Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Christus oder Muchammed, 1879 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Любомир Спасов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- BHorse(2007)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Карл Май
В страната на Махди IV: Пестникът на светеца
Издателство „Калем-90“ — Пловдив
История
- —Добавяне
2. Пътуване в бурята
Златно море! Никоя друга част от Световния океан не заслужава това сравнение, както Средиземно море, разбира се, когато не запокитва към близкия бряг повдигнатите от бурята гигантски вълни. А издигне ли се Властелинът на деня високо в небето, водата има чист небесносин цвят и е толкова прозрачна, че човек вижда блестящата медна обковка на минаващия ветроход. Със спускане на слънцето водната шир приема все по-светли и златисти тонове, докато най-сетне с последните си могъщи снопове лъчи заникът обагри в пурпурно далечните, леко накъдрени вълни. При това въздухът е толкова лек и освежителен, че дробовете на човек дишат по-дълбоко, а гърдите преливат от необикновено чувство за здраве.
Съзерцавал бях тази картина и по-рано, съзерцавах я и сега. Седях под палубната тента, отказвайки се часове наред от неизбежните за други места пури, само за да поемам балсамния морски въздух чист и непримесен.
Ала настроението на капитана не бе толкова добро. Той не се интересуваше от здравословните чувства на един кашок[1], какъвто бях аз, а вървеше напред-назад със събрани вежди, поглеждаше ту морето, ту небето и си мърмореше нещо полугласно. Човекът на кормилото правеше същата начумерена физиономия, а матросите лежаха с прозевки по палубата, избутваха тютюна от едната буза на другата и си хвърляха по някой скучаещ или замислен поглед.
— Но какво има? Какво се е случило, кептън? — попитах аз Търнърстик. — Сякаш предъвкваш нещо, което не ти е по вкуса.
— Какво се е случило? — отвърна той и се приближи към мен под палубната тента. — Нищо за жалост. Но лесно може да се почне.
— Как така? Да не би буря? Но по всичко изглежда, времето ще бъде великолепно.
— Изглежда, да, това е вярно, но само така изглежда. Едно вечно усмихнато лице е притворно, коварно лице. Когато старецът постоянно се усмихва, човек може да се закълне, че съвсем ненадейно ще започне здравата да се дърли. Откакто сме оставили Франция имаме северозападен. Чудесен вятър да излезеш от Марсилия в открито море. Но северозападен и все северозападен, и то тук, където ветровете толкова често се променят, това е вече показателно.
— Но тъкмо това е вятърът, необходим за нашия курс. Как мислиш? Кога ще стигнем Тунис?
— Утре вечер, ако вятърът се задържи така. Да се надяваме, че няма да ни подведе.
Той напусна тентата, закрачи отново напред-назад в продължение на няколко секунди, след което спря да огледа изпитателно за хиляден път хоризонта. Внезапно отметна глава, засенчи с длан очи, впери поглед на запад и се обади:
— Там има нещо! Подозренията ми са били основателни. Отзад се мъти нещо, което няма да се шегува с нас.
Сега и аз излязох на открито и погледнах в указаната посока. Там имаше едно малко, светло облаче на иначе изцяло безоблачното небе. Колкото и да не бях моряк, все пак знаех, че едно такова незначително образувание е в състояние да забули с мрака си цялото небе за съвсем кратко време.
— Да, да, тъкмо това — кимна Търнърстик. — До един час ще се почне. Да пристъпим към приготовленията и да се надяваме, че „Бързия кон“ ще издържи изпитанието.
Моряците събраха тентата под палубата и вързаха здраво всичко що се движеше. Търнърстик все още оставяше кораба да плава под всичките си платна. Но след като за четвърт час първоначалното облаче се бе разширило като черна стена по целия западен небосклон, той даде заповед да рифоват.
Ала бурята не настъпи толкова бързо, както бе предположил. Мина още един час, докато стената облаци покрие третината небе. Сега бяха събрани големите платна и баркът остана само с толкова, колкото бе необходимо да се подчинява на кормилото.
