Хавиер Моро
Индийската принцеса (12)

11.

Часовникът на гарата в Джаландхар се готвеше да удари десет часа сутринта, когато влакът се появи сред облаци пара, а машинистът обяви пристигането му с многобройни изсвирвания на сирената. Гарата, украсена със знаменца в синьо и бяло, беше малка, както се полагаше на разквартирувана част на британската армия. Джаландхар беше малко селце, макар че след построяването на железницата постепенно се разрастваше. Раджата бе отказал влакът да минава през град Капуртхала, който се намираше малко по на запад, защото се опасяваше, че ще бъде принуден да отива на гарата всеки път, когато някой англичанин или индиец на важен пост минеше оттам; тоест на всеки два дни, защото през Пенджаб минаваше пътят за Централна Азия. Реши, че това би нарушило спокойното му ежедневие на владетел, и използва всичките си връзки в столицата, за да прокарат железницата през Джаландхар.

Когато влакът спря, един офицер, облечен с униформата на армията на Капуртхала, влезе във вагона. След като поднесе почитанията си на знатните пътници, той ги помоли за няколко минути търпение. Влакът бил пристигнал по-рано, а трябвало да се довършат някои неща.

— За мен ли е? — попита Анита, когато видя четирима индийци да разстилат червен килим на алеята между две редици палми.

— Yes, memsahib… — отвърна офицерът. — Welcome to Punjab^[1].

Веднага щом слезе от вагона, поставиха на шията й гирлянда от бели цветя, които се оказаха индийски нард. Анита затвори очи. Ароматът й напомни за парфюма от туберози, който раджата й бе донесъл от Лондон. „На това ухае Капуртхала през зимата — беше й казал той. — Ако ти харесва, ще се радвам да го използваш“. До края на живота си Анита щеше да отъждествява аромата на туберози с първите си години в Индия. Всичко наоколо ухаеше на туберози, сякаш нейният принц вече бе пред нея; но не, той не се появяваше. На всеки две крачки някой индиец или индийка й слагаше венец от цветя и после събираше длани в поздрав: Намасте! Навсякъде усмивки и изпълнени с любопитство топли погледи. И музика. Притулен в портала на гарата, един оркестър изпълняваше химна на Капуртхала, докато отряд войници от гвардията на раджата я ескортираше до чакалнята. Анита обърна глава, търсейки познатия силует, но не видя никого. Заобиколена бе от непознати лица, от хора, които все така слагаха гирлянди на шията й — те се трупаха и купчината набъбна, като почти стигна до очите й. Дъжд от цветни листенца я посрещна, когато влезе в чакалнята и се озова пред висши служители на Негово височество и членове на местното правителство. Какво да каже? Какво да направи? За момент се почувства смутена, защото никой не помръдна в претъпканата зала, докато най-после една жена се приближи до Анита и й помогна да се освободи от гирляндите. Облекчена, испанката обърна глава и тогава го видя — стоеше зад вратата и я гледаше с неизменната си усмивка. Раджата бе наблюдавал реакциите й и се бе забавлявал много с тържественото пристигане на испанката.

— Ваше Височество!

Анита имаше желание да се хвърли в прегръдките му, но се сдържа. Мадам Дижон не й ли беше казвала стотици пъти, че възпитанието се състои в овладяване на чувствата и в контролиране на страстите — и между другото, с произвеждането на колкото е възможно по-малко шум? Той, изглежда, споделяше чувствата й, защото не отделяше очи от своята любима. Изпиваше я с поглед и ако можеше, щеше да я прегърне. Индия обаче бе станала пуританска и не беше прието чувствата да се показват публично. В началото на XX век обичаите се ръководеха от строги викториански принципи. Далеч в миналото бяха останали първите години от европейското нахлуване, когато сладострастната атмосфера на Индия скандализирала свещениците и привличала любопитните. Тогава всичко било позволено: бял да се обреже, за да се ожени за някоя „нехристиянка“, европейка да се свърже с местен жител, да приемат хиндуизма, сикхизма или християнството, англичанин да има деца от някоя биби (местна жителка), европейките да пушат наргиле или да носят курта… Далеч в миналото останала епохата на маркиз Уелзли, който пристигнал в Калкута, след като бил назначен за генерал-губернатор през 1797 г., и много скоро изпратил писмо до съпругата си — французойка на име Ясинт, в което я молел да му разреши да има любовница: „Моля те да разбереш, че климатът на тази земя така събуди желанията ми, че не мога да живея без секс…“ — пишел той в писмото. С обратната поща изисканата Ясинт му отговорила: „Съвкуплявай се, ако чувстваш, че нямаш друг избор, но го прави с почтеността, предпазливостта и нежността, които проявяваше към мен“.

