Хавиер Моро
Индийската принцеса (26)

25.

Анита присъстваше на граждански и светски събития, в които тя и раджата бяха главните действащи лица. Религиозните празници се честваха в Амритсар, а повечето от приемите бяха в Лахор — столицата на Пенджаб, разположена на три часа път с кола от Капуртхала. Анита, свикнала със спокойния живот във Вила Буона Виста, беше смаяна от контраста, който предлагаше древната столица на империята от „Хиляда и една нощ“. Заради красотата на паметниците си и изяществото на дворците си, заради съкровищата, които приютяваше, и заради непринудената и оживена атмосфера Лахор беше известен като Париж на Изтока. По-космополитен от Делхи, той от години имаше репутацията на най-толерантния и открит град в Индия. Бюфетите на Джимкхана Клъб и Космополитън Клъб бяха пълни със сикхи, мюсюлмани, хиндуисти, християни и парси. Жените от висшето общество се обличаха като френски куртизанки от XVII век, а мъжете — като главни герои от нямото кино. На приемите, вечерите и баловете на висшето общество, които аристократите и едрите търговци даваха в разкошните си къщи в богаташките квартали, не съществуваше дискриминация, с изключение на Пенджаб Клъб — любимото място за срещи на англичаните, където една табела на входа гласеше: „Само за европейци“. За Анита Лахор беше пълната противоположност на провинциалната и задушаваща атмосфера на Капуртхала. Тук нямаше клюки, нито интриги, подклаждани от жените на раджата. „Все едно, че имам четири свекърви“ — казваше Анита през смях. В Лахор се усещаше атмосферата на големия град. Англичаните имаха военно поделение и ръководеха делата на Пенджаб от един бивш моголски дворец, седалище на канцеларията на британския губернатор.

Всяка седмица отиваха в Лахор и това се превърна в навик, който Анита спазваше с безукорна точност. Това пътуване, също както разходките с кон, за нея беше един вид отдушник. Обикновено раджата я откарваше с един от ролс-ройсите си, които шофираше сам, защото винаги имаше да свърши някаква работа или да направи някое посещение в най-важния град в областта. Анита обаче предпочиташе да пазарува сама, без мъжа си, придружена само от Далима, Лола и от двама или трима слуги, които носеха покупките.

— Ела да ме вземеш от канцеларията на губернатора, когато приключиш — каза й раджата един ден, оставяйки я в началото на улицата на бижутерите, откъдето тя възнамеряваше да купи подаръци за семейството си предвид предстоящото пътуване до Европа.

В отговор тя му изпрати въздушна целувка и раджата се усмихна на дръзкия й и спонтанен жест. Жените слязоха от колата и навлязоха в уличките, озовавайки се в истински лабиринт от сергии и работилници. Испанката обожаваше да се потапя в грандиозното зрелище на ориенталския базар в сърцето на града и да го проучи от край до край, а часове по-късно, следвана от свитата си от слуги, да изплува и да мине победоносно по широкия булевард, покрай кафенетата, баровете, магазините, ресторантите и театрите, които се редяха от двете му страни по европейски маниер. Предстоящото пътуване, на което смяташе да вземе малкия Аджит, за да го видят родителите й, още повече засилваше страстта й да купува. Толкова силно мечтаеше да види семейството си, че искаше да им занесе всичко, което видеше, сякаш можеше да им подари късче от Индия, завързано с панделка като кутия бонбони. Затова обходи с наслада улицата на бижутерите с техните блестящи златни гривни, лакирани кутии и сандъчета от сандалово дърво; после улицата на парфюмерите със снопчетата от ароматни пръчици и пълните с екзотични есенции шишенца. Обходи с поглед сергиите с бродирани с блестящи мъниста чехли. Спря се пред един от многобройните магазини на улицата на оръжейниците, които продаваха пушки, копия и кирпан — ритуалната кама на сикхите, която синът й — Аджит, щеше да носи един ден на пояса си. Продавачите на цветя едва се виждаха зад планините от карамфили и жасмин. Търговците на чай предлагаха около дузина различни вида, чийто цвят варираше от бледозелено до черно. Продавачите на платове, клекнали боси върху рогозки в малките си магазини, я канеха да избира измежду прекрасните оттенъци на тъканите. В някои магазини жените се движеха безшумно, скрити под бурките си, а очите им гледаха зорко през тесния процеп на булото, като „монахини на вечерня“, както твърдеше Анита. Те продаваха единствено воали: някои бяха квадратни и малки, други бяха като кърпи, а трети — големи като шалове; имаше маски от Арабия, които покриваха само челото до носа, както и бурки със замрежен процеп като на афганистанките — цяла колекция от дрехи, които да скрият жените от похотливите мъжки погледи.

