Хавиер Моро
Индийската принцеса (17)

16.

През 1893 г. Джагатджит Сингх осъществи първото си пътуване до Европа, за да присъства на сватбата на херцога на Йорк, бъдещия крал Джордж V, с когото впоследствие станаха приятели. Възнамеряваше след сватбата да отиде в Чикаго, където се провеждаше Световното изложение по случай четиристотингодишнината от откриването на Америка от Христофор Колумб. Пътуването щеше да трае осем месеца. Първият му допир с външния свят.

Придружаваше го многобройна свита. Тя включваше едрия и снажен министър на финансите, чиято гъста черна брада бе прибрана в мрежичка; лекарят му Садик Али, облечен в европейски костюм със светъл тюрбан; началникът на ескорта — великан с вид на фарисей заради сивата брада и мустаци; един европеец — подполковник Маси, около петдесетгодишен мъж с леко коремче, чийто блестящ цилиндър контрастираше с тюрбаните на останалите. На груповата снимка, направена в Париж, раджата е седнал със скиптъра в ръка, с палто от светла коприна, европейски панталони, широка вратовръзка и тюрбан. Бащинството и упражняването на властта, а може би самият факт, че се превръщаше във възрастен, бяха допринесли да отслабне. Беше все така пълен, но не както преди. Изненадващото в снимката беше присъствието на едно лице, седнало на стол до раджата: млада жена с фини черти и малки черни очи, облечена в атлазена рокля с дълги ръкави с европейски стил и кройка. Беше втората му съпруга — Рани Канари, весела и изтънчена жена, в която той бе дълбоко влюбен. Тя също беше от долината на Кангра, както първата му съпруга, и произхождаше от стар раджпутски, но обеднял род. Каста срещу пари: аристокрацията на брахманите — хиндуистките свещеници — омъжваха дъщерите си за мъже с неясно потекло, стига те да бяха много богати.

В случая с Канари имаше и любов. Лично раджата бе отишъл да я види и се бе влюбил в нея; беше различна от останалите.

Канари не беше прототипът на покорната индийка, както Харбанс Каур, първата му съпруга. Притежаваше индивидуалност и чувство за хумор, макар че не говореше английски, нито беше напускала долината на Кангра. Една среща беше достатъчна, за да й предложи брак. В дневника, воден по време на пътуването, Джагатджит Сингх описва какъв тип съпруга търси. Може би е смятал, че я е намерил в лицето на Рани Канари по онова време и петнайсет години по-късно — в Анита Делгадо: „В днешно време един образован индиец изпитва потребност да има умна жена до себе си, способна с качествата и личните си успехи да бъде негова другарка, достойна да споделя радостите и тревогите му“. По-голямата част от индийските жени бяха свикнали да живеят в зенана и почти не участваха в социалния живот на съпрузите си. В действителност много индийци не гледаха с добро око на свободата, с която англичанките посещаваха клуба или общуваха извън дома си. Техните жени си стояха у дома. Раджата обаче беше просветен индиец, силно повлиян от либералното и англофилско образование, което бе получил. Индийките можеха да го задоволят сексуално и да бъдат майки на децата му, но не беше лесно да намери някоя, с която да може да сподели всички страни на живота си. Никога не е било лесно, освен може би за император Шах Джахан, който, след като срещнал Мумтаз Махал, останал с нея завинаги. Сега, в зората на XX век, мечтата на раджата, споделяна и от други принцове, бе да срещне жена, способна да бъде едновременно съпруга и приятелка и да умее да се движи в двата свята — Изтока и Запада — със същата лекота като него. Знаеше, че това е равносилно да търси игла в копа сено, и затова беше убеден, че трябва да „създаде“ тази съпруга, при условие че тя притежава основните качества, необходими за това: минимума от любознателност и най-вече желание да отвори ума си към един непознат свят. Именно това очакваше да постигне с Рани Канари и затова бе настоявал да я вземе със себе си в това пътуване, а и така щеше да има до себе си човек, с когото да се забавлява и да споделя приятните моменти.

