашвало да създаде колониална класа от англо-индийци, способни да се опълчат срещу британската власт, както за тяхно най-голямо унижение се случило в Северна Америка. Оцеляването на Британска Индия не можело да допусне наличието на „индийски креоли“. Така че начинът им на мислене започнал малко по малко да се променя и британското общество постепенно придобило чувство за морално и личностно превъзходство. Расовото съзнание, националната гордост, арогантността и пуританството изместили любопитството и търпимостта. Обстановката ставала все по-тягостна за мъжете, които проявявали прекалена привързаност към индийските си жени, към децата си от тях и към местните обичаи. Появила се поредица от закони, забраняваща на синовете от бракове между европейци и индийки да работят в Източноиндийската компания. По-късно друг закон забранил синове от смесен брак да постъпват на военна служба, с изключение на „музиканти, гайдари и ковачи“. Забранявало им се също да учат в Англия. Малко по-късно друг закон постановил служителите да ходят на работа стриктно облечени по европейски: сбогом на удобните чехли, на пижамата, която се превърнала в дреха само за спане, на широката курта, идеално пригодена към тежкия климат на Индия. Британската армия издала ред заповеди, с които се забранявало европейски военни да участват във фестивала на цветовете Холи^[4], най-големия празник в хиндуисткия календар. Когато основателят на Хиндуисткия колеж в Калкута — шотландски часовникар, умрял от холера, отказали да го погребат по християнски с аргумента, че бил повече хиндуист, отколкото християнин.

Броят на индийските биби, включени в завещанията, постепенно намалявал и накрая изчезнал напълно. А новите представители на компанията започнали да осмиват англичаните, които били възприели индийски обичаи. Дори навикът на белите да пушат наргиле постепенно изчезнал. Европейците престанали да се интересуват от индийската култура, сякаш били убедени, че вече нищо не можела да им даде. Индия се превърнала в ново Елдорадо, в територия, която трябвало да бъде завладяна, но не и да се оставят да бъдат завладени от нея. Уилям Палмър — английски банкер, който бил женен за една бегум и живеел като моголски принц, очевидно е предчувствал бъдещето, когато в началото на XIX век написал следното: „Нашето високомерие и нашата жестокост ще предизвикат отмъщението на една обединена Индия. Вече бяхме свидетели на няколко бунта…“ Петдесет години след като написал тези думи, въстанието от 1857 г. сложило край на взаимното доверие между двата народа, между двата свята.

Оттогава Изтокът и Западът продължаваха да се отдалечават един от друг и сега раджата и Анита бяха жертви на пропастта, зейнала между тях. Желанието на един индиец да живее в Европа и да носи костюм и вратовръзка не изненадваше никого, но се смяташе за скандално една европейка да се омъжи за индиец, да отиде да живее в Индия, да се облича като източна принцеса и да живее, както тя реши за добре. Не беше осъдително французите да пренасят в Париж храмовете в Ангкор, но желанието на раджата да внесе френски статуи за парка си се смяташе за ексцентричност. Нима е бил прав Киплинг, когато е казал, че „Изтокът си е Изток, Западът — Запад, и те никога няма да се срещнат“? На раджата му се искаше да мисли обратното. Ехото на едно по-либерално минало криеше надеждата, че двата свята ще се помирят. Чувстваше това като свое съкровено призвание, откакто се бе върнал очарован от първото си дълго пътуване из Европа и Америка. И смяташе, в рамките на своите скромни възможности, да посвети живота си на това дело.