Карл Май
Изборът (3)

3. Неочаквана среща

Времената се менят, а с тях и хората и народите. В истинността на тези думи човек веднага се убеждава, щом кракът му стъпи на земята на Северна Африка. Не е минало много от времето, когато мореходните народи на Европа трепереха пред пиратските кораби на Берберската държава. Поданиците на цивилизованите страни биваха безмилостно ограбвани, убивани или отвличани в робство. А от него човек можеше да се спаси единствено чрез извънредно висок откуп. Тук полумесецът се противопоставяше на кръста или беят на някоя малка разбойническа територия се надсмиваше над могъщите князе и крале, които вадеха с тропане цели армии из земята, за да… воюват помежду си.

Колко е различно всичко днес^[1], и то след сравнително къс, период! Мароко боледува от вътрешни борби, които напълно го съсипват. За Триполи неведнъж е говорено. Алжир е „препипан“, а сега Франция е простряла ръка и над Тунис. Там френската цивилизация крачи с великански крачки. Дори положиха релси и пронизителната свирка на локомотива често прекъсва мюезина, когато призовава от високото минаре правоверните за молитва.

И все пак Тунис все още си е по-ориенталски град, отколкото Алжир и дори Кайро. Човек го забелязва обаче едва след като навлезе във вътрешността на града. На пристанището пътниците биват посрещани най-напред от митничарите, които не са прекалено строги и при вида на един или няколко френски предмета не съумяват да се противопоставят на обхваналото ги чисто човешко умиление. Нека след това европеецът внимава за носачите, които с удоволствие офейкват заедно с багажа, и нареди да го отведат възможно по-бързо до „Отел д’Ориент“ или „Отел дьо Франс“, където наистина рядко ще намери добро ядене и чисто вино, но по всяко време ще получи необходимата информация, стига да знае значението на думата „бакшиш“ в Ориента.

За самия град малко нещо може да се каже. Той не прилича на останалите източни градове, без при това да има някакви достойнства пред тях. Мюсюлманинът обаче има толкова високо мнение за него, че го нарича „Градът на блаженството“. Европеецът се присъединява към това мнение, когато съзерцава от маслинения хълм, наречен Белведере, стройните минарета и плочести покриви на светлината на залязващото слънце, на чиято белота проблясват златни мастила. Но той сигурно ще промени мнението си, когато навлезе във вътрешността на града. Уличките са тесни и криви, навсякъде лежат купища отломки, камъни и зловонни нечистотии. Често редиците къщи от двата тротоара така се доближават, че човек спокойно може да прекрачи от покрива от едната страна на улицата върху този на отсрещната. Полусрутените постройки не се ремонтират, а се оставят да рухнат и тъй като не липсва място, издигат нова къща до тях. Така се съвместяват развалини, добре поддържани сгради, набързо разпънати шатри, та и погребални параклиси, които проследяват историята и развитието на града от най-стари до днешни времена. Крал Карл V наредил след победата при Келеах да се изгради укрепен замък, за който жителите съборили картагенския водопровод заради камъните, а вар добили от колоните на Картаген. Този замък днес също лежи в развалини. Единствената сграда, която заслужава да се спомене, е палатът на бея на площад „Касба“, но той рядко се ползва.

По-рано жителите строго са се разграничавали по раса и вяра. Сега вече не е така, но независимо от това долната част на града и предградията се заемат предимно от християни и евреи. Горната част се обитава от така наречените кулугли, потомци на османлиите, а в средната живеят маврите, повечето от които са потомци на прогонените от испанците морискос^[2]. За отбелязване е още, че вечерно време всеки е длъжен да носи фенер.

Беят живее в своя дворец Бардо, който е отдалечен на половин час път западно от града. За да стигне човек дотам, трябва да мине по една извивка на удивителния картагенски водопровод, който някога е снабдявал Картаген с вода. Бардо е сбор от различни постройки, седалище не само на бея, а и жилище на много от високопоставените велможи, чиновници и служители.