Беше се сблъскал обаче с остра съпротива от страна на британските власти. Позовавайки се на протокола, те не му разрешиха да пътува с никоя от своите „рани“, нито дори с Нейно височество Харбанс Каур — това беше официалната й титла. Тогава той се замисли как да заобиколи проблема. Трябваше да действа предпазливо, защото предната година бе имал друг конфликт, който му бе струвал строго мъмрене от страна на англичаните. „Неподобаващото му държане“ по време на една почивка в Шимла — малък град, разположен в подножието на Хималаите, който британците бяха превърнали в своя лятна столица, защото там се спасяваха от адската жега в равнината — беше предизвикало оживена кореспонденция между полковник Хендърсън от гарнизона в Лахор и сър Джеймс Лайъл, бившия му наставник и настоящ губернатор на Пенджаб. Укоряваха го, че се е подвел по приятеля си — раджата на Дхолпур, заклет женкар, когото англичаните смятаха за пълен развратник, тъй като практикуваше древния обичай да си доставя момичета от планинските племена, като ги купуваше от обеднелите им семейства. Обвиняваха раджите на Дхолпур, Патиала и Капуртхала, че използват за посредник един индийски офицер. „Смятат да използват оправданието, че търсят слугини за зенана — пише полковник Хендърсън в писмо, изпратено от Лахор на 4 март 1892 г., — и ще бъде много трудно да се докаже обратното, макар да знаем, че целта е да си осигурят държанки. Когато влязат в харема на някой владетел, момичетата работят като прислужници на съпругите им, макар че са на тяхно разположение за сексуални цели, и нито съпругите, нито момичетата възразяват срещу това. Не знаем точно колко далече е стигнал раджата на Капуртхала в това отношение“. По-нататък в писмото си полковникът обвиняваше раджата на Дхолпур, че е подбудител и главен виновник за подобна практика, и се надяваше, че наказанието, наложено на посредника — две години затвор, — щеше да послужи за назидание на младите принцове. „Смятаме тези действия за изключително неморални, противоречащи на нашите закони, и се надяваме да ги изкореним в най-скоро време“ — продължаваше писмото, в което накрая обаче негласно се приемаше, че става дума за един толкова вкоренен обичай, че би било почти невъзможно да бъде премахнат. „Искам да уведомя сър Джеймс Лайъл, че има едно доста богато и процъфтяващо племе в планините, което живее в селата в околностите на Кумаон, чиито дъщери в действителност не желаят да се омъжат. Всички следват обичая да слизат в равнините, за да бъдат издържани като наложници от богати мъже или да си печелят хляба като проститутки“. Не беше лесно да се наложат етиката и британските ценности в едно архаично общество, каквото беше индийското през онези години, в което сред някои общности практиката да дават дъщерите си за проститутки не само че не беше смятана за осъдителна, а напротив, беше смятана за нещо свещено. От друга страна, владетелите на Индия винаги бяха имали държанки, тъй като беше древен като самата монархия обичай, от който малцина суверени бяха готови да се откажат. В това имаше религиозен елемент. Едно старо хиндуистко поверие приписваше на куртизанките магически сили, които позволяват на кралете да се борят срещу злите духове. В древността махараджата на Майсур, набожен и могъщ мъж, поставял двете най-известни и преди всичко най-развратни проститутки в града начело на шествието по време на празника на Дашара. Предполагало се, че благодарение на сексуалния си опит са успели да натрупат магическите сили, които мъжете губели по време на сношението. От незапомнени времена съществуваше вярването, че куртизанките въздигат и закрилят кралете. Европейските монарси сигурно са мислели същото, защото се заобикаляли с красавици, понякога образовани и умни, които те обсипвали с титли и почести. И го правели въпреки съпротивата на Църквата.

В Индия наложниците заживяваха в двореца, класирани според категорията си: А1, А2, БЗ и т.н., като най-нисшата беше на момичетата от селата. Една от тях, обикновено от скромно потекло, имаше единствената и изключителна задача да контролира качеството на господарската сперма. От това зависеше „доброто качество“ на децата и следователно „доброто качество“ на управлението, което те впоследствие щяха да поемат в ръцете си, така че наблюдението на господарската сперма беше държавен въпрос. В Индия винаги се бе смятало, че въздържанието предизвиква прекалено натрупване на сперма и че тя може да се пресече — също като млякото или маслото. Затова държаха въпросната наложница в течение на сексуалните връзки на монарха и ако те бяха твърде разредени, тя се явяваше пред принца, за да събере чрез умели манипулации семенната му течност в едно памучно парцалче, което после изгаряше в градината на двореца в присъствието на служителя, носещ помпозната титла „пазител на кралските екскременти“.

Не беше лесно да се разпознаят държанките по облеклото, защото всички бяха много елегантни. Това можеше да се направи единствено по бижутата, които носеха и чието количество и качество сочеха мястото, което жените заемаха в зенана. Разпознаваха се и по време на ядене, защото главните съпруги ядяха от златни съдове, докато държанките разполагаха с бронзови. Обикновено жените се чувстваха добре в харема, защото така се спасяваха от изпълнен с лишения живот на село; освен това бяха сигурни, че дори да престанат да бъдат в списъка на фаворитките, никога нямаше да им липсва нищо — нито на тях, нито на децата им. За да контролира демографията в харема, раджата бе принуден да ги подлага на стерилизация след раждането на второто дете.

На раджата на Капуртхала никога не му липсваха държанки, били те купени или не, от планинските племена. Министрите му, които бяха изтънчени мъже, понякога се принуждаваха да пренебрегнат държавните дела, за да му търсят жени. „Бях в Кашмир и доведох две момичета за Негово височество — пишеше един от тях в писмото си. — Въпросът е, че раджата винаги ще подозира, че ти самият си се възползвал от тях“.