Беше привечер, несигурно време. В едно такова ограничено море, бурята през нощта е далеч по-опасна, отколкото през деня. Това знаех и аз. Все пак не се тревожех, тъй като баркът беше великолепен кораб, а Търнърстик — моряк, комуто човек без колебание може да се довери.
Сега небето причерняваше по-бързо и подскачайки се появиха пиленцата на Майка Карей. Така моряците наричат късите вълни, които предшестват бурята в развълнуваното море. Тези пиленца бяха последвани от високи гребени, вятърът непрекъснато увеличаваше силата си и от вълните нараснаха водни планини… бурята беше тук.
Той помете палубата и човек трябваше да се държи здраво, за да не го отнесе. Баркът летеше под напора само с малките платна ту високо нагоре, ту в дълбините на водните долини. Беше станало толкова тъмно, че едва се виждаше на пет-шест крачки.
— Чарли, отивай в каютата! — извика капитанът по време на една пауза, в която бурята си поемаше дъх.
— Ще остана горе — заявих аз.
— Вълните ще те отнесат!
— Ще се вържа здраво за мачтата.
— Глупости! Заповядвам ти и ти си длъжен да се подчиниш! Марш долу!
В този момент ме уловиха двама моряци — единият отдясно, другият отляво. Всяка от ръцете им имаше диаметър, колкото двете мои. Те ме поведоха към стълбата, натъпкаха ме долу и тръшнаха люка над мен. Щеше да е смешно да се съпротивявам. Сега седях съвсем сам, тъй като всички бяха свикани на палубата, и слушах как яростта на природната стихия се разбива в тънките стени. До мен достигаше съскане, свистене, фучене, бучене, рев, бушуване — звуци за които си има понятие само онзи, който е бил в морето по време на буря. Корабът скърцаше по всички шевове. Бурята го удряше, шибаше и подмяташе непрекъснато, а мълниите сякаш си бяха устроили истинска гоненица около него.
Минутите се превърнаха в часове. Струваше ми се, че няма да мога да понеса тази самота в тясното помещение, но трябваше да издържа. След три или четири часа бученето като че поутихна и Търнърстик слезе долу. Беше мокър до кости, ала лицето му сияеше от задоволство.
— Всичко върви отлично — ухили се той. — Моят „Бързия кон“ защитава с чест името си и се носи като истински състезателен кон по вълните.
— Значи нищо не ни застрашава?
— Абсолютно нищо. Връхлетяха ни няколко вълни и това е всичко. Наистина трябваше да бъда предпазлив, тъй като дрейфът не можеше да се избегне. Намираме се на юг от нос Теулада, южния нос на Сардиния и лесно можем да бъдем изтикани към плитчините на остров Галит, разположен до туниското крайбрежие. Вятърът се обърна, духа от югозапад и за да се държа колкото може по курса, ще легна в дрейф. Бурята не е от продължителните, това бе само един ветрец, който поразвълнува малко водата. След два часа ще дойда отново да изпия грога, който ще свариш за себе си и мен.
Той отново се качи горе. Ветрец? Човекът се изразяваше съвсем скромно. Но излезе прав. Когато изтече споменатото време, бесните пориви на бурята престанаха и вятърът духаше силно, но без пристъпи. Търнърстик се върна да си изпие грога и ми разреши да отида отново горе.
Тук всичко изглеждаше съвсем различно, отколкото през миналата нощ. Небето все още бе покрито с черни облаци, също такива черни бяха големите вълни, които повдигаха кораба и плискаха по палубата бяла пяна. Да, бурята, ветрецът бе преминал, ала морето продължаваше да бушува. Половината от екипажа слезе долу, другите останаха. Но като възнаграждение за напрегнатата работа всички получиха двойна доза ром. Верният на дълга си Търнърстик също остана горе. Тъй като не можех да бъда полезен с нещо, аз скоро слязох да си легна.