Що се отнася до руините на Картаген, повечето са срутени къщи от по-нови времена. Докато от същинските останки на древния Картаген може да се види само онова хидротехническо съоръжение, което се състои от осемнадесет водохранилища.

Чужденецът твърде скоро приключва с тези забележителности. Аз се залових със съвремието. Животът и поминъкът на сегашното население ме вълнуваха повече от древните руини, които впрочем бяха забранени за любителска археология. Ето защо се разделих с Търнърстик, който беше много ангажиран с търговията си, и наех жилище в Средния град. Къщата принадлежеше на един берберин и се състоеше от две изискани гостни, по-точно от едно помещение, разделено с очарователна завеса. Целият този плат беше дълъг осем крачки и седем широк, покривът бе направен от слама, а стените от кирпич. За да се икономиса вратата, едната стена просто липсваше. Параванът беше майсторски изработен от слепени хартиени парчета от всякакъв сорт, големина и цветове. За под служеше майката Земя.

Сега седях на дивана в ъгъла, сиреч на пътния си сак, който представляваше цялата мебелировка и гледах през една от многобройните дупки в завесата в другата стая, където се подвизаваше старият берберин, ала не сам, а с харема си — една може би седемдесетгодишна Медуза, чието единствено занимание, изглежда, бе да пече лук. Той имаше значителна клиентела, но не видях никой от всички тях да плаща. Беше истинско удоволствие да го гледа човек как упражнява занаята си. Особено ме завладяваше и трогваше предаността, с която той, стържейки по лицето и черепа, обираше сапунената пяна, за да я нанесе любвеобилно върху други черепи и лица.

Това мое жилище струваше четири франка на месец т.е. осемдесет пфенинга на седмица, които трябваше да заплатя предварително. Когато дадох на стария два франка и му обясних, че искам да остана само една седмица, той ме сметна за някой халиф от „Хиляда и една нощ“ и изяви готовност да ме бръсне безплатно — услуга, която скромно отказах.

Бях се настанил тук, разбира се, само за да имам възможността да наблюдавам един или два часа дневно живота в една туниска бръснарница. Останалото време прекарвах в разходки из околностите или в самия град, а през нощта спях на кораба на открито.

През първите пет дни не срещнах враждебно настроения мохамеданин. Ако ме диреше, сигурно се въртеше из европейския квартал. На шестия ден обаче се срещнах с него по напълно неочакван начин. Когато се качих предната вечер на борда, Търнърстик сподели, изпълнен с радост:

— Чарли, днес имах късмет, голям късмет. Ще имам възможността да видя харем.

— Pshaw! Аз пък го гледам всеки ден.

— Че къде?

— При моя фризьор и бръснар.

— Не говори глупости! За тази пралеля на разбивачките на сапун не ти завиждам. Впрочем понеже говорим за сапуни, аз продадох моите. Останалите стоки също намериха пласмент, а каквото не се вземе тук, ще закарам в Сфакс, където очаквам добър пазар. За да имам точна предварителна информация, ще отида нататък. Ще ме придружиш ли?

— Естествено! Не можем ли да се възползваме от линията „Сосиета Рюбатино“?

— Да. Вдруги ден вечерта оттук ще потегли един параход. Така че имай готовност за тогава!

— Аз съм готов по всяко време. Но нали искаше да ми кажеш нещо за някакъв харем?

— Не само за харем, а за цяла къща. Търговците, с които общувам, са подредили жилищата си по френски маниер. Един от тези господа има мавър за счетоводител, който живее при шурея си, мъжа на неговата сестра. Щуреят притежава красива, обзаведена по ориенталски къща, която счетоводителят ще ми покаже утре предобед.

— Как се казва шуреят?

— Абд ел Фади.

