Хавиер Моро
Индийската принцеса (15)

14.

Раджата растеше, раздвоен между Индия на своите прославени предци и Европа. С единия си крак бе стъпил във феодалния свят, а с другия — в XX век. Едните му преподаваха уроци по физика и химия, а другите го учеха на Кама Сутра — санскритски текст от IV век, написан от един мъдрец, който бе сътворил сексуален кодекс, за да напътства мъжете в изкуството на любовта. До навършване на пълнолетието му държавата бе управлявана от поредица блестящи британски чиновници, някои от които по-късно станаха генерал-губернатори, като сър Джеймс Лайъл. Доверени мъже, които съставяха съвета на държавните служители, помагаха на тези суперинтенданти в задачата им и всички заедно въвеждаха реформи и усъвършенстваха администрацията, така че когато раджата навършеше осемнайсет години и поемеше властта, да завари една подредена държава. Например намалиха броя на министрите, като сляха Министерството на финансите и Министерството на данъците и приходите в едно и закриха Министерството на разностранните въпроси, което включваше управлението на конюшните, слоновете и зоологическата градина.

Образованието, което получи от грижливо подбрани наставници, беше либерално. В същото време изучи добрите обноски, изискванията на протокола и ценностите на западната демокрация, но без задължението да ги прилага, защото щеше да властва като абсолютен господар над тристате хиляди жители на Капуртхала. Наставниците му породиха у него огромен интерес към Англия, към нейната история, ценности, институции и традиции. Англия беше върховната власт и в неговите очи представляваше изворът на съвременната цивилизация. Най-хубавите автомобили, най-бързите кораби, най-здравите сгради, най-голямата империя, най-напредналата медицина… Англия беше всичко това.

Как работи един двигател с вътрешно горене? Какво е морето? Каква е разликата между калотипията, литографията и фотографията? Именно наставниците му събудиха у него детската любознателност и отвориха очите му за света, защото в семейното му обкръжение никой нямаше и най-малка представа за живота извън границите на Индия. Контактите, които поради положението си поддържаше още от ранна възраст с британските аристократи, го сближиха с елита на това общество, от което толкова се възхищаваше и което го приемаше като един от своите. Затова залегна над изучаването на английския с особено старание. Овладя го с лекота и с безупречен акцент — толкова british, че изглеждаше невероятно, че никога не е бил в Англия. Страстта му към тази страна се разпростря към цяла Европа, люлка на великите технологични новости в края на XIX век. Машини, които заместваха човешкия труд, апарати за говорене от разстояние, възпроизводители на движещи се картини, летящи машини… списъкът от изобретения, способни да пленят въображението на едно дете, беше безкраен. И всичко се правеше в Европа. Затова се зае да учи френски и скоро започна да говори и да пише добре на него. Както много от сънародниците си, и той имаше дарба за езиците. Почти нямаше индиец, който да не знае поне два-три езика — това беше минимумът, за да може да се разбира в страна с четиринайсет официални езика и над петстотин диалекта.

На десетгодишна възраст раджата говореше шест езика. Освен английския и френския, той владееше пенджаби, който беше майчиният му език, и близкия с него хинди, както и санскрит, който изучаваше с един стар отшелник хиндуист, и урду (древноперсийски) — официалния език в двора. Този стар обичай, наследен от Моголската империя и просъществувал цял век след изчезването й, показваше дълбоката диря, която Моголите бяха оставили в Индия.

Джагатджит Сингх бе олицетворение на драстичната промяна, която бе настъпила сред индийските владетели след прокламацията на кралица Виктория. Само за няколко години раджите бяха принудени да направят скок, който се измерваше с векове. А Джагатджит доказа, че е истински акробат, способен да скача от един свят в друг с лекота. Наложи му се да облече европейски дрехи за пръв път в историята на рода му, да играе крикет и тенис, да яде западни ястия и да практикува един толкова английски спорт като pig sticking — лов на глигани с копие. В министерския съвет обаче отиваше на гърба на слон, с диадема от брилянти, огърлица от тринайсет наниза и сноп пера, втъкнат в тюрбана. Наследяваше кралство с всички външни символи на монархията, с всички церемонии и ритуали на коронацията, но това в действителност беше остатък от миналото и в него липсваше самата същност, даваща смисъл на монархията. Бяха му втълпили, че служенето на народа е най-важната задача в живота му, но дълбоко в себе си знаеше, както всички останали владетели, че мястото му е осигурено от англичаните и че то е пожизнено. И за да се наслаждава на удобен и приятен живот, всъщност най-важното беше да се разбира добре с властта. Така че добрите отношения с англичаните стояха на първо място, преди служенето на народа. Тази система беше опорочена в самата си основа, но в онази епоха изглеждаше почти вечна. Вятърът на историята щеше да се погрижи да постави нещата по местата им.

Бързото приспособяване на раджата обаче не протече без сътресения и проблеми. Не беше лесно да съчетаеш толкова различни култури като английската и сикхската, не беше лесно да бъдеш едновременно индийски крал и британски джентълмен, старомоден и модерен, демократ и деспот, източен принц и европейски васал. Най-вече отсъствието на бащата и слабостта на майка му, вкопчена в традициите на една отминала епоха, го лишиха от увереността, която му бе необходима, за да се справи с променящия се свят, за да реши конфликта, произтичащ от факта, че трябваше да е суверен, без да е такъв в действителност. Може би поради тази причина Джагатджит Сингх започна да соматизира психологическите си проблеми и се отдаде на ядене. В началото никой не се разтревожи; напротив, закръгленият наследник беше наистина хубаво момче. По-късно обаче, когато на десет години надхвърли границата от сто килограма, всички изпаднаха в паника. Доктор Уорбъртън го подложи на строга диета, но тя не даде резултат. Момчето все така пълнееше и спеше твърде много. По това време придоби навика да иска помощ, за да си върже или развърже чоридара (пижама) — много широк панталон, прихванат с копринен шнур на кръста. По-късно, когато си възвърна добрата физическа форма, запази този навик и го прехвърли и върху връзването на тюрбана. Индер Сингх, капитан от свитата му, в продължение на години отговаряше за този особен каприз на началника си.

