Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (8)

7.

Вълните се разбиваха в скалите цяло лято. Чуваше ги сутрин, когато се събуждаше и отиваше до прозореца, и вечер, когато лежеше в леглото, а в главата му се въртяха различни мисли, които понякога излизаха от контрол. Шумът на прибоя отекваше у него така, както някои от нас дълго помнят думи на обич или някаква мелодия, след като любимият е мъртъв или музикалният инструмент е заглъхнал. Но вътрешният му глас не мълчеше.

Слънцето, морето, чайките, къщата и Мария — най-щастливото и същевременно най-тъжното лято в живота му.

Работата не беше трудна. Ставаше в осем и закусваше с Розевич и Мария, ако тя беше там. После, въпреки нетърпението на Джек да се заеме с работата си, домакинът често повеждаше разговор, пълен със сериозни въпроси за различните теории относно историята на Библията или за оспорвани хипотези, основаващи се на важни открития. Подобно на множество запалени аматьори, полякът знаеше повече подробности, отколкото специалистите учени и Джек често му подхвърляше приблизителната истина, а когато имаше възможност да отскочи до Дъблин, проверяваше фактите в библиотеката.

След няколко разговора Джек установи, че домакинът му е човек, който не се поддава на заблуди. Един-два пъти се опита да го залъже с професионален жаргон, но Розевич строго го укори. Разбра, че хитрува и му го каза направо с няколко добре подбрани думи. Неизвестно защо Джек реши, че Розевич може да бъде опасен. Джек влизаше в библиотеката преди обед и се затваряше с ръкописите. Розевич искаше всеки негов ръкопис да има пореден номер, фотокопие и да бъде описан в каталога с данни от първите и последните редове, размерите, състоянието, произхода и там, където е уместно, резюме на съдържанието.

Джек вече не обичаше пътуванията до Дъблин. Всеки път, когато се върнеше в Съмърлон, имаше чувството, че влиза в рая след дълго изгнание. Живееше в страх, че краят на лятото ще дойде и ще трябва да замине завинаги. Мисълта за есента и зимата в Болебридж тегнеше над него като проклятие.

Следобед отново се захващаше за работа. Привечер Мария често идваше при него и го канеше на разходка. Знаеше ли, че той е безнадеждно влюбен в нея? Имаше ли това значение за Мария? Беше невъзможно да отгатне.

Понякога чувстваше, че я привлича. Разговаряха за много неща и Джек установи, че тя е самотна и се нуждае от приятел. Друг път я хващаше да го наблюдава и се смущаваше, защото не знаеше какво да направи, ако Мария отвърне на чувствата му.

Често тя се отдръпваше от него, сякаш се плашеше, че е отишла твърде далеч. Джек се чудеше дали има любовник. Трудно беше да повярва в противното. Сигурно я ухажваха десетки мъже. А какво можеше да й предложи той? Отново се бе превърнал в сухара от преди много години в Париж. Не се бе променил оттогава, различното беше само умората и скръбта. Но какво би правила жена като Мария с тези чувства?

Той бързо разбра, че ако не в него, тя е влюбена в Съмърлон. Разглеждаха къщата и той пристъпваше изумен от невъобразимо красивите стаи. Виждал бе величествени къщи в Ирландия, в Англия и във Франция, но стаите там бяха оградени с червен шнур, а наоколо сновяха туристи с фотоапарати и кутии със сандвичи.

В Съмърлон можеше да протегне ръка и да докосне всичко. Или да стои и мълчаливо да съзерцава. Задаваше въпроси и Мария отговаряше точно, без излишна превзетост. Понякога в думите й долавяше привързаност към къщата, а може би и към него. През онова дълго и лениво лято тя му разказа много неща за изобразителното изкуство, за стъклото и керамиката и за различните стилове мебели, като показа забележителни познания по тези въпроси.

Около къщата имаше градини с цветя, поляни и тераси, из които се разхождаха, седяха и разговаряха. Това бяха ясно очертаните граници на неговия рай, охранявани от сложни, скрити алармени системи. Мария го предупреди на няколко пъти, когато той се опитваше да се отклони от определения маршрут. На оградата имало електронни очи, разположени на равни разстояния. Жици, които засичали не лисици и язовци, а хора. Баща й изпитвал смъртен страх от крадци и се бил вманиачил на тема безопасност. Ала Джек усети, че тя го лъже. Зад приказките за охрана на съкровището му се криеше някаква загадка. Помисли, че навремето Розевич сигурно бе участвал в антикомунистически заговор, създаден и финансиран от Световната антикомунистическа организация и дори замесен със западните разузнавателни служби в операции в Източна Европа. Но дните на такива крайни мерки за сигурност отдавна бяха отминали.

Кратко пътуване с колата по криволичещ път ги заведе долу на плажа, на едно усамотено заливче. Там плуваха в чистите води, озарени от слънчева светлина. Понякога край тях минаваха прозрачни медузи. Мария му каза, че ужилването им не било фатално. Той и вярваше и разсеяно плуваше сред тях. После се връщаха в къщата, където ги чакаше Розевич. Обикновено седеше на терасата. Джек се питаше дали не ги шпионира оттам.