— В превод това означа Слуга на добрината, хубаво име, от него може да се очаква само нещо добро. Той съгласен ли е да посетят дома му?

— Но разбира се.

— И какъв е човекът?

— Нямам представа. И сам знаеш, че според тукашните разбирания човек не може да разпитва някой за роднините му, без да засегне чувството за приличие. Счетоводителят ще дойде да ни вземе от кораба.

— Добре, а харема?

— Него също ще разгледам, разбира се, само помещението, тъй като е забранено да се показват дамите.

— Какво ще постигнеш, като видиш едно жилище без обитателките му?

— А ти какво постигаш, като зяпаш клиентите на берберина? Искам да обогатя знанията си, както ти твоите. Е, идваш ли с мен?

— Да, но само да бъде волята ти.

— Как така?

— Може да е капан и да се наложи да те измъквам от затруднено положение.

— Pshaw! Този млад счетоводител е честен момък. За капан и дума не може да става, а и капитан Фрик Търнърстик не е човекът, който ще се остави да бъде заловен.

С това нещата приключиха. Виждал бях достатъчно ориенталски къщи и склоних да го придружа само от грижа за сигурността на приятеля.

На другата сутрин счетоводителят дойде на борда — млад мавър, чийто вид действително будеше доверие. Той се показа много скромен и учтив и поясни, че неговият шурей не знае за посещението, тъй като е на път, но на драго сърце би дал съгласието си. Уверението бе дадено с такава убедителност, че ме успокои. Тръгнахме, но за всеки случай взех един револвер със себе си.

Пътят ни водеше по една от улиците, излизащи на площад Касба. Къщата се намираше там. Нейният фронтон представляваше висока стена, чийто единствен отвор бе вратата. Счетоводителят почука с чукчето и тутакси бяхме въведени от един негър. Вътрешността на къщата, както бях очаквал, бе като на всички по-добри ориенталски сгради.

Почти всички такива постройки се състоят от открит двор, около който са разположени стаите и другите помещения, а в средата е построена чешма. Те се отличават от по-голямата или по-малка стойност на обзавеждането, по по-големия или по-малък упадък, ала обликът си остава все същият.

Така беше и тук. Вратите на четириъгълната постройка се отваряха към открития двор. От чешмата течеше вода, извънредно рядко явление, тъй като повечето водопроводи по някаква причина не функционираха. Подредбата на стаите се състоеше от килим и възглавници за сядане. На ориенталеца повече не му е нужно. Тъй като стаите бяха разположени околовръст, човек можеше да минава от едно помещение в друго, нещо, което ни осигури достъп и до отделението на съпругата. За нея бе достатъчно да се отдалечи зад следващата врата и да остава по този начин невидима за нас по време на цялата ни обиколка. На горния етаж имаше няколко малки стаички, обитавани от прислугата.

И тъй, ние вървяхме от стая в стая, докато влязохме най-сетне в харема. И тук освен килима, дивана и няколкото възглавници за отмора, нямаше нищо друго, което заслужава да се отбележи. Всяка от стаите беше като предишната, разликата бе само в цветовете. От последното помещение се озовахме отново в това, от което бяхме започнали — обиколката бе свършила. Търнърстик искаше да види всичко. Той помоли да се качим и горе, с което нашият водач се съгласи. На мен съвсем не бе интересно да оглеждам одаите на черните и се поколебах за миг дали да ги последвам. Тогава чух зад себе си да се отваря врата и един детски глас произнесе:

— Назрани, назрани!

Това означава: християнин, християнин. Обърнах се и видях до отворената врата едно очарователно момченце, на около шест години. Тъмните му очички блестяха към мен, страните бяха поруменели, а на устните играеше мила, дяволита усмивка.

Каква разлика от равнодушните, отпуснати деца, които човек обикновено вижда в Ориента?

— Карриб, та ’ала ла хуна! (Приближи се, ала насам!) — прошепна то с физиономия, сякаш щеше да сподели най-важната тайна на света. При това не примами с полусвит показалец.

