Хавиер Моро
Индийската принцеса (10)

9.

По пътя си през субконтинента към съдбоносната среща влакът, в който пътуваше Анита, напусна Бомбай — една от провинциите на Британска Индия, и навлезе в Индия на независимите княжества: Индор, Бхопал, Орча, Гвалиор… Имена, пропити с история, които все още не й говореха нищо. Бяха сред 562-те независими държави, които заемаха една трета от цялата площ на Индия (между тях беше и Капуртхала). Другите две трети бяха разделени на четиринайсет провинции — като Калкута, Мадрас и Бомбай, а всяка провинция, от своя страна, се разделяше на области. Тази Индия бе под прякото управление на британците — така наречения Британски Радж. Другата беше подобие на конфедерация, в която индийските принцове разполагаха с необходимата автономия, за да управляват своите държави, но под опеката на англичаните, които представляваха върховната власт. Британската корона поемаше външните отношения и отбраната на всяка държава и управляваше много ефикасно този огромен пъзел. По принцип не се намесваше във вътрешните дела на княжествата, освен да посредничи, ако възникне напрежение, или да свали от власт някой раджа, в случай че се самозабрави или лоялността му към вицекраля е под въпрос.

Княжествата бяха толкова различни по големина, колкото бяха различни и тези, които ги управляваха. На юг се намираше Хайдерабад — суверенна страна, чиято площ бе колкото половината Испания. На запад имаше миниатюрни княжества от по един квадратен километър. На полуостров Катхиавар се наброяваха 282 княжества, които заедно заемаха площ колкото тази на Ирландия. Капуртхала беше едно от петте княжества в Пенджаб и имаше едва 600 квадратни километра площ. Англичаните бяха успели да обединят субконтинента благодарение на умела политика на съюзи и с помощта на едно модерно изобретение — железницата. Началникът на всяка важна гара обикновено беше английски служител, който, облечен в униформата на страната си, със свирката си даваше знак на влаковете да потеглят или да спрат.

Всяко княжество бе управлявано, както е било винаги, от местни владетели, които упражняваха абсолютна власт в границите му и които се титулуваха различно, в зависимост от собствената им традиция. Името се сменяше, както се сменяха знамената и униформите на полицаите и военните, които Анита съзираше от прозореца на влака. В султаната Бхопал — важен железопътен възел, където влакът престоя няколко часа — управляваха жени, прочутите бегум^[1], покрити от главата до петите с бурка. „Приличат на призраци!“ — каза Анита, когато видя една официална снимка, окачена на стената на гарата. В държавата Хайдерабад, една от най-големите в Индия и също мюсюлманска, владетелят се наричаше низши. В други мюсюлмански държави ги наричаха мир, кхан или махатар. Хиндуистите обикновено ги наричаха раджа — дума от санскритски произход, която означаваше едновременно „който управлява“ и „който трябва да угажда“. В някои места се използваше думата рао, както в Джодхпур, или рана, както в Удайпур, при което младата испанка се запревива от смях: „Рана!^[2] Предпочитам да съм жена на раджа!“. В древността, когато ставало дума за особено почитани раджи, народът добавял представката маха, която на санскрит означава „велик“. Така един махараджа беше, буквално преведено, велик раджа. Днес титлата „махараджа“ се даваше само от висшата власт, олицетворявана от английския вицекрал, като награда за заслуги пред Короната или заради лоялността и значимостта на някои владетели. Англичаните не допускаха раджите да се наричат крале, както в миналото. В Британската империя има място само за един крал: английския.

Това не им пречеше да превъзнасят своето потекло, като махараджата на Удайпур, който смяташе себе си за потомък на Слънцето, или като махараджата на Джодхпур, който също смяташе, че произхожда от Слънцето. Други — например Холкар от Индор или Гаяквад от Барода — бяха започнали като министри и генерали и благодарение на хитростта си и политическата власт, която бяха съумели да използват в своя изгода, накрая бяха станали владетели. Всички принадлежаха към отбраното общество на индийските аристократи, в което на Анита й предстоеше да влезе. Много от тях бяха лични приятели на раджата на Капуртхала. Едни бяха образовани, други — очарователни и прелъстителни, трети — жестоки и аскетични, четвърти — прости, пети — леко смахнати, и почти всички — ексцентрични. Народът ги боготвореше, защото виждаше в своите князе въплъщението на божествеността. От най-древни времена индийските деца отрастваха с разказите за удивителните подвизи на храбрите владетели, водещи страховити битки срещу жестоки тирани. Това бяха истории, в които се говореше за изкусни дворцови интриги, за предателства и заговори, за приключенията на влюбени принцеси, за еротичните нощи на любими държанки, за жертвоприношенията на разлюбени кралици… Истории, които разказваха за несметни богатства, за приказни дворци и огромни конюшни с коне, камили и слонове. Истории, в които границата между действителност и мит изглеждаше толкова неясна, че беше трудно да се разбере къде свършва едното и къде започва другото.