Когато се събудих, помислих, че съм спал едва час. Но денят беше настъпил и на палубата ме посрещна свежото, безоблачно утринно небе и едно почти спокойно, ширнало се наоколо море.
— Всичко мина благополучно и ние отново плаваме с пълен ход по курса — рече Търнърстик. — Но се съмнявам дали всички кораби са имали същия късмет. Затова смятам да се отправя към островите Галит и Фратели, за да видя дали някой не се е натъкнал на тамошните скали.
Колко добре дошла беше тази човеколюбива мисъл, щеше да се проличи още след два часа. Защото след толкова време човекът от наблюдателницата доложи, че вижда останките на кораб. Насочихме натам далекогледите и капитанът веднага след това даде заповед да легнем в дрейф и да спуснат лодка. Той показа девет разтега, така че бе опасно да се приближаваме повече до останките. Над водата стърчеше тъмен, призрачен, триъгълен корпус. Мачти не се виждаха. Бяхме толкова отдалечени, че само с помощта на далекогледа успяхме да различим един човек. Въпреки това капитанът нареди да спуснат голямата лодка. Гребците бяха поставени под заповедите на кормчията, а аз получих разрешение да ги придружа.
Когато приближихме останките, различихме предната част на кораб, чиято кърма лежеше изцяло под водата. Мачтите заедно с такелажа бяха отишли зад борда. Продължението на бушприта също бе разчупено.
— Що за плавателен съд е бил? — попитах аз.
— Никой не може да каже. — отвърна кормчията. — Та от него се вижда само половината нос и шпира. Но скоро ще разберем, защото, както ми се струва, горе има хора.
Да, горе имаше хора. Успях да ги преброя през тръбата, бяха само трима. Виждаха ни, че идваме и махаха непрестанно с ръце. Носът на плавателния съд стърчеше толкова високо над водата, че името се виждаше. И аз с удивление прочетох „Дьо вон“ и с арабски шрифт „Ел Хава“. Беше туниският бриг, който ни бе напуснал толкова рано в Марсилия. И скоро удивлението ми се замени с радостно облекчение, тъй като в мъжа, покатерил се на бушприта, за да го забележим най-напред, разпознах мюсюлманина, който бе стрелял по мен и когото считахме за мъртъв.
За щастие нямаше силен прибой. Не бе трудно да пристанем до останките на брига. Водата стигаше до предния люк. Поради това бе невъзможно да проникнем и приберем нещо от трюма. Трябваше да се ограничим само със спасяването на тримата мъже.
Мюсюлманинът се престори, че не ме познава. Така, както седеше сега пред мен с прогизнали шалвари и елек, съвсем приличаше на човека, който се бе изкатерил по бордовата стълбичка на брига. Той размени няколко тихи думи с другите двама, след което те скришом ме изгледаха. Пътем кормчията им зададе два-три въпроса, но в отговор бе измърморено нещо, което и аз не разбрах. Що се отнася до мен, реших засега да си трая.
Човек може да си представи удивлението на Търнърстик, когато видя кого водим.
— Чарли — подсмихва се той, — сега всичко е наред. Ако на неговия Пророк имаме да благодарим за корабокрушението, ще му въздам слава.
Естествено спасените трябваше да бъдат разпитани. Търнърстик го стори по своеобразния си начин, но получаваше неизменния отговор „поп comprende“[2] и „no capire“[3]. Беше принуден да предостави разпита на мен. Двамата матроси се представиха за тунизийци, но поради лошия им арабски ги сметнах по-скоро за гърци и същевременно за нехранимайковци, които имаха всички основания да премълчат истината. Съобщиха името на рейда в Тунис, към който принадлежал корабът и разказаха как е заседнал. Според думите им капитанът бил неспособен човек, но аз подозирах друга причина. Навярно се касаеше за доброволно корабокрушение, за да се получи високата застраховка. Внезапно появилата се буря обаче обърнала нещата на сериозно и освен спасените от нас трима души, целият екипаж се отправил към царството на смъртта.