— Ела ти при мен! — поканих го аз, тъй като то все още се намираше в последната стая на харема.

— Бива ли да дойда? — запита детето, кимайки усърдно с глава.

— Разбира се, че бива.

То се приближи с подскоци, обхвана с ръчичка коленете ми и отново извика:

— Назрани, назрани! (Християнин, християнин!)

Помилвах го и запитах:

— Значи знаеш, че съм християнин?

— Да.

— От кого?

— От Калада?

— Коя е тя?

— Майка. Тя ви е видяла.

— Тя ли те прати при мен?

— Не, дойдох сам, тя е напред. Ела, седни до мен. Имам много да ти разказвам.

Момченцето ме задърпа към миндера. Да доставя ли удоволствие на малкото юначе? Та нали не се намирах вече в харема и можех да изчакам завръщането на Търнърстик и неговия придружител както вън на двора, така и тук. И така, настаних се. Малкият се намести в скута ми и започна с похвално безстрашие да се занимава с брадата ми.

— Как се казваш? — запита той.

— Назрани — отвърнах. — А ти?

— Азмар.

Това име означава Кафявия и много добре пасваше на външния вид на момчето. Ориенталските му черти и мургавият тен ми напомниха думите на свещения текст, който описват сетнешния цар Давид: „едно момче, мургаво и красиво“.

— Ти трябва да ме наричаш така! — добави то. — Кажи го! Сторих го и личицето му се приповдигна, след което докосна с устни мустаците ми и по тях сякаш мина острието на бръснач. В този миг чух женски вик и като се огледах, видях красива млада жена, застанала на срещуположната на харема врата, да ни гледа къде с уплаха, къде с умиление. Лицето й не бе забулено, воалът висеше на тила. Държането й беше на жена, която не знае дали да избяга, или да се приближи. Но тя не направи нито едното, нито другото — спусна гъстия воал, зад който чертите й вече не се различаваха, вдигна показалец и рече:

— Азмар, помоли се!

Момченцето се отдръпна от мен, сключи ръце и започна да се моли:

— Я абана, иледси фи’с земвати, ята хаддесо смока… Каква изненада! Та това беше „Отче наш“! Да не би тази жена да е християнка? Надигнах се от дивана. Тя навярно прочете въпроса по лицето ми, защото след като малкият свърши, каза, сякаш я бях питал:

— Не съм назрани. С удоволствие бих останала, но не бива.

— Кой ви го забранява?

 

— Моят повелител.

— Той мюсюлманин ли е?

— Най-ревностният, който може да съществува.

— Къде си научила молитвата, която накара детето да каже?

— Горе на покрива. Той граничи с този на съседната къща, където живееше една европейка. С нея разговарях всеки ден и тя ми разказа всичко, което знаеше за Светото писание.

Тя се замисли за миг, после продължи:

— След известно време поисках да запозная моя повелител с тези свещени притчи, но оттогава ми бе забранено да се виждам с моята приятелка на покрива, а съпругът й бе принуден да напусне Тунис.

— Кой го принуди?

— Моят господар.

— Има ли достатъчно власт?

— Да. Каквото поиска повелителят ми, владетелят на Тунис се съгласява.

От тези думи следваше, че Абу ел Фади, нейният мъж; е министър или най-малкото висш съветник на бея. Любопитен бях да разбера, но не посмях да я запитам. Какво различие? Тя наричаше своя мъж господар и повелител, а този на приятелката си — съпруг. Този факт хвърляше достатъчна светлина върху положението на християнската и мохамеданската жена в семейството. Но как стана, че въпреки строгите правила на харема, тази жена се осмели да спре и разговаря с мен? Сякаш отгатнала мислите ми, тя помоли:

— Извинявай, господарю, че не побягнах! Когато видях детето до сърцето ти, не можах да продължа. А има и друга причина да остана. Аз слушах и вярвах на тази християнска жена. Но жената не е нито учен, нито учителка, а мъжът знае по-добре кое е фалшиво и кое истинско. Кажи ми, кой има право — Христос или Мохамед?