Имаше също и любовни истории. Една от тях бе въплътена в паметник и Анита можеше да го съзре в далечината от влака, който по пътя си на север минаваше край град Агра, древната столица на Моголската империя. С минарета, които се издигаха към небето, и свод от бял мрамор, който искреше под слънчевите лъчи, Тадж Махал напомняше за величието на любовта и мимолетността на живота. Построен от моголския владетел Шах Джахан, за да почете паметта на жената, която обичал, мавзолеят Тадж Махал излъчваше спокойно величие и усещане за безсмъртна красота, която стигаше до сърцето. „Един император се влюбил в обикновена девойка и я направил императрица… Звучи ли ти познато?“ — попита я мадам Дижон шеговито. Анита се усмихна при мисълта за раджата, когото щеше да види след няколко часа.

— Хайде, продължавай да разказваш…

— Според легендата, една сутрин той я зърнал на пазара в двореца и не могъл да откъсне очи от нея. Била много хубава, като картина, извадена от персийска миниатюра. Седяла зад сергията си, заобиколена от копринени тъкани и мъниста, когато принцът се приближил до нея. Попитал я колко струва едно парченце обработено стъкло, което блестяло сред купчина камъчета. „Това?… Нямаш толкова пари да го купиш! Това е диамант“ — казала му тя. Легендата разказва, че Шах Джахан тогава й дал десет хиляди рупии, които били огромна сума. Девойката останала изумена. Било заради непринудеността или заради красотата й, но нещо в нея го пленило. Ухажвал я в продължение на месеци и накрая се оженил за нея. Нарекъл я Мумтаз Махал — „избраницата на двореца“…

— И? — Анита нетърпеливо чакаше останалата част от историята.

— Какво още искаш да знаеш? Превърнала се в императрица и в негов съветник. Спечелила обичта на народа, защото винаги се застъпвала за най-бедните. Поетите казвали, че луната се скривала засрамена в присъствието на императрицата. Шах Джахан обсъждал всички държавни дела с нея, а когато официалните документи били изготвени в окончателния си вид, ги изпращал в харема, където тя полагала кралския печат.

— В харема? — попита заинтригувано Анита. — Как е могъл да има и други жени, щом е бил толкова влюбен в нея?

— Императорите могат да имат всички жени, които пожелаят, но винаги има една, която им открадва сърцето.

— Ах! — въздъхна Анита, сякаш това обяснение беше достатъчно, за да прогони страховете й.

— След деветнайсет години брачен живот тя умряла при раждането на четиринайсетото им дете. Била на трийсет и четири години. Казват, че в продължение на две години императорът спазвал строг траур, не носел накити, нито пищни облекла, не участвал в празненства и банкети и дори не слушал музика. За него животът изгубил смисъл. Отстъпил ръководството на военните кампании на синовете си и се отдал телом и духом на построяването на този мавзолей в памет на съпругата си. Нарича се Тадж Махал — съкращение на името на императрицата. Казват, че на смъртното си ложе тя му прошепнала идеята да издигне паметник на „споделеното щастие“. Сега продължават да са заедно — в една крипта под белия купол.

Изглеждаше парадоксално, че паметникът, смятан в целия свят за висш символ на любовта между мъж и жена, е бил замислен и построен от мъж, чиято религия му позволявала да споделя любовта с няколко жени. Но както Анита вече знаеше, любовта не признаваше граници, нито табута, нито раси, нито религии.

Император Шах Джахан намерил известна утеха в другата си голяма страст — архитектурата. Бил обсебен от идеята да строи, сякаш със смъртта на съпругата си бил прозрял не само преходността на живота, но и нестабилността на империята си. Ето защо той се заел да издига паметници, които да устоят на бурите на Историята.

Копнежът му за безсмъртие се въплътил в дворци, джамии, градини и мавзолеи, които изпълнили със слава и красота градовете в Северна Индия. Превърнал пътя, който свързва Агра с Делхи, а после и с Лахор на север, в красив, ограден от дървета булевард, дълъг шестстотин километра. Релсите на влака следваха този древен път, преживял превратностите на историята. Не беше нито толкова поддържан, нито имаше толкова дървета, колкото по времето на Моголската империя. Беше обаче най-важната търговска артерия на Индия, Големият път, който Киплинг откри за света с книгата си „Ким от Индия“. Виждаха се дълги кервани от волски каруци, пълни с плодове, зеленчуци и всякакви продукти от областта. Това беше Пенджаб — един от най-красивите и плодородни райони на страната, със златни ниви с жито и ечемик, със зелени ливади, оградени от тополи, с полюшващо се море от слънчоглед, просо и захарна тръстика, напояван от реки със сребристи води и населен от селяни с тюрбани, които бутаха с мъка ралата, теглени от измършавели волове. „Хамбарът“ на Индия беше толкова зелен, че напомняше на Анита някои места във Франция. Климатът по това време на годината беше приятен и нощем дори ставаше хладно.

