Хавиер Моро
Индийската принцеса (18)

17.

Франция беше откритието на пътуването. Младият раджа имаше големи очаквания, защото бе чел много за страната на Просвещението, за Краля — слънце и за Наполеон — личност, която винаги го бе омайвала. Освен това беше голям любител на архитектурата, както всички индийски владетели, за които строителството на дворци, сгради и паметници беше начин да се обезсмъртят. Въпреки че пристигаше добре информиран, действителността го заслепи много повече, отколкото бе предполагал. Париж веднага го плени: красотата на паметниците, широките булеварди, уредените паркове, бижутерийните магазини на площад „Вандом“, салоните за чай, вариететата… Луксът, добрият вкус и изискаността на френския стил му се сториха много над всичко, което бе виждал дотогава. В сравнение с него Лондон му изглеждаше сив, индустриален, скучен и грозен. В неговите очи Франция излъчваше блясък. А Версай беше най-ярката звезда. Връщаше се там ден след ден — и в хубаво, и в лошо време — и се възхищаваше отново и отново на перспективите и подредбата на градините, дело на един гениален парков архитект — Льо Нотър; обхождаше Галерията на огледалата, символ на абсолютната монархия, с високи дванайсет метра тавани и огромни огледала; изпитваше страхопочитание пред сто и двайсетте метра на Галерията на войната, където са показани сцени от въоръжените конфликти в историята на Франция; съзерцаваше някои от трите хиляди платна в Историческата галерия, най-големия исторически музей в света; разглеждаше инкрустациите в кралските апартаменти, брокатите, тъканите и бродериите със златни нишки; Операта; конюшните; фонтаните и статуите, мраморните камини, барелефите, мозайките, златния варак, подовете от паркет и мрамор. Франция го бе пленила, но Версай беше любов от пръв поглед. Притежаваше всичко, което можеше да заслепи с блясъка си един източен принц: грандиозност, красота, великолепие и чувство за история.

Тогава Джагатджит реши да издигне новия си дворец в Капуртхала, вдъхновен от тази архитектура. Щеше да бъде израз на неговата почит към една страна и една култура, на която сега се възхищаваше повече, отколкото на британската. Освен това щеше да бъде елегантен и фин начин да подразни англичаните, винаги толкова обсебени от расовото си и културно превъзходство, както и да направи нещо, което никой друг принц не бе правил досега.

Тъй като говореше свободно френски, чувстваше се като риба във вода на срещите си с най-прочутите архитекти. Александър Марсел, който ръководеше едно известно ателие, ангажирано с важни проекти — като хотел „Крийон“ и Военното училище, и който бе почитател на Изтока, се въодушеви от идеята да направи комбинирано миникопие на Версай и двореца Тюйлери в равнината Пенджаб. Особено след като раджата заяви, че ще разполага с неограничен бюджет, за да включи последните технически новости — като централно отопление, течаща студена и топла вода в сто и осемте стаи с баня, които бе предвидил да построи, електрически асансьори, покриви от плочи, които трябваше да се внесат от Нормандия, и т.н., и т.н.^[1] Макар че по размер и внушителност нямаше да може да се сравнява с двореца в съседната държава Патиала, то поне щеше да му съперничи по красота и оригиналност.

В Париж този висок и пълен раджа, който винаги беше приказно облечен и имаше такива грандиозни проекти, предизвикваше все по-голямо любопитство. Страстта му да купува — в „Картие“ купуваше часовници с дузини — и поръчките, които възлагаше на бижутера Бушрон, не минаваха незабелязано. Както не минаваха незабелязано небесносините и тъмнорозовите копринени тюрбани, които напомняха за великолепието на Изтока в момент, когато Азия беше на мода. Цяла Франция тръпнеше и се вълнуваше от откриването на храмовете в Ангкор в колонията си Камбоджа. Ориенталистите бяха звездите в живописта. Проучванията в Индокитай възпламеняваха въображението на хората. В момент, в който Азия бе пленила фантазията на французите, внезапно в Париж се появяваше този мъж с екзотична външност, способен да говори на изискан френски език не само за живота си, за страната си и за фараонската си мечта да построи Версай в Индия, но и за заслугите на Наполеон или за преимуществата и неудобствата да се шофира „Дион Бутон“ или „Ролс-Ройс“. Благодарение на лекотата, с която установяваше контакти в обществото, на любезността, културата, богатството и доброто си възпитание раджата жънеше голям успех.

