Хавиер Моро
Индийската принцеса (27)

26.

Прислугата беше толкова многобройна, а сплетните се разпространяваха толкова бързо, че беше трудно човек да запази интимността и уединението си. Накрая всички научаваха всичко благодарение на гъстата мрежа от връзки, която поддържаха слугите от различните дворци. В Капуртхала се знаеше всичко — дори преди да е станало факт. До вярната Далима бяха стигнали слухове за яростната реакция на Харбанс Каур, когато бе научила, че Анита ще присъства на пуджата по случай рождения ден, една от церемониите, които се провеждаха в тесен семеен кръг. Това ново разпореждане на раджата водеше до открита война. Война между зачитането на традицията, за което настояваха жените му, и волята на владетеля. Какво щеше да надделее — трихилядолетните обичаи или любовта на принца към Анита?

Испанката предпочиташе да си спести неприятните мигове и да пропусне церемонията, ако присъствието й щеше да предизвика нов пристъп на неприязън. Не обичаше да бъде обект на внимание и коментари, особено след като знаеше, че няма да бъдат добронамерени. Това беше война и мишената бе самата тя.

Все пак отиде със съпруга си в двореца, който се намираше в центъра на града. Не беше стъпвала там от деня на сватбата. Вървеше с изправена глава и надменно изражение, облечена като източна принцеса със сари, което скриваше част от лицето й, обсипана с бижутата, които раджата й бе подарил. На челото си носеше великолепен изумруд във формата на полумесец. „Тъй като в съвместния живот човек споделя всичко, аз се заразих от увлечението на мъжа си към накитите и постепенно се сдобих с колекция от красиви бижута“ — щеше да напише тя в дневника си. Изумрудът беше последният подарък, една прищявка на Анита, която си даваше сметка, че единствено бижутата й гарантират сигурност. Камъкът служеше за украса на най-стария слон в двореца, преди Анита да го забележи по време на едно шествие: „Беше жалко един слон да носи толкова красив изумруд, така че помолих раджата да ми го даде“.

— Вече можеш да се похвалиш, че Луната е твоя — каза мъжът й, поднасяйки й накита, увит в копринена хартия върху сребърна поставка, която един възрастен ковчежник носеше. — Не ми беше лесно да ти го дам.

И наистина не беше лесно. Да вземе накита на слона, за да го даде на Анита, означаваше да престъпи традицията. Беше жест, който сигурно бе предизвикал безброй слухове. Но той го бе направил нарочно, за да подкрепи жена си, със съзнанието, че всичко, което прави, се гледа под лупа и се коментира подробно в двора. „Раджата й е подарил полумесеца на слона!“ Новината бързо се разпространи. С негласното послание, което отправяше с това свое решение, раджата искаше ясно да покаже, че е готов на всичко заради жена си. Това не беше обикновен подарък, а политически акт.

Дискретна, но винаги отзивчива, Анита следваше волята на раджата. За пуджата по случай рождения ден се бе облякла и гримирала с изключително старание. Искаше да бъде ослепителна, защото несъзнателно чувстваше, че това бе най-силният й аргумент. Как да откажат на принца удоволствието да бъде с толкова хубава жена? Коя съпруга би била толкова жестока, за да стори подобно нещо? Анита постепенно разбираше начина на мислене в харема, който се въртеше около благополучието и удоволствието на господаря на дома.