Губернаторският дворец беше бивша резиденция на принц Асаф Кхан, бащата на Мумтаз Махал — музата, вдъхновила построяването на Тадж Махал. Величествен, но едновременно с това изискан, с елегантни високи и тесни прозорци и големи вътрешни дворове, дворецът беше истински шедьовър на индо-моголското изкуство.

Следвана от прислужниците си и от натоварените с пакети слуги, Анита застана пред английските стражи, облечени с униформи в цвят каки.

— Кабинетът на губернатора, please?

— Съжалявам, госпожице, не мога да ви пусна.

— Идвам при съпруга си, той е на среща с господин губернатора.

— Трябва да изчакате да приключат, госпожо.

— Аз съм принцесата на Капуртхала — добави испанката.

— Не се съмнявам, госпожо, но не мога да ви пусна. Такъв е правилникът, съжалявам.

Бурните протести на Анита бяха посрещнати невъзмутимо от стражите.

— Щом не ми позволявате да му съобщя, че съм тук, поне изпратете някой да го извести.

— Не ми е разрешено да прекъсвам среща на губернатора. Единствено мога да ви упътя към чакалнята…

Анита бе принудена да отстъпи и да замълчи. Озова се в една галерия, където имаше само жени, седнали на неудобни дървени пейки. Повечето от тях носеха бурка. Докато чакаше мъжа си, тя за първи път си даде сметка колко е труден животът на една обикновена жена.

Когато раджата приключи разговора и излезе от кабинета на губернатора, той завари Анита седнала на една пейка в чакалнята. Тя го погледна плахо. Раджата не беше в добро настроение. Бе принуден да изтърпи безочливото държане на губернатора, който, както винаги, го попита дали предстоящото му пътуване в Европа за толкова дълго време няма да навреди на държавните дела, на което раджата, както обичайно, отговори, че ги оставя в добри ръце. Най-много обаче го подразни официалното съобщение, че Анита няма право да се нарича Височество, нито да използва титлата махарани извън Капуртхала. Нямаше право дори да се нарича Spanish Rani — испанската рани, както вече бе позната в обществото. „Правителството на Индия не е признало и няма да признае брака на Ваше Височество с испанската дама“ — казваше се в писмото от канцеларията на вицекраля, което самият губернатор прочете на глас в отговор на официалната молба на раджата, в която настояваше англичаните да преразгледат статута на жена му. Бележката в края на писмото особено подразни Джагатджит, защото заподозря, че първата му жена има пръст в това: „Трябва да се има предвид — гласеше документът, — че Нейно височество Харбанс Каур също е отказала да я признае“. Макар че в писмото се посочваше, че испанката е била приета в обществото от висши служители и съпругите им, препоръчваше се „нито един чиновник, подчинен или полицейски помощник-комисар да не посещава испанската съпруга на раджата“. Сякаш беше чумава.

— Ако знаех, че предстоят нови ограничения, щях да си помисля, преди да се оженя за нея — отвърна раджата на губернатора. — Не ми се струва справедливо да изолирате съпругата ми от европейското общество, с което обичаме да общуваме и което в Пенджаб се състои предимно от цивилни и военни служители.

— Разбирам ви, Ваше Височество. Знаем, че с чара и личността си вашата съпруга си е спечелила място в обществото, поради което тези ограничения влизат в конфликт със съществуващата практика — и аз посочих това на вицекраля.

— И какво каза той?

— Въпросът е в това, че не бива да се правят изключения. Бракът на раджата на Джинд с Оливия ван Тасел поставя същия проблем. Тя няма право да се нарича „махарани Оливия“. Правителството не е признало и брака на раджата на Пудокатай, който наскоро се ожени за австралийката Моли Финк. Не можем да признаем смесените бракове на принцовете на Индия, Ваше Височество, освен ако се изпълнят известни условия. Това е въпрос на благоразумие…

— На благоразумие? Благоразумие е да не се месите в личния живот на принцовете. Това действително би било благоразумие.

