Хавиер Моро
Индийската принцеса (16)

15.

24 ноември 1890 г. не беше обикновен рожден ден. Джагатджит Сингх навършваше осемнайсет години, което означаваше, че става пълнолетен. Имаше репутация на миролюбив и добродушен мъж, която подхождаше на обемистото му, тежащо над сто килограма тяло. Бяха необходими двама слуги, за да тикат велоколата с големи тънки колела, която той използваше за утринната си разходка. Съоръжението бе изобретено от Дж. С. Елмор, главен инженер на Капуртхала — той бе монтирал велосипедни колела на едно шаси, към което добави допълнително малко колело, седалка и чадър, за да предпазва главата на владетеля от слънчевите лъчи. Раджата сядаше на него, двама слуги го бутаха и така обикаляше града и се спираше да говори ту с едни, ту с други, защото по характер беше доста непринуден. Други дни излизаше на кон. Наставниците му бяха вдъхнали любов към ездата, но той се уморяваше бързо и се страхуваше да не изгуби равновесие. Чувстваше се по-добре седнал на гърба на някой слон.

Бяха минали четири години от сватбата, но младото семейство нямаше деца. Предстоящата тържествена коронация обаче измести на заден план тревогата, която витаеше из салоните на двореца. Почти на същата дата, на която се бе родила Анита Делгадо, мъжът, който щеше да я ухажва толкова настойчиво седемнайсет години по-късно, щеше да стане суверен. Подготовката продължи две седмици. Триста гости — англичани и индийци — пристигнаха, за да участват в тридневните празненства, които включваха церемонии, банкети, разходки по реката и лов. „Синил енд Милитъри Газет“— ежедневник, който излизаше в Лахор и се гордееше, че Ръдиард Киплинг е негов сътрудник, в изданието си от 28 ноември 1890 г. съобщаваше за „хаоса по време на откриването на новата пързалка на махараджата на Патиала, причинен от многобройните падания“; за предупреждението на местната управа към младите полицейски комисари в Пенджаб да носят не чехли, а зачислените им обувки; за глобата от десет рупии, наложена на един пиян английски войник заради оскърбителните думи, които отправил към мюсюлманско погребално шествие, и т.н. Първата страница обаче и по-голямата част на изданието бяха посветени на коронацията:

„Сцената в Дурбар^[1] Хол беше толкова живописна и толкова жива, че ще остане запечатана завинаги в паметта на присъстващите. Сградата е великолепно архитектурно творение с огромен покрит вътрешен двор, осветен от електрическа светлина. Отвън чакаха няколко полка от държавната армия: единият е елегантни войници в синя униформа и червени туники, другият от кавалерията, за чиито войници и коне е невъзможно да се намерят достатъчно похвални думи, и една дълга редица от великолепно украсени слонове с богато тапицирани и обзаведени кулички — те стояха напълно неподвижни, само бавно полюшваха хоботите си. Дворът на Дурбар Хол беше пълен с хора, облечени в красиви униформи; от горната галерия европейските гости съзерцаваха с възхищение сцената, която се разиграваше долу.“

В речта си по случай тържеството сър Джеймс Лайъл, бивш наставник на раджата и настоящ генерал-губернатор на Пенджаб, направи преглед на прекрасните отношения между кралското семейство на Капуртхала и Короната от времето на дядото Рандхир Сингх, похвали всеотдайността на наставниците и на доктор Уорбъртьн в грижите им за младия принц, поздрави раджата за успехите му в учението, най-вече по отношение на английския и на източните езици, „дължащи се предимно на неговите старания и интелигентност“, уточни той, и благодари на членовете на правителството за помощта им, която бе допринесла за „значителен напредък във всички административни сектори, без да се нарушава приемствеността с предишното сикхско правителство“. Накрая изтъкна почтеността, благоразумието и благонравието на раджата, като му пожела винаги да бъде справедлив и великодушен към поданиците си и „либерален земевладелец в огромните територии на Аудх, откъдето получавате толкова добри доходи“. Завърши словото си с цитат от поет, който двеста години по-рано бе написал на английския крал думи, които, изречени от сър Джеймс Лайъл в това слънчево утро, прозвучаха пророчески:

„Скиптърът и короната накрая се сгромолясват

и всичко на земята има еднаква участ.