Времената са били други. Сега моралът, наложен от колонизаторите, не одобряваше любовта и секса между мъже и жени от различни раси, религии и класи. Поради тази причина нито един английски офицер не бе дошъл да посрещне Анита, a Spanish dancer^[2], както вече я наричаха в официалните доклади, за чието съществуване не подозираше нито тя, нито раджата. Не бе дошъл дори един военен от местната разквартирувана част, нито един от офицерите, живеещи в Капуртхала. Това беше очевиден жест на пренебрежение към раджата, който не знаеше, че новината за предстоящата му женитба бе предизвикала истинска буря в Индийската политическа служба — дипломатическия корпус на вицекраля, чиито служители представляваха Британската империя в индийските княжества. За високите сфери на колониалната власт тази сватба беше истински скандал.

 

 

— Как мина пътуването? — попита я той, докато двамата поздравяваха офицерите от армията и висшите служители, които очакваха в редица бляскавата двойка.

— Нямах търпение да пристигна… Водех си дневник, както ми поръчахте, и когато го прочетете, ще разберете колко дълго ми се стори пътуването, защото…

Анита едва не изрече единственото, което всъщност искаше да му каже, но моментът не беше подходящ. Трябваше да поеме ролята си, да се усмихва и да навежда леко глава пред министрите на раджата и представителите на властта, които я наблюдаваха с любопитство. Това беше първата й официална поява. От втренчените погледи отгатна, че присъствието й сигурно бе предизвикало малка революция в местното общество. Навярно се бяха питали каква ще се окаже европейската съпруга на принца. В историята на Капуртхала за пръв път един раджа се готвеше да извърши подобно нещо.

На излизане от гарата ги чакаше прекрасен автомобил морскосин „Ролс-Ройс Силвър Гоуст“ с гюрук, модел от 1907 г., флагман на британската автомобилна индустрия, който бе смятан за „най-добрата кола в света“. Принцът седна зад волана. Обичаше да шофира лично тази нова придобивка в автомобилната си колекция, в която имаше още четири ролс-ройса. Шестцилиндровият мотор се запали с нежно мъркане. Двойката напусна изпълнената с хора гара. Колата се отправи по шосето — прашен път, по който често им се налагаше да задминават слонове, волски каруци и някоя и друга камила. След няколко минути минаха покрай група полицаи, които застанаха мирно при преминаването на синята кола с владетелския герб.

— Това е границата… Вече си в Капуртхала.

От двете страни на пътя бяха застанали в шпалир полицаи на равни разстояния един от друг, облечени с държавната униформа в синьо и сребристо. На правите отсечки Анита придържаше с ръка изящната си сламена шапка, за да не я отнесе вятърът. „Понякога колата вдигаше зашеметяващата скорост шейсет километра в час“ — щеше да напише тя в дневника си.

— Вече определена ли е дата за сватбата, Ваше Височество? — извика Анита, защото вятърът заглушаваше гласа й.

— Не ме наричай „височество“. Appelle-moi „chéri“^[3]…

— Вярно, толкова отдавна не съм ви виждала, че бях забравила…

— Остават още някои подготвителни работи… Надявам се да я направим през януари… Астролозите ще ни кажат точния ден. Датата трябва да е благоприятна. Нали знаеш, такива са обичаите тук…

Анита гореше от желание да му съобщи новината, но предпочете да изчака. В момента пътуването с колата насищаше сетивата й и разкриваше красотата на новата й родина. Досущ еднаквите села сякаш бяха извадени от някоя приказка. На входа винаги имаше малък водоем, където жените перяха дрехите, а мъжете почистваха впрегатните животни. Къщите бяха кирпичени, с малки дворове, където гъмжеше от кучета, кози, биволи и крави. Децата — боси и с очи, изрисувани с каял^[4] — се вцепеняваха при вида на внушителната кола, но веднага се съвземаха и се втурваха след нея. На откритите места огромни биволи бавно обикаляха в кръг и въртяха тежки воденични камъни, които стриваха житото и царевицата. Жените мачкаха тора и сламата и ги омесваха на питки, които оставяха да се сушат на стените на кирпичените къщурки. Селата миришеха на дима от тези питки, които, вече изсушени, служеха за гориво в огнищата.