Търканията между раджата и английските власти бяха последица от патернализма, който определяше отношенията на Короната с принцовете. Оригиналният договор, залегнал в прокламацията на кралица Виктория, гласеше, че никой не може да се меси в зенана, харема на всеки принц, нито във вътрешните работи на държавите. Това бяха неприкосновени зони. Понякога обаче принцовете имаха капризи, които англичаните не можеха да допуснат. Раджата на Капуртхала се беше ядосал много, защото му бяха забранили да наеме един немец на име Рудолф Колер за частен секретар. „Не е желателно раджите да наемат чужденци европейци — бяха му отговорили от Политическия департамент, — защото могат да ни навредят. Например могат да предоставят сведения на руснаците, които искат да стъпят на субконтинента. Правителството на Индия не гледа с добро око на наемането на чужденци в местните държави. Можем само да се доверяваме — като класа — на англичаните, и то не на всички, за съжаление“. Раджата реши, че властите са отишли твърде далеч, и настоя да вземе на работа немеца. Доктор Уорбъртън, с когото секретарят на правителството в Пенджаб се консултира, написа неблагоприятен доклад за наемането на Колер, привеждайки много силен довод: немецът говореше зле английски и следователно щеше да бъде лош секретар. Джагатджит се разсърди и не го поздравяваше известно време — като дете, чиято прищявка са отказали да задоволят. Писа до секретаря на правителството, изтъквайки аргумента, че щом раджата на Дхолпур е могъл да наеме французин, защо той не може да наеме немец? Англичаните решиха въпроса по недвусмислен начин. Един ден дойде полиция със заповед за изгонването на немеца. Отведоха го и той никога повече не стъпи в Капуртхала. Бързото действие на полицията се дължеше на едно предупреждение на доктор Уорбъртън, че „раджата е под влияние на немеца, който е успял да вземе пари от него и участва в скандални прояви“. Вероятно лекарят имаше предвид прочутите оргии, на които ги канеше раджата на Патиала. В края на писмото Уорбъртън пишеше, че „раджата е разгневен заради отказа да наеме Рудолф Колер и не иска и да чуе за никакви доводи и професионален дълг“. Раджата се бе ядосал.

От тази случка Джагатджит си бе извадил поука, че е безсмислено да се опълчва срещу властта. Решен на всяка цена да вземе Рани Канари по време на пътуването си — да не би случайно спермата му да се пресече, — той престана да настоява и пусна в ход таен план, докато се приготвяше за път. „Стотици мои поданици бяха застанали от двете страни на пътя и ми пожелаваха приятно пътуване, като изразяваха тъгата си заради временното ми отсъствие“ — написа раджата в дневника си в деня на заминаването. Когато мина през Агра на 8 март 1893 г., той се запита дали в Европа ще види толкова прекрасен паметник като Тадж Махал. Много по-късно щеше да напише, че от всичко, което е видял по света, Тадж, единствен и несравним, е „Перлата на земята“.

На сутринта в Бомбай раздаде наградите на висшия девически колеж „Александра“, където се учеха дъщерите на влиятелната общност на парсите, и после се качи на парахода „Темс“, който отплава привечер. „Хората ми неуморно обхождаха кораба, като се възхищаваха на чистотата и съвършения порядък и наблюдаваха маневрите — нови за тях — на сложната машина, питайки се как един толкова голям кораб може да намери пътя си в открито море, без да се вижда никаква суша, по която моряците да се ориентират“. Придружителите му — лекарят, подполковник Маси, министърът и други — се изненадаха много, когато в часа за аперитив в салона на каютата апартамент на раджата ги посрещна жена, облечена с разкошно сари. Беше Рани Канари. Веднага я разпознаха като един от тримата прислужници сикхи, облечени с ризи ачкан^[1], с шалвари и с тюрбани, които се бяха качили на кораба като част от свитата. Раджата беше измамил всички, за да осъществи желанието си. Предрешена като сикхски прислужник, Рани Канари се бе промъкнала тайно. Тъй като по онова време не съществуваха лични паспорти, номерът успя. Единствено подполковник Маси можеше да изобличи тази хитрост, но раджата знаеше, че няма да го стори. Маси, който преди време бе един от наставниците му, го ценеше и се смяташе за негов приятел. Във всеки случай никога нямаше да го издаде, защото случката го беше развеселила. Приемаше я като поредната лудория на този двайсет и една годишен принц, малко своенравен наистина, но в действителност добро момче.

Имаха престой в Египет. После щяха да отидат в Англия, Франция и накрая — в Съединените щати. Раджата присъства на лондонската сватба на херцога на Йорк без съпругата си, която остана в апартамента в хотел „Савой“ — неговия втори дом, както щеше да го нарече по-късно, — давейки скуката си в джин фис, към който започна да се пристрастява по това време. Ден по-късно наблюдаваха от балкона на апартамента демонстрация в подкрепа на независимостта на Ирландия, която напомни на раджата „изкуствено подклажданото вълнение, започнало наскоро в Индия под диригентската палка на Индийския национален конгрес“, както написа в дневника си. „Тези демонстрации ми приличат на бутилка със сода, която при отварянето бликва, но веднага се отгазирва и става безвкусна.“ Грешеше, но тогава смяташе положението си за толкова непоклатимо, че объркваше желанията с реалността.

В Англия Рани Канари винаги ходеше предрешена като прислужник, но след прекосяването на Ламанша се отпуснаха и тя приемаше по-често ролята си на съпруга, обличайки се като елегантна европейка.