Церемонията протече напълно нормално. Състоя се в една зала, чиито стени бяха украсени с огледални парченца, образуващи фигури на цветя. Светлината от свещите, поставени в малки олтарни ниши, се отразяваше в хилядите искрящи огледалца. Жените не я поздравиха, с изключение на Рани Канари — единствената, която се държеше любезно и сърдечно с нея. Попита я за малкия и Анита, която вече разбираше малко урду, й отвърна, че ще го доведе някой ден на гости. Канари все още бе привлекателна жена въпреки торбичките под очите й и подпухналото от многобройните мартинита лице. Седнали около свещенослужителя и раджата върху копринени постелки, покрити с възглавнички от брокат, облегнати на големи възглавници от червено кадифе, жените четяха свещени текстове и отправяха към Бога молитви техният господар и повелител да се радва на дълъг живот и благоденствие. Сцената говореше за домашна хармония, достойна за един моголски император, но под повърхността на това привидно спокойно море имаше силни течения, в които се усещаше огорчение и чувство за изоставеност. Погледите, които жените тайно й отправяха в отраженията на малките огледала, бяха пълни с любопитство и неприязън. „Сега си толкова млада и свежа — сякаш казваха те, — но утре? Какво ще стане утре, когато този толкова гладък тен изгуби блясъка си, когато тази порцеланова кожа започне да повяхва, когато от огъня на любовта останат само въглени?…“ Харбанс Каур знаеше, че това е въпрос на време: Анита щеше да падне като презряло манго. Това беше законът на живота. Познаваше съпруга си и й бяха известни капризите и сластолюбието му. Само се надяваше по време на идилията му с чужденката да не извърши прекалено големи глупости. „Какво ли й е подарил, за което не знаем? — сякаш се питаше тя, докато гледаше полумесеца на слона върху мраморното чело на испанката. — Защо държи да я води навсякъде, да я показва, сякаш е животно от цирк? Не съзнава ли, че така уронва престижа на кастата си?“ Харбанс Каур мислеше постарому и не си даваше сметка, че мъжът й „уронва престижа на кастата“ единствено сред най-традиционните среди, сред семействата от древно потекло, които живееха изолирани от света в хималайските долини, в планините на юг и в пустинята на Раджастан. Индия се бе променила, но жената на раджата не знаеше това, защото не можеше да го види със собствените си очи. Единственото пътуване в живота й бе по случай сватбата й: от дома на родителите й — дълбоко в долината на Кангра, до зенана на раджата.

Харбанс Каур не знаеше, че Анита привлича вниманието където и да отиде, че принцовете се бият да седнат до нея на вечерите и да чуят смеха й на млада гургулица и че чарът й дори бе пленил някои от тях, както твърдяха злите езици, намеквайки за низама на Хайдерабад. Славата й на красива, изискана и интересна жена я предшестваше в съседните княжества, които тя и раджата посетиха през първата си година в Капуртхала. Мнозина биха искали да имат жена като Анита: млада, забавна и пълна със свежест. Едновременно приятелка и любовница. Пълна противоположност на една индийка, възпитана постарому, на която законът пурда^[1] й забраняваше да общува с други мъже, освен със съпруга си.

Анита се държеше доста свободно. Не се срамуваше да пита и нещо, което не разбираше, както постъпи с набаба на една съседна държава. Набабът беше приел дошлите на протоколно посещение съпрузи на вечеря за седемдесет гости, където присъстващите се хранеха в златни съдове със златни прибори.

— Ваше Височество — осмели се тя да попита набаба, който я покани да седне от дясната му страна, далеч от мястото, където беше раджата, — защо си вземате от печения свински бут и шампанското, като вашата религия забранява и двете? Не сте ли мюсюлманин шиит?

Маниерите й, акцентът, с който се опитваше да говори урду, и въпросът — наивен, но дързък — разсмяха изненадания набаб и той й отговори тихо, със съучастнически тон:

— Да, Анита, но аз упражнявам властта си да кръщавам храните и променям имената им. Нарекох свинското фазан, а шампанското — лимонада, така че не върша грях, като ги консумирам.

И домакинът, смеейки се силно, нареди на слугите да напълнят неговите и на сътрапезничката му чинии и чаши. Както много други набаби, и този живееше над доброто и злото. Какво означаваха религиозните ограничения за владетели, които смятаха, че имат божествен произход? Ритуалите и забраните бяха за хората, не за боговете.

Махараджата на Патиала Бхупиндер Сингх — Великолепния, също не беше безразличен към прелестите на Анита и на празненството, което даде в чест на новите вицекрале, се държа с нея като със стар познайник. Искаше да й окаже най-високи почести и да я настани на масата до себе си, но англичаните, отговарящи за протокола, не му позволиха. Бхупиндер и Анита бяха връстници и си бяха навлекли гнева на англичаните: Анита — защото се бе омъжила за принц, а Бхупиндер — заради славата си на заклет женкар. Еротичните веселби в басейна му се бяха прочули дори в Англия, а слуховете за девствениците от планините и сексуалния култ към богинята Коул притесняваха твърде много англичаните. До такава степен, че бяха отложили коронацията му, „докато поправи поведението си“. Опасяваха се да не свърши като баща си, като се подаде на лошо влияние и на слабостта си към алкохола и жените. „Излязат ли от правия път, мъжете от това семейство вървят с бързи крачки към гибелта си“ — гласеше едно писмо от губернатора на Пенджаб до началникът на Политическия департамент. Англичаните бяха решили да отложат с една година коронацията, докато не докаже, че е способен да управлява държавата си. В отговор Бхупиндер реши „да се направи на добър“ и покани новия вицекрал лорд Минто и съпругата му в Патиала, както и много приятели и принцове, сред които бяха Анита и раджата. За нея Патиала беше като Капуртхала, умножен по сто; размерите на двореца, „който няма край“, както го бе описал Киплинг, големината на парковете, езерото и басейна, стотината луксозни автомобила, дивите зверове, завързани с вериги под сянката на столетни мангови дървета, предизвикаха възхищението й. Беше царството на разточителността и затова Бхупиндер Сингх — Великолепния, се вписваше в него. Беше напълно в тон с мястото, където живееше.