— А кой е този, за когото още нищо не сте казали? — посочих аз мюсюлманина.
— Не знаем — гласеше отговорът.
— Как няма да знаете, като е пътувал с вас.
— Не е така. Не го познаваме, защото беше пасажер и разговаряше само с капитана.
— Но сте чули как се е обръщал капитанът към него?
— Той винаги го наричаше сахиб[4].
Сега се обърнах директно към въпросния и го запитах за името. Облеклото му се състоеше само от риза, шалвари и елек, всичко останало бе изгубил по време на крушението. Краката бяха боси, а на остриганата глава липсваше чалмата, без която мюсюлманинът не бива да се показва пред никой. При все това той бе седнал на палубата встрани от нас със стойката на господар на кораба. Трябваше да повторя въпроса, за да отговори:
— Такъв ли е обичаят при франките, веднага да питат госта за името му? Учтивостта е твърде далеч от християните?
— Въпросът ми бе зададен с най-учтив тон. Законът ми повелява да го сторя. Всичко, което се случва на борда, трябва да бъде нанесено в корабния дневник.
— Незабавно?
— Да.
— Също и моето име?
— Разбира се.
— Тогава пиши Ибрахим.
— И как още?
— Нищо повече.
— Твоето положение и родина?
— Преживявам от това, което имам и живея в Тунис.
— Това е достатъчно.
— Тогава ме остави на мира!
Тонът му беше отвратителен. Все пак продължих да го разпитвам:
— Имай добрината да ми дадеш още една информация. Беше ли в Марсилия?
— Да.
— И посети Зоологическата градина?
— Не.
— Не претърпя ли крушение с лодка между замъка Иф и Пор дьо ла Жолиет?
— Не знам нищо такова.
— И навярно няма да си спомниш, че си ме видял там?
— Не те познавам и нямам желание да завързвам познанство с един християнин.
— Ако го бе казал по-рано, щяхме да те оставим на корабните останки.
— Аллах да ми прости съприкосновението с неверниците, той е велик, а Мохамед е негов Пророк. Когато ме отведете в Тунис, ще отида на поклонение в свещения Керуан, за да се очистя.
Керуан или Кайруан е туниски град, в който е забранен достъпът на немохамеданин. В него е погребан Ел Оваиб, близкият приятел и спътник на Мохамед. Тамошната джамия Окба е най-святата в Берберската държава.
Вече смятах да се отдръпна от него, когато той добави:
— Трябва да ми предоставиш каюта и донесеш месо, брашно, фурми и вода, до които не се е докоснал неверник. Искам да живея в уединение, далеч от очите ви, тъй като погледите на християните оскверняват тялото на правоверния.
Да се изсмея ли на този човек, или да му опресня спомена за пестника си? За усмивка бях твърде ядосан, а за удар все пак си ценях ръката. Ето защо отвърнах:
— Ако не искаш да бъдеш изхвърлен в морето, ще се задоволиш с мястото, на което седиш. Ти сам си го избра. Храна и вода ще получаваш заедно с моряците, на които дължиш живота си. Не е допустимо спасеният да се поставя по-високо от този, който го е спасил.
Очите му запламтяха и той ми се сопна:
— Кой ме е спасил? Кажи! Когато бях във водата, извиках: „Са’ид’ни, иа неби, иа Мохамед!“[5] Тогава той ви изпрати и дари с милостта да ми протегнете ръка.
— Защо не ти изпрати някой мюсюлманин?
— Защото нямаше такъв наблизо.
— Излиза, че Исус Христос е по-могъщ от твоя Пророк, защото доведе нас при теб. Достатъчно по този въпрос! Ние приключихме един с друг и надявам се завинаги!
— Още не. Ти отиваш в Тунис, а аз живея там. Пак ще се срещнем. А сега ми дай нещо да прикрия голотата на главата и краката си!