Внезапно пътят се разшири и от двете му страни се заредиха големи дървета по подобие на френските пътища. Инициативата беше на раджата, който бе пожелал да придаде европейски вид на владението си в Пенджаб. В далечината се появиха сгради, между които се открояваха червеното здание на Съдебната палата, белият купол на Гурдвара (сикхския храм) и покритият с каменни плочи покрив на огромен френски дворец. Това беше Капуртхала, столицата на княжеството.

— Това ли е дворецът, който сте построили за мен? — попита Анита, сочейки една сграда, която напомняше двореца Тюйлери.

— Започнах да го строя, преди да те срещна. Всъщност никога не съм си представял, че толкова хубава жена ще бъде първият му обитател, но сега виждам, че наистина трябва да е за теб.

— Там ли ще се оженим, mon cheri?

— Не е довършен. Наложи се да прекъсна строителните работи преди две години, защото имаше голям глад и народът се нуждаеше от помощта ми. Но сега нямам търпение да го довърша.

Градът беше малък, с красиви сгради, които показваха добрия вкус и архитектурните умения на раджата, тъй като много от тях бяха проектирани от самия него. Жителите бяха около петдесет хиляди, в голямата си част сикхи. Имаше многобройна мюсюлманска общност, както и хиндуистка, и две по-малки общности — будистка и християнска. Градът беше копие на Индия в умален вид — същата смесица от раси и религии, съжителстващи от древни времена. Всъщност едно от разклоненията на рода на раджата включваше и християни, покръстени в средата на XIX век от английски мисионери. Една братовчедка на раджата — Амрит Каур, беше потомка на този клон.

— Искам да те запозная с нея… Сигурен съм, че ще се харесате.

Раджата не искаше да спира в града, защото според сикхските обичаи никой не трябваше да вижда годеницата преди церемонията. Минаха бързо покрай училището, второто по големина в Пенджаб след това в Лахор. Сега в него приемаха и момичета — истинска новост в Индия, поредната инициатива на раджата, чието осъществяване му бе струвало много битки с фундаменталистките мюсюлмански кръгове. Отсреща бяха конюшните с великолепни арабски коне, както и огражденията с широки врати, където живееха кралските слонове. Раджата заобиколи търговската улица, изпълнена със сергии и магазини за храни, платове, подправки и накити, която в този час на деня кипеше от живот. В дъното на улицата се намираше дворецът, който сега обитаваше четириетажна старинна сграда в хиндуистки стил с барелефи и стенописи на фасадата.

— В него живеят двамата ми по-малки сина, когато са в града. Както и аз напоследък…

Анита не попита дали там живееха и майките им. Тръпка на безпокойство пролази по гърба й при мисълта колко малко знаеше за живота на съпруга си. Изпитваше смътна тревога, някакво странно усещане, сякаш вълшебната й приказка криеше горчива истина, която заплашваше да избухне като бомба със закъснител. Затова предпочете да не пита нищо. Сега най-важното беше да се наслади на момента. Знаеше, че няма да се наложи да живее в този старинен дворец като някаква „мавританка в харем“. Раджата й обеща това, а тя не се съмняваше, че ще изпълни обещанието си.

Нейният малък дворец се намираше извън града, сред идиличен пейзаж. Когато слезе от колата, стражите й отдадоха воински почести. Анита и раджата влязоха заедно във Вила Буона Виста, която той бе построил като ловен павилион и която сякаш беше извадена от пощенска картичка от Италианската ривиера.

— Какъв е дивечът тук, cheri?