Само споменът за праведните

оставя благоухание в света и цъфти в праха.“

След последните му думи избухнаха аплодисменти. Тогава сър Джеймс направи знак на раджата да го последва. Двамата пристъпиха към огромни кресла от резбовано дърво, изрисувани със златен варак — това бяха тронните кресла, където те отпуснаха августейшите си задни части. Така коронацията бе официално извършена. След това раджата се изправи и произнесе първата си публична реч „на перфектен английски език, с възхитително достойнство и с голяма увереност“, както писа кореспондентът на вестника.

Той благодари на наставниците си, обеща да работи със същия екип от местни управници, спомена за усърдието на доктор Уорбъртън по отношение на здравето му и обеща да следва съветите на генерал-губернатора. „Ще се моля действията ми да заслужат одобрението на Нейно величество английската императрица и удовлетворението на моя народ“. Редът, в който ги бе споменал, не оставяше съмнение за приоритетите му.

„Церемонията приключи и гостите се завърнаха в лагера си — разказваше вестникът. — Надбягванията с коне запълниха останалата част от следобеда, а привечер се състоя банкет, открит с гост за здравето на Нейно величество.“

* * *

Когато шумът около празненствата затихна и спокойствието се завърна в малката държава Капуртхала, слухът, че раджата е неспособен да има потомство, отново се разнесе, и то с още по-голяма настойчивост. Никой не се съмняваше, че харесва жените. Няколко прислужници бяха разказали как още от малък им бе предлагал да ги опипва; когато му отказали, опитал да ги подкупи. Мълвата за бурните пиршества, които вдигаше заедно с махараджите на Дхолпур и Патиала, бе стигнала до Делхи и неведнъж го бяха мъмрили строго заради лудориите му с момичетата от планинските племена. Всеизвестно беше увлечението му по nautch-girls — професионални танцьорки, които идваха от Лахор, смятан за столица на порока и на гуляите. Наемаха ги, за да развличат владетелите, и бяха на тяхно разположение за всякакъв вид сексуални услуги. Не бяха проститутки в строгия смисъл на думата, а по-скоро нещо като гейши. Имаха опит в изкуството да задоволяват мъжа, да му говорят, да го накарат да се почувства добре и да го забавляват и затова им поверяваха задачата да въведат момчетата в изкуството на секса, както и в използването на противозачатъчни средства. Имаше различни методи: от coitus interruptus^[2], който наричаха „скок назад“, до свещички от вълнен пух, напоен с отвара от шибой, мед и листа от плачеща върба. Имаше и други техники: пиеше се чай от мента по време на сношението или пенисът се натъркваше със сок от лук и дори с катран. Дворцовите танцьорки ги въвеждаха също в правилата на дворцовия етикет и ги учеха на урду, езика на царете. Старите родове, като този в Капуртхала, ги възнаграждаваха със земи и им отстъпваха стаи в някой дворец, за да могат да усъвършенстват „изкуството си“.

Харбанс Каур, официалната съпруга, нямаше думата относно тези любовни авантюри. Също както останалите жени, знаеше, че обичаят е такъв, и го приемаше като нещо естествено, колкото и да й беше неприятно да споделя мъжа си с други жени. Тези обичаи бяха така вкоренени, че не подлежаха на обсъждане и бяха част от начин на живот, наследен от древни времена. Първата съпруга винаги се ползваше с привилегии и се радваше на особена почит. Нейна беше задачата да поддържа „сестрински“ отношения с новите, да ги съветва и да споделя с тях тайни, за да доставят на съпруга по-голяма наслада.