Това вече беше нахалство. С тази уста, с която ме обиждаше, искаше и услуга, и то с какъв тон! Отговорът ми гласеше:
— Не мога да го сторя, тъй като твърдиш, че всичко, което идва от ръката на християнин, те омърсява.
— Да не искаш да сляза в Тунис с непокрита глава?
— Не. Аз съм милосърден и уважавам вярата ти, която не ти позволява да се показваш гологлав. Ще имаш покривало. Вземи това тук, то е твоя собственост!
Бях забелязал, че Търнърстик изпрати да донесат белия бурнус и го подадох на мюсюлманина. Той го взе, без да промени лице, и каза:
— Това е дрехата на някой правоверен, мога да я приема. Обуща ще ми заеме един от двамата матроси. А твоята душа и живот нека бъдат като пушека на огъня — излита и не се връща!
Капитанът се чувстваше като мен. Когато му преведох разговора, не знаеше дали да изхвърли човека през борда, или просто да се изсмее. В крайна сметка се съгласи напълно с решението ми. Безсрамникът бе принуден да се откаже от каютата. Но той също така не зачете нито храната, нито водата. Беше разкъсал бурнуса и увил едната половина около главата си. На краката обу ниски, затворени обуща, които едва ли можеха да се нарекат нещо повече от пантофи. Седеше на мястото си неподвижен като паралитик, с поглед втренчен в далечината и даваше вид, че нищо наоколо не го интересува.
От момента, в който корабокрушенците бяха стъпили на борда, отново плавахме под пълни платна. Малко след обяд достигнахме скалистия нос Рас Сади Али, а на свечеряване заобиколихме нос Картаген и се намерихме пред пристанището на Голета, предградието на Тунис. Скоро след това хвърлихме котва в търговското пристанище, което се намира от южната страна на военното. Едва сега мохамеданинът се раздвижи. Той пристъпи към Търнърстик и мен и като посочи моряците, заповяда:
— Идете незабавно с тези хора при вашия консул и удостоверете, че бригът е потънал! Той ще даде подписа си.
Сложих ръка на рамото му и отвърнах:
— А ти какво смяташ да правиш през това време?
— Да отида на сушата.
— Мислиш, че ще ти разрешим?
— Да ми разрешите? Нищо не можете да ми разрешавате. Тук вие сте чужденци, а аз господар.
— Обратното! На този кораб ти си чужденец, а ние господарите. Имаме право да те задържим за опита да отнемеш живота ми, докато нашите консули издадат разпорежданията си. Или все така малодушно отхвърляш да си стрелял по мен?
Невъзможно бе да се опише гордата, високомерна усмивка, която плъзна по лицето му, когато отговори:
— Аз малодушен? Жалки червеи! Да, аз стрелях по теб и ще го сторя отново, ако дръзнеш да застанеш на пътя ми. Сега ме задръжте! Само ще ти кажа: достатъчно е да надигна глас и сто души ще дойдат да ме отнесат с почести. Ти нямаш представа кой съм и горко ти, когато се запознаеш с мен!
— Ха! Веднага разбрах, че не ми каза истинското си име и положение. Ако искаме да те задържим, няма да ни попречат и твоите сто човека. Имали сме срещу себе си и други като теб и сме съумявали да вдъхнем почит. Но ние сме християни и нашата вяра ни повелява да правим благодеяния дори на неприятелите си. Затова ти прощаваме опита за убийство и те оставяме да се оттеглиш с мир. Можеш да си вървиш!
— Да, вие сте християни — изсмя се той подигравателно, — християни, които се молят за човека, когато той е вече разкъсан от пантерата. Вашето учение е смехотворно, а вярата безсмислена. Вашите свещеници проповядват неистината, а вие вярвате каквото ви кажат. Аз ви презирам и ще ви смажа, ако се осмелите да се мернете пред очите ми!
Той напусна борда с тази закана, вдигнал ръка за проклятие.