— Елени, лопатари, глигани и по някоя пантера, ако човек има късмет. Не се плаши — добави той, като видя личицето на Анита. — Вилата се пази денонощно от въоръжени стражи.

Вила Буона Виста се намираше на брега на един ръкав на река Сатледж, сред тръстики, бамбук, тополи и плачещи върби, чиито морни клони докосваха сребристата повърхност на водата. Сградата, както ставаше ясно от името й, имитираше големите традиционни вили по Италианската ривиера и беше поредният каприз на раджата, който бе обсебен от Европа. Фасадата беше в цвят охра с бели корнизи, а щорите бяха доставени от Генуа. Големите прозорци гледаха към прекрасна градина с фонтан в италиански ренесансов стил и столетни дървета — сребристи и черни тополи, индийска мелия, мангови дървета, фикуси, чиито гъсти клони закриваха двата тенис корта и пристана. Розова градина, подобна на джунгла от бели рози, лехи с индийски нард и кринове, грижливо подрязани храсти и морава с островчета от палми, из които се разхождаха гъски, семейства патици, пауни и чапли с дълги жълти крака, допълващи картината на това райско кътче.

— След сватбата ще живеем тук, докато приключи строителството на новия дворец…

Вътрешното обзавеждане беше като в европейски дом. Анита трепна от радост, когато видя бронзовата статуя на входа: „Много се развълнувах, като видях собствения си бюст, за който бях изпратила мерките си и който Негово височество беше поръчал миналата година при един скулптор в Лондон“.

— Искам да ти покажа дома, за да видиш дали всичко ти е по вкуса.

В един от салоните имаше пиано и удобни кресла и дивани, тапицирани с кожа. Френски гоблени и класически картини украсяваха белите стени. В трапезарията в стил Наполеон имаше голяма махагонова маса и витрини, пълни със сервизи от лиможки порцелан и кристал от Бохемия, фигурки от севърски порцелан и колекция яйца на Фаберже. Обградено от спускаща се от тавана копринена завеса, бронзовото легло на Анита в стаята й на първия етаж изглеждаше нереално, сякаш извадено от някой вълшебен сън. Раджата не бе забравил нито една подробност: снимките, които Анита си бе правила в Париж, бяха поставени в разкошни рамки от сребро и слонова кост. Тоалетната й маса бе отрупана с всякакви парфюми и козметични продукти, включително английския „Тубероза“ и цялата линия „Буке Империал“ на френската парфюмерия „Роже и Гале“, също предпочитана от раджата. Банята беше от мрамор, с кранчета от сребро с течаща вода. Върху нощната й масичка — кутия от любимите й белгийски шоколадови бонбони и бутилка „Евиан“. Всеки месец раджата поръчваше цял влак с бутилки минерална вода от Франция.

— Добре ли ще се чувстваш тук?

Анита не отговори. Оглеждаше всичко така, сякаш се намираше в омагьосан замък. Приближи се до него и го прегърна.

— Искам да почиваш много, за да бъдеш в добра форма в деня на сватбата — продължи раджата. — Празненствата ще продължат няколко дни…

— Прав си, mon chéri. Трябва да почивам много… Знаеш ли защо?

— Пътуването ти се е сторило безкрайно… Аз ли не знам!

— Не е заради пътуването. Чакам дете от вас, Ваше Височество.

Раджата се усмихна и лицето му засия. Прегърна Анита, разтвори завесите и я положи нежно върху леглото.

— Това трябва да се отпразнува.

— Mon chéri, не сега… — прошепна Анита. — Мадам Дижон и Лола всеки момент ще пристигнат…

Раджата обаче не я чу. Изправи се и даде знак на един слуга да затвори вратата. После се обърна, прегърна я и я обсипа с целувки, шепнейки любовни думи, които събудиха у нея почти непознати усещания. Фибите се разпръснаха, фустите се свлякоха на земята, скъпоценните камъни на пръстените на раджата приличаха на светлинки върху нощната масичка.

Анита Делгадо се наслаждаваше напълно на своята вълшебна приказка. В сравнение с онази нощ в Париж, когато се отдаде за пръв път, сега желанието й беше по-силно. Вече го правеше без страх, без болка, с радостта, която й доставяше това невероятно приключение.