— Моля ви да разберете, Ваше Височество. Позицията ни е разумна и последователна. Правителството би признало брака на една европейка с индийски принц, ако се изпълнят някои условия: първо, да бъде единствена съпруга. Второ, държавата, в която се омъжва, да я признае като рани или махарани, а във вашия случай това не е така, защото официалната рани на Капуртхала е вашата първа съпруга — Харбанс Каур. Третото условие е децата от тази съпруга да имат право на трона. Ако са изпълнени тези условия, можем да защитим правата на европейката. Обратното би означавало да признаем морганатични бракове, тоест бракове, които утвърждават статута ви на принц в ущърб на съпругата. А това ние, като европейци, не можем да приемем.

Логичното обяснение на губернатора не направи впечатление на раджата, който се оказа в неприятното положение да се опълчи срещу естествените си съюзници. Англичаните го бяха възпитали, бяха му осигурили трона в момент, когато собствените му родственици оспорваха неговата легитимност, и го бяха закриляли, гарантирайки границите на държавата и властта му. В сърцето си се чувстваше донякъде англичанин, макар че в моменти като този не можеше да ги понася. Гордата му природа не търпеше ограничения и не искаше да се примири, че някакъв чиновник може да определя неговите норми на живот — на него, който беше вечерял tête-à-tête с кралица Виктория в Балморъл.

— Опасявам се, че тези правила, които вие променяте според момента, накрая ще подкопаят добрите отношения, които винаги са съществували между вас и династията на Капуртхала — каза раджата със заплашителен тон.

— Би било жалко, Ваше Височество, и аз отбелязах това пред вицекраля, така че ние обмислихме тази възможност — отвърна губернаторът, сучейки с пръсти посивелите си мустаци. После продължи с помирителен тон, сякаш искаше да омаловажи въпроса: — Позволете да ви напомня, че тези ограничения в документа са просто препоръки, които на практика, както сам знаете от опит, не се прилагат задължително. Можете да продължите да живеете както досега, Ваше Височество, без това да се отрази на собствената ви репутация или на тази на съпругата ви.

— Ограниченията, които ми налагате, са недопустимо вмешателство в личния ми живот. Добре ви е известно, че затрудняват пътуванията ми и стесняват контактите ми в обществото.

— Ваше Височество, моля ви за малко търпение. Предлагам ви да изчакате пристигането на новия вицекрал, който ще преразгледа положението и може би ще се върне на предишния регламент, който не е толкова ограничаващ. Лично аз ще придвижа официалната молба, за да може съпругата ви да бъде приета, доколкото това е възможно. Смятам, че нарастващият брой смесени бракове е предизвикал новите ограничителни мерки.

 

 

Докато раджата шофираше на връщане към Капуртхала, Анита го подпитваше за разговора му с губернатора.

— Не се тревожи, mon chéri, ще ги спечеля всички на своя страна без чужда помощ, само с малко чар.

Раджата обаче беше притеснен. Не беше свикнал да влиза в открит сблъсък било със семейството си — почти всички се бяха настроили срещу него, — било с англичаните, неговите предполагаеми настойници. Ролята му беше не да се бори, а да царува, без да дава обяснения на никого. Това беше правил цял живот. И смяташе да продължи да го прави. Интуицията му подсказваше, че с времето неприятностите, които създаваше присъствието на Анита в живота му, щяха да отминат. Но той не искаше да се примири, че някой или нещо заплашва да наруши хармонията на брака му. Очарователната жена, седнала до него, беше негово творение и може би бе единственото нещо, за което се беше борил истински в живота си. Тя беше негова спътница, колкото и това да не се харесваше на останалите му жени и на англичаните.

— В понеделник е рожденият ми ден — каза раджата. — Бих искал да присъстваш на пуджата в семеен кръг. Събираме се около свещената книга, четем откъси от нея и произнасяме молитви.

— Веднъж ми каза, че предпочиташ да не присъствам, не помниш ли? За да не нараниш чувствата на другите рани…

— Права си, но промених решението си. Искам да дойдеш на пуджата, за да покажа, че няма да търпя да те пренебрегват. Ще бъдеш там, най-отпред. Като новата махарани на Капуртхала. Естествено, ако и ти искаш това.

— Mais bien sûr, mon chéri^[1].