Семейство Минто бяха впечатлени от „това момче, което беше високо почти два метра, тежеше сто килограма и носеше дрехи от брокат и приказни бижута“. Бяха посрещнати с парад, в който участваха петстотин войници сикхи на коне, с разкошни униформи и оръжия; с партия поло, на която присъстваха десет хиляди души, с лов и вечери в двореца. Разхождайки се край езерото, лейди Минто забеляза статуята, която Бхупиндер бе наредил да поставят в парка. Представляваше кралица Виктория с надпис, който гласеше: „Виктория, кралица на Англия, императрица на Индия, майка на народа“.

— Какъв израз на лоялност — отбеляза жената на вицекраля, слагайки така началото на реабилитацията на непослушния махараджа.

Английските офицери, натоварени с протокола, правеха всичко възможно, за да скрият испанката и най-вече да я отдалечат от високопоставените английски дами. Заповедите си бяха заповеди. Подобно усърдие обаче имаше обратен ефект: изостряше любопитството. Дамите, които на думи презираха испанката, в дъното на душата си умираха от желание да се запознаят с нея или поне да я зърнат. „Какво ли притежава, за да се говори толкова за нея? Толкова ли е хубава, колкото твърдят принцовете? Какво толкова е намерил раджата в това момиче? Още една, която върви по стъпките на Флори Брайън!“ — коментираха те, докато я търсеха с поглед. Имаше толкова гости и европейци, че Анита изобщо не се засягаше от усилията, които едни или други полагаха, за да я изолират, наблюдават, проучват и анализират. Не им обръщаше внимание, защото дълбоко в себе си се чувстваше свободна. Ако този свят се разпаднеше, тя можеше да се опре на друг — на света на семейството и приятелите си в Испания. Мисълта за тях беше единственото сигурно убежище, когато чувството за самота я издебваше подобно на тигър от клоните на бенгалска смокиня. Освен това обстоятелството, че предизвиква такова силно любопитство, ласкаеше женската й суета. Всъщност обичаше да е обект на внимание. Беше съхранила някои от качествата на някогашната сценична звезда от „Камелиите“.

И така, престори се, че не забелязва нищо, и започна да играе тенис със сестра Стийл, която отговаряше за бавачките в двореца. Беше снажна англо-индийка, общителна, с твърд характер. На нея бяха поверени отрочетата, които осемнайсетгодишният махараджа вече имаше от четирите си жени, без да се броят децата от прислужниците на съпругите му. В двореца живееше един англичанин — Туини, механик от „Ролс-Ройс“, който отговаряше за работилниците, където се преглеждаха колите от „сухоземната флота“ на принца. Беше известен с мощния си удар в тениса и пристрастеността си към чая: изпиваше над трийсет чаши чай на ден. Официален фотограф бе един немец на име Паули — мълчалив мъж с високо подстригана коса и с очила с метални рамки, който през целия ден се разхождаше сред тълпата с огромния си фотоапарат и триножника и снимаше семейството и гостите. Най-интересен от всички обаче беше един испанец — подполковник Франки Кампос, чието присъствие изненада Анита.

— Наричайте ме Пако — каза той веднага.

Пако беше брат на испански кардинал в Рим и заемаше важната длъжност Назам Ласи Кхана — началник на дворцовата кухня. Беше забавен и практичен човек, но избухливият му нрав го превръщаше в истински кошмар за кухненските работници. Кръвта му кипваше много бързо. И това бе напълно обяснимо, след като под негово разпореждане бяха деветдесет и петима готвачи, които ежедневно приготвяха храна за около хиляда души плюс гостите, както и за обедите по време на лов. Освен това ястията трябваше да подхождат на всички вкусове и религии: вегетариански за хиндуистите, месни за мюсюлманите, международна кухня за европейците и прочее. Важна част от задълженията му беше и организацията на готвачите, пътуващи с правоверните хиндуистки принцове, които държаха храните да се приготвят по точно определен начин, за да не се осквернят от допира с по-нисша каста. Тогава Кампос се превръщаше в истински военачалник, измисляше стратегии, диктуваше планове за действие и даваше заповеди за атака. Разказваха, че ако случайно намерел и един-единствен косъм в някоя чиния, той го сравнявал внимателно с косите на всеки от помощниците в кухнята. Когато откриел виновника, нареждал да му обръснат главата — дори помощникът да принадлежал към кухнята на друг княжески двор. За него дипломация не съществуваше.