— Пристигаме — каза мадам Дижон, прекъсвайки мислите на момичето. — Ще те гримираме и срешем като истинска принцеса.

Анита се сепна. Предстоящото пристигане я изпълни с безпокойство и възбуда. Въпросите отново я връхлетяха: „Ще ме посрещне ли този път? Кога да му го кажа? Как ще реагира? А ако това не му хареса?“.

— Мадам, как се казва на френски „бременна съм“? Je suis embarassée?

— Не, в никакъв случай. Трябва да кажеш: J’attends un enfant, Ваше Височество. Чакам дете.

— Чакам дете… Добре — повтори Анита, съзерцавайки пейзажа и поглаждайки корема си, сякаш да потвърди на самата себе си, че случващото се е истина.

Лола, прислужницата й, се появи с кутия от лакирано дърво, в която имаше седефени гребени, сребърни четки и всичко необходимо за една изключителна прическа, а мадам Дижон извади от гардероба на купето тоалетите от Париж.

* * *

Когато Анита видя за пръв път тези рокли в апартамента на хотел „Сейнт Джеймс & Олбъни“, тя ги гледаше така, сякаш бяха работни униформи. Беше толкова разтревожена и объркана от мисълта, че ще се раздели с родителите си, че й беше трудно да се съсредоточи върху великолепните творения на „Уърт“ и „Пакен“, които раджата вадеше от изисканите им опаковки от копринена хартия, подобно на маг, изваждащ гълъби от цилиндъра си. Доня Канделария гледаше с широко отворени очи, а Виктория, изпаднала в силна възбуда при вида на тази демонстрация на висша мода, окуражаваше сестра си: „Не ставай глупава… Де да бях на твое място!“.

Когато Анита влезе в стаята си, за да изпробва роклите, осъзна, че очите й са насълзени. Приседна на крайчеца на леглото и остана там, докато се успокои. Имаше нужда да остане сама, макар и само за няколко минути. Сама, за да пропъди страха пред непознатото, който сега я измъчваше повече от всякога. Когато се успокои, изпробва първия тоалет — една дълга рокля с прилепнали ръкави, с висока яка с банели и много тесен корсет, и застана пред огледалото. За пръв път се видя като жена, а не като подрастваща девойка. Помисли си, че отсега нататък ще изглежда така, „като дама“. Завъртя се, за да се огледа по-добре, и видя, че тоалетът й стои чудесно: ръкавите, раменете, полата… кройката беше съвършена. Започна да се възприема като красива и това й хареса. А и самата тъкан я караше да се чувства като обвита от кадифена ръкавица. Но се спъваше в широките поли и трудно се движеше. „Нямах друг изход, освен да се явя в салона — щеше да напише Анита в дневника си, — като придържах роклята си с две ръце от страх да не падна“.

— Ослепителна си… — каза раджата с широка усмивка на задоволство, а тя седна на първия стол, за да не се спъне.

Принцът я наблюдаваше така, както един скулптор наблюдава статуята, която вае. Всички бяха толкова възхитени, че Анита се оживи и започна да се шегува по повод на изобилието от поли и фусти. Току-що пристигналият фризьор бе принуден да изслуша търпеливо указанията на раджата, който имаше собствено мнение, ясно изразен вкус и артистични претенции. Така или иначе Анита щеше да бъде негово творение. „Фризьорът ми сложи много crepe^[3], водопад от къдрици върху главата и хиляди фиби. Тежаха много, а двете ми плитки не се виждаха“. Резултатът възхити семейството й и раджата. Добрият дон Анхел се усмихваше умилително, доня Канделария гледаше дъщеря си, сякаш я виждаше за пръв път, а Виктория я наблюдаваше завистливо изпод вежди. Това момиче вече не напомняше на танцьорката от „Курсаал“; приличаше на принцеса.

В действителност тя беше още дете. Когато същия този ден раджата се сбогува с нея, й връчи една кесийка от мрежест плат: „За теб“ — каза й той. Анита я отвори и видя, че е пълна със златни луидори. Никога не беше виждала толкова много пари накуп. Вдигна поглед към покровителя си. Този път изпитваше истинска благодарност. Този подарък нямаше нищо общо с онези пет хиляди песети, които преводачът от хотел „Париж“ един ден й предложи и които толкова я бяха обидили. Нейният „мавърски крал“ беше истински кавалер. Отношението, което имаше към семейството й, и деликатността, която проявяваше към нея, заслужаваха похвала. Колко време беше минало оттогава!

— Какво ще правиш с парите? — попита я сестра й, когато раджата се прибра в апартамента си в хотел „Мьорис“, на две преки от тях.

— Ще си купя кукла — отвърна Анита, без дори да се замисли.