— Мохамед е бил грешен човек. Той вземал хашиш и сънувал своите сури, докато Христос е умрял на кръста, за да изкупи греховете на целия свят. Блажен е този, който вярва в него.

Тя плесна с ръце, въздъхна дълбоко и с глас, в който напираха сълзи, каза:

— Тогава оставам вярна на Христос, дори моят повелител да ме умъртви. Той ме обича много, а това дете е неговият живот, ала името на Спасителя не бива да се отронва от устните ми.

— Толкова ли е страшен?

— Свикнал е с мъченията на другите, понеже е джеллад при бея. Неговата душа ми принадлежи, но моята трябва да принадлежи само на него, не и на Христос, защото… тръгвай, тръгвай! Остани със здраве, господарю, ще си спомням за теб!

Тя сграбчи бързо детето и изчезна в харема, тъй като в този момент отвън се чуха стъпки.

Сега всичко ми беше ясно. Джеллад е нещо като палач, съдия-изпълнител, изпълнител на присъди под заповедите на владетеля. Службата джеллад в Ориента е почетна и нейният носител често има по-голямо могъщество от везира.

Търнърстик и счетоводителят дойдоха да ме подберат. Той отново ни заведе в двора, където прислугата се бе събрала в очакване на бакшиш. Раздадохме няколко монети и се готвехме да си вървим, когато на входната врата се похлопа. Черният побърза да отвори и ние се срещнахме с новодошлия на ъгъла на двора. Това беше… нашият неприятел, мюсюлманинът, който бе стрелял по мене.

Забелязвайки ни, той се вкамени от изумление за няколко секунди. Сетне го връхлетя гневът. Нададе яростен крясък, сграбчи ме с лявата ръка за гърлото, измъкна с дясната пищова и като го насочи към гърдите ми, натисна спусъка… наистина нахалост, тъй като в последния миг аз избих оръжието от ръката му и се освободих от него.

Търнърстик поиска да ми се притече на помощ, ала слугите, които току-що бяха прибрали неговия бакшиш, се нахвърлиха върху него и силният моряк едва успяваше да се отбранява. Моят противник извади ножа си и поиска отново да ме нападне, но в този момент една от водещите към двора врати на харема се отвори широко и стопанката, чула изстрела, излезе навън. Като видя, че съпругът й е извадил ножа си срещу мен, тя изкрещя ужасено:

— Иа сайида, иа Иса, иа Месих, вакъф, вакъф! (О, света Дево, о, Исусе, о, Месия, спри, спри!)

Тя протегна умоляващо ръце. Мюсюлманинът изпусна ножа. Неговата жена се бе показала пред нас чужденците, макар и забулена. Беше се заела да ни защитава, като си послужи при това с името, което й бе строго запретено. Известно време той я гледа с отсъстващ поглед, сетне заповяда:

— Влизай, веднага влизай!

— Не, не — противопостави се тя. — Остави първо тези хора да си отидат. Не искам убийства!

Той понечи да скочи към нея. Тогава аз го сграбчих за лактите, притиснах ги здраво към тялото му и запитах:

— Значи ти си палачът на бея?

— Да, аз съм джелладът. Вие ще умрете — отвърна той и поиска да се освободи.

— Стига да можеш, убий ни! — рекох, като го пуснах и измъкнах револвера си. — Твоят живот срещу нашия!

По чертите му се виждаше, че води силна вътрешна борба. След това посочи изхода и кресна:

— Махайте се, изчезвайте, кучета, синове на кучета! Ще разбера какво сте търсили тук и ще ви съдя. За вас щеше да е по-добре да не бяхте се раждали!

Излязохме.