Самото семейство на Джагатджит извика най-опитните nautch-girls, истински красавици, които умееха да заемат изтънчените пози, обезсмъртени от вековното хиндуистко изкуство в барелефите на храмовете. Пози, вдъхновени от Кама Сутра, която продължаваше да бъде основата на сексуалното и любовно възпитание на индийците от знатно потекло. Правилата на Кама на Любовта — бяха един вид техническо упътване, написано на точен език, без непристойности, и описващо военни методи и политически хитрости, необходими за завоюването на една жена. Любовниците се класифицираха според външния им вид, темперамента и най-вече според размера на половия орган, измерен в дюймове^[3]. Пропорциите на телата на мъжете и жените, изобразени в скулптурите на храмовете, съответстваха на сексуалните типове, описани в Кама Сутра. Например „жената газела“ — със стегнати гърди, широк ханш, закръглени бедра и малка йони^[4] (не повече от шест дюйма), е много подходяща в любовта за „мъжа заек“, чувствителна към „гъделичкането по бедрата, ръцете, ходилото на крака и пубиса“. „Мъжът жребец“, на когото му харесват яките жени и обилните трапези, се разбира чудесно с „жената кобила“ с налети и силни бедра, чийто пубис ухае на сусам и чийто „дом на Кама е дълбок девет пръста“. Юношите от аристократичните семейства учеха пози като „разтварянето на бамбука“, позата на „ралото“, „положението на лотоса“, „лапата на тигъра“ или „скока на заека“ дори преди алгебрата и математиката. Една от най-популярните пози, описана подробно в Кама Сутра, носеше мистичното име „дългът на благочестивия“. При нея мъжът проникваше в жената, както бикът възсяда крава: прав, отзад, дърпайки плитките й нагоре; тя откликваше с грация, навеждайки се напред и хващайки глезените си с двете ръце. Дори стоновете бяха класифицирани според степента на полученото удоволствие: на гълъбицата, на кукувицата, на зеления гълъб, на папагала, на врабчето, на патока или на пъдпъдъка… „Накрая от гърлата им ще заизлизат нечленоразделни звуци съобразно достигнатите все по-високи нива на удоволствие“ — заключава главата на Кама Сутра, посветена на „Любовните стонове“.

Семейството се надяваше, че танцьорките ще помогнат на раджата „да функционира“. Резултатът обаче беше все същият: раджата се наслаждаваше на секса, но му беше трудно да се съвкупи заради корема, който притискаше и заклещваше члена му — дори той да беше в ерекция.

Именно тогава се намеси една куртизанка на средна възраст на име Муна Джан, която все още бе запазила следи от легендарната си хубост. Няколко пъти я извикаха, за да намери решение. „Щом главната пречка е коремът на принца, да се посъветваме с пазача на слоновете“ — предложи тя. Пазачът беше слаб и костелив мъж, който носеше червен тюрбан и протрита военна куртка без копчета. Заяви, че дебелокожите не се размножават в плен, и то не защото са стеснителни, а защото се нуждаят от специална поза, която не могат да заемат нито в зоологическата градина, нито в специалните помещения за тях. Бе му хрумнала една идея, за да реши този проблем. Беше издигнал малко хълмче от пръст и камъни в гората зад новия дворец. Там слониците лягали и наклонът улеснявал много „работата“ на мъжкаря. Резултатът бил впечатляващ. Ревовете, които нарушавали спокойните нощи на Капуртхала, били доказателство за това, както и нарастващият брой малки, които се раждали.

Думите на пазача върнаха надеждата в кралския двор. Как да приложат идеята му в случая с раджата? Отговорът скоро бе намерен. Находчивият английски инженер Дж. С. Елмор предложи да проектира и да изработи наклонено легло от метал и дърво с еластичен дюшек, вдъхновено от идеята на пазача. Направата му отне една седмица, в която той се допита няколко пъти до Муна Джан за подробностите на изобретението и я помоли нейните момичета да го изпробват с раджата. Великолепната куртизанка изпрати най-хубавите си другарки и усмивката на задоволство, която те отправиха към очакващите резултатите от „теста“ в един от салоните на двореца, беше повече от красноречива. Какъв успех! Раджата беше успял да се съвкупи… Няколко пъти!

Девет месеца след този славен ден в историята на Капуртхала Харбанс Каур роди първото си дете — момче, което нарекоха Парамджит Сингх. Крал Едуард VII изпрати поздравителна телеграма, която изпълни с радост младия принц. В знак на благодарност за предоставените услуги раджата възнагради Муна Джан със златни верижки от масивно злато за глезените и пожизнена пенсия от хиляда рупии на месец.