Кампос беше дошъл в Патиала, след като бе работил като готвач в любимия на махараджите хотел „Савой“ в Лондон. Там се бе запознал с Бхупиндер и бе приел съблазнителния договор, който махараджата му бе предложил. Беше женен за англичанка, в която още бе влюбен. Най-голямото разочарование в живота му бе да научи, че жена му се е увлякла по един английски офицер на кораба, с който бе пътувала до Индия, за да дойде при него. Оттогава Кампос живееше с надеждата, че тя ще се появи един ден в бунгалото, за да му поиска прошка, и с мъчителното безпокойство от очакването. С времето ставаше все по-сприхав и гневните му изблици понякога преминаваха в ридания, които смайваха всички.

— Принцесо, утре ще направя индийска паеля във ваша чест… — обяви той на испанката.

Срещата с Пако накара Анита да осъзнае, че забравя родния си език. Не можеше да говори гладко испански, без да вмъкне френски или английски думи и изрази. Затова още същата вечер написа на родителите си да донесат в Париж, където скоро щяха да се видят, екземпляр от „История на Испания“ и „Дон Киот“, „защото мисля, че ще забравя родния си испански език, като не го практикувам с никого тук“ — написа им тя дословно.

 

 

Раджата поиска среща с лорд Минто и му отговориха да отиде „сам“. На кратката протоколна среща вицекралят го уведоми за новите си идеи относно мерките, които смята да предприеме, за да могат индийците да участват по-активно в управлението. В края на разговора раджата постави въпроса за статута на жена си. Лорд Минто му обеща да направи каквото може, но заяви, че законът, приет от неговия предшественик лорд Кързън, с който се анулира правото на наследяване на трона от децата, родени от брака на индийски принц и европейка, ще остане в сила.

— Този закон не ме притеснява, Ваше Превъзходителство. В моя случай няма неяснота относно наследяването, защото имам първороден син от първата си съпруга. Искам само да се признае бракът ми с испанската ми съпруга и да се анулират наложените ограничения.

Вицекралят му отговори уклончиво и раджата, раздразнен, му напомни думите на Уелския принц по време на посещението му през 1906 г., с които той публично бе заявил неодобрението си по отношение на снизходителното и високомерно поведение на английските чиновници към индийските принцове.

— Ваше Превъзходителство, позволявам си да ви напомня какво каза вашият бъдещ владетел: че с принцовете на Индия трябва да се отнасяте като с равни, а не като с колежани.

След като изрече това, той се сбогува с новия вицекрал, който започна да суче краищата на мустаците си, изненадан от тази разпаленост. Както винаги, раджата си тръгна от срещата разочарован и гневен. Тези студени като камък англичани бяха обладани от чувство за превъзходство, което все повече го дразнеше. Арогантността им сякаш нямаше граници. Докъде смятаха да стигнат по този път?

 

 

Жена му обаче, напук на всички пречки, печелеше неподозирани битки. Последното светско събитие, на което присъстваха преди отпътуването си за Европа, бе по покана на губернатора на Пенджаб в Лахор, който беше решил да организира дурбар за принцовете от областта. На Конрад Корфийлд, млад служител в Индийската гражданска служба — институцията, която подготвяше най-добрите администратори и висши чиновници, — бе възложено да организира срещата така, че „испанската рани да е далеч от погледите на присъстващите представители на правителството“, гласеше дословно заповедта. „В залата на дурбар имаше ложи, където трябваше да седнат дамите — разказва по-късно Корфийлд, — затова наредих да поставят огромни саксии с палмови дръвчета в ложата, предназначена за Анита, за да я скрия от останалите. Но когато тя дойде и видя палмовите дръвчета, влезе в друга ложа. Когато жената на губернатора се появи, тя поздрави публично Анита с реверанс, защото бе слушала много за нея и беше любопитна да я види. Анита остана очарована. Мен ме смъмриха, задето не съумях да овладея положението“.