Любовната му история с Франция щеше да продължи през целия му живот. Тази любов беше много по-истинска и трайна, отколкото с жена. Във Франция се чувстваше напълно свободен, без задълженията и принудите, с които трябваше да се съобразява в Британска Индия. Във Франция никой не знаеше в действителност за ограничената му власт, нито за търканията и униженията, които търпеше от англичаните, когато не задоволяваха всичките му капризи. Във Франция се отнасяха към него като към истински владетел и това ласкаеше суетата му, докато в Англия, колкото и богат да беше, си оставаше марионетка. Един от множеството индийски принцове. Фактът, че говореше добре френски, го отличаваше от всички останали принцове и му отвори вратите към една страна и една култура, които го приеха с отворени обятия. В Европа стана популярна една поговорка, отразяваща сполучливо мита, който се създаваше около него: „По-богат си от раджата на Капуртхала“. Сред принцовете на Индия той бе далеч от първото място по богатство, но съумя да си създаде ореол, който внушаваше това и го направи популярен^[2]. Една от големите му заслуги, и то благодарение на владеенето му на френски език, бе, че името на Капуртхала зае мястото си на картата. Най-големият му успех обаче беше това, че след години, благодарение на многобройните си пътувания, той се превърна в олицетворение на Индия в Европа. Никак не беше зле за принц на една малка държава, която заслужаваше само салют от тринайсет топовни гърмежа!

Обстоятелството, че понякога пътуваше с дегизираната си съпруга, му спечели още повече симпатията на френските аристократични семейства, които ги приемаха в огромните си къщи и замъци и намираха за забавно хрумването на принца да прибегне до такава хитрост. След едно пътешествие до замъците в долината на Лоара се върнаха в Париж, където пиеха чай в кафенетата в Булонския лес, сутрин посещаваха бижутерийните магазини на Рю дьо ла Пе, пазаруваха в универсалните магазини „Бон Марше“; разграбваха парфюмерийната фабрика „Пино“ („… излязох оттам по-беден откъм пари, но по-богат откъм най-разнообразни парфюми“ — писа той в дневника си), срещнаха се с Чарлс Уърт — повелител на парижката мода, изобретател на прет-а-порте и първия моделиер, който поставя етикет с името си върху роклите; слушаха концерт в двореца Трокадеро или вечеряха с принцеса Шиме в „Армонвил“, най-луксозния ресторант в столицата. Раджата посещаваше също така музеите и галериите за изящни изкуства. В Музея на восъчните фигури един от спътниците му — лекарят Садик Али, седна да си почине на една пейка за няколко минути. Когато промени позата си, група посетители се развикаха: бяха го взели за восъчна фигура.

Посещенията му обаче не целяха единствено забавлението. Раджата отдели няколко следобеда, за да отиде в Националната библиотека, където изпадна в захлас пред нейните над три милиона тома и разгледа търпеливо колекцията от книги на санскрит. Посети института „Пастьор“ и се запозна с основателя му: „Той е полупарализиран старец, който се придвижва с помощта на бастун. Беше така любезен да ми обясни метода си, докато ми показваше лабораториите, изцяло финансирани от дарители. Наблюдавахме опасни микроби с мощни микроскопи. На сбогуване му обещах, че ще получи от мен значително дарение — извън това, което вече получава от индийското правителство. Искам Капуртхала да се приобщи към европейския научен прогрес“.

Отплаването за Ню Йорк беше следващият етап от пътуването, който продължи шест дни на борда на „Париж“. На него имаше американски пътници, „които непрекъснато изтъкваха превъзходството си над закостенелите европейски монархии“. В Ню Йорк свитата от Капуртхала предизвика такова любопитство, че местната преса следеше всяко нейно движение. „Говори се, че имам петдесет и пет жени и че целта на пътуването ми е да прибавя към списъка американка. Смятат също, че пуша чудовищно дебели пури и че пия шампанско всеки ден. Много се смяхме на тези подробности, написани без зъл умисъл и без намерение да ме обидят“.

Огромни суми бяха инвестирани в Световното изложение в Чикаго, което бе най-значимото изложение, състояло се до този момент. За пръв път Съединените щати изненадваха света с подобен размах, който вече предвещаваше бъдещата им мощ. За шест месеца изложението бе посетено от двайсет и шест милиона души, което представляваше половината от цялото население на страната. Мястото приличаше на омагьосано царство: великолепни бели сгради, издигнати сред лагуни и паркове, приютяваха всичко, което светът бе постигнал в изкуството и науката. Имаше дори летяща машина и потопяем кораб, които впечатлиха много индийците. Те бяха посрещнати с почести и направиха обиколка с две корабчета — в едното бяха раджата, подполковник Маси и министърът на финансите, а в другото — останалите, включително дегизираната Рани Канари. Накрая бяха приветствани от събралото се за случая множество, наброяващо петдесет хиляди души.

„Посети ни един източен монарх — съобщава шеговито «Чикаго Дейли Трибюн» от 16 август 1893 г. — Широките му дрехи и тюрбанът блестят с варварско великолепие. Придружителите му, вероятно негови роби и воини, с едната си ръка поздравяват с паунови пера, докато с другата стискат дръжките на сребърните си мечове. От балкона на административната сграда подполковник Маси, представител на английската власт, вдигна тост с чаша бяло вино от името на индийския монарх за здравето на американците, които не знаят какво е крал. Беше живописна, пъстроцветна и шумна визита, с която един владетел от «Хиляда и една нощ» удостояваше цвета на западната цивилизация.“