— Момчето е израснало като единствен син, прехранвано е от малко в началото от кърмачките, а после от бавачките — и е придобило пагубни хранителни навици — съобщи доктор Уорбъртън на Джеймс Лайъл, наставник на малкия Джагатджит, който бе загрижен от заплашителното темпо, с което принцът пълнееше. — Засега нищо друго не можем да направим, освен да опитаме друга диета — предложи лекарят.

— А ако не се получи? Каква е прогнозата, ако продължи да пълнее?

Доктор Уорбъртън го изгледа над очилата си. Току-що бе прочел една статия в някакво медицинско списание и се опасяваше, че би могла да се отнася за случая на Джагатджит.

— Да се надяваме да не страда от патологично детско затлъстяване, едно рядко заболяване. Пациентите заспиват прави, продължават да пълнеят и се появяват сериозни дихателни затруднения…

Настъпи мълчание, което Лайъл прекъсна:

— И?…

— Мнозина умират, преди да достигнат пълнолетие.

Лайъл остана като вцепенен. След скандала, предизвикан от другия клон на рода, липсата на пряк наследник и невъзможността да се намери друг щяха да навлекат ужасно неприятни проблеми на Пенджабския политически отдел.

— Нека видим как ще се развие — продължи доктор Уорбъртън. — Дано да е само израз на психологически проблеми, които се проявяват чрез мания към яденето!

Джагатджит се задържа на сто и трийсет килограма. Бяха твърде много за единайсетгодишно момче, но поне теглото му се стабилизира, което успокои, макар и временно, наставниците му и лекаря. Придворните решиха да му намерят жена. Момчето нямаше думата по въпроса, защото никой не му даваше възможност да избира. Така повеляваше традицията. Освен това можеше да се смята за щастливо, защото беше сикх и броят на жените, за които можеше да се ожени, не беше ограничен като на мюсюлманите, които нямаха право на повече от четири. Само когато станеше пълнолетен и поемеше юздите на управлението, щеше да има по-голяма свобода при избора на съпругите си, макар че директният достъп до жени от други знатни семейства винаги щеше да е труден, защото семействата им ги сгодяваха твърде малки.

Многочислена група придворни отпътува за долината на Кангра, на двеста километра от Капуртхала, за да потърси момиче от висша каста и раджпутско потекло. Искаха да постигнат съюз, чрез който да заздравят връзките с големите родове в Раджастан — родината на раджпутите, откъдето произхождаха предните на раджата, и то с жена, която да принадлежи към висша каста, за да подобри „чистокръвността“ на рода в Капуртхала. Първоначално родът на Джагатджит бе принадлежал към кастата на каналите, които в миналото произвеждали алкохолните напитки за кралските дворове. Една посредствена каста. Джаса Сингх, блестящ прародител, подпомогнат от сикхите, които по онова време са били част от една нова религия, успял да събере армия, да вдигне въстание и да обедини Капуртхала. Позорният печат на калалите обаче все още тежеше върху някои членове на кралския двор, твърде придирчиви към всичко, свързано с генеалогията. Дори една пенджабска поговорка гласеше: „Не вярвай на гарван, калал и куче дори когато спят“. Тъкмо затова беше толкова важно да се подобри потеклото.

Във всяко село пристигането на свитата, натоварена да намери булка, се известяваше с бързо биене на барабан. Момичетата за омъжване бяха оглеждани с такава придирчивост, че дори имаше оплаквания от прекаленото усърдие, което проявяваха царедворците, когато оценяваха физическите качества на кандидатките. Пратениците от Капуртхала идваха със самочувствие, породено от факта, че представляват принц, колкото и дебел да беше той. Знаеха, че най-съкровеното желание на хиляди семейства е да омъжат някоя от дъщерите си за раджа. Затова трябваше да внимават документите на момичето да не са подправени, сведенията да са достоверни и никой член от свитата да не приеме подкуп, за да включи някоя недотам подходяща девойка сред кандидатките.

Накрая се спряха на едно прелестно момиче на годините на раджата, на име Харбанс Каур. Имаше големи черни очи и златист като пшеница тен. Беше хиндуистка и принадлежеше към каймака на висшите брахмански касти. Споразумяха се с родителите за условията на зестрата, която щеше да бъде връчена в момента на бракосъчетанието, определено за 16 април 1886 г., когато младоженците щяха да достигнат приемливата възраст от четиринайсет години.

Сватбата протече при стриктното спазване на сикхската традиция. Раджата видя лицето на любимата си едва в този ден, и то в едно огледалце, поставено между двамата. „Загледах се в черните й очи — най-хубавите, които бях виждал дотогава. После се усмихнах и тя също се усмихна“ — написа той в дневника си. В никакъв дневник не е отразена обаче реакцията на Харбанс Каур, когато е видяла подпухналото лице на голобрадия си съпруг, тройната му брадичка, подутите клепачи и огромния му корем. Нито един дневник не разказва подробно какво е било първото и впечатление, а после първата й любовна нощ: тя — покорна и уплашена, той — неопитен и заплашително дебел. Това, което стана достояние на всички, бе фактът, че не са консумирали брака си.

Към безпокойството, което дворът и семейството изпитваха за здравето на раджата — който освен затлъстяването не показваше признаци за нарколепсия, нито за дихателна недостатъчност, — сега се добави силна тревога за сексуалния му живот и бъдещето на династията.