Не че имаше нещо за шпиониране. Времето минаваше и Джек се чудеше на непорочната си връзка с Мария. Търсеше причината в себе си и я намери в свенливостта и в страха си от обвързване след всичко, което се бе случило. Дори когато беше спокоен, той се боеше от нещата, които единствени имаха значение, от чувствата и от миналото си. Мария явно усещаше или дори знаеше какво го измъчва, заобикаляше очевидните въпроси и се съсредоточаваше върху повърхностното. Джек подозираше, че Розевич знае всичко за него, и че е предал информацията на дъщеря си.

Ала времето минаваше и нещата се променяха. Мария предприе няколко необясними пътувания, като отсъстваше дни наред, а веднъж цяла седмица. Не казваше къде отива, но Джек подозираше, че ходи в Европа, вероятно в Италия, защото веднъж видя лепенка от летището в Рим на куфара й. Липсваше му. Голяма част от вълшебството на къщата отлиташе с нея.

Когато се върнеше, тя беше мълчалива и сдържана и един-два дни нямаше разходки, само превзет разговор по време на вечеря. По време на отсъствията й и периодите на уединение Джек работеше по-усилено от друг път и стоеше до късно сред планините от ръкописи и каталожни карти. А щом онова, което я измъчваше, преминеше, тя отново ставаше същата, примамваше го да изостави задълженията си или да я придружава до Скибърин.

Върна се от дългото си пътуване необичайно сдържана. Два дни отбягваше срещите с него, сякаш я бе обидил. На третия ден дойде след вечеря, когато Джек седеше на терасата и гледаше как небето се смрачава. Розевич се извини и си легна рано. Чуваше се само прибоят. Мария се приближи с тихи стъпки.

— Трябва да се примиряваш, когато съм такава. Той се обърна и изведнъж се ядоса.

— Да се примирявам ли? Не е необходимо да се примирявам с нищо. Нито си ми съпруга, нито любовница, дори това да има някакво значение. Не съм убеден дали си ми дори приятелка.

Видя изписаната на лицето и болка и веднага съжали за думите си.

— Извинявай. Бях жесток.

— Не — отговори тя, като поклати глава. — Ти имаш право. Нямаш причина да се примиряваш с всичко това.

Тя се колебаеше, сякаш обмисляше някакво решение.

— Ела горе. Искам да ти покажа нещо.

Преди да изминат по-голямата част от разстоянието, той се досети къде го води. Когато за пръв път наближи къщата, Джек бе видял над източното крило нисък купол с меден покрив. По-късно попита какво е предназначението му, но Розевич уклончиво сви рамене.

— Стара обсерватория. Строена през деветнайсети век. Държа я заключена. Не я използвам.

Вратата на обсерваторията се намираше в дъното на дълъг коридор, където дотогава Джек не се бе осмелявал да надникне. Осветлението беше оскъдно, а на стените висяха тъмни гоблени. Мария извади ключ от джоба си. Сякаш постоянно го носеше със себе си. Видя погледа на Джек и кимна.

— Понякога идвам тук сама. Без татко да знае.

— Ами ако те намери тук?

— Той ми има доверие.

Тя отключи вратата. Вътре имаше извито стълбище, осветявано само от мъждукаща електрическа крушка. Беше много студено.

— Трябваше да те предупредя да си облечеш пуловер. Можем да се върнем, ако искаш.

Джек поклати глава. Мария го поведе нагоре към купола. Нататък имаше повече и по-ярко светещи лампи. Той видя четири кресла, ниска маса и лавици, отрупани с книги. В средата на стаята имаше огромен, добре излъскан месингов телескоп. Тя седна на високото столче и посочи окуляра.

— Използвал ли си такова нещо?

— Не като този.

— Ела да ти покажа.

Мария му обясни как да нагласи лещата. Отначало Джек не видя нищо друго освен мрак, но после, съвсем ненадейно, се появиха много повече звезди, отколкото някога бе съзирал. Главата му се замая. А сетне, бавно и внимателно, тя му разказа кои планети вижда.

Седяха повече от час. Мария му показа цели галактики, но той копнееше единствено за мига, в който щеше да види лицето и — най-близкото нещо във вселената. Тя му даваше указания и телескопът се насочваше ту към тъмата, ту към светове от светлина. Накрая Джек се умори и я погледна. Мария тихо плачеше до него, неизвестно защо.

— Идвах тук със сестра си през летните ваканции. Влизахме, за да гледаме звездите, и дълго разговаряхме.

— Не знаех, че имаш сестра. И двамата с баща си говорите така, сякаш сте единствените членове на семейството.

Тя кимна и избърса лицето си.

— Така е. Сестра ми ни напусна. Почина.

Джек разбираше или поне си мислеше, че разбира.

— Съжалявам.

— Естествено. Всички съжаляват. Но това не променя нещата.

Мария потрепери.

— Не съм идвала тук, откакто чух за смъртта й. Нищо не се е променило…

Тя посочи телескопа, нощното небе и звездите. Царството на неизменността.

— Как се казваше сестра ти?

Мария се поколеба, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Джек се зачуди какво криеше за сестра си.

— Катерина.

Името прозвуча безпристрастно и неискрено.

— Какво се случи с нея? Как е умряла?

Тя се отдръпна неволно. Той почувства студа в помещението като предупреждение. Мария седеше и бавно клатеше глава. Едва я виждаше в сумрака.

— Напусна ни, омъжи се, роди дете. Стана нещастен случай и тя умря. Това е всичко.

Джек остави телескопа и седна на стола до нея. Лицето и бе подпухнало от плач. Тя се обърна към него.

— А ти? Разкажи ми за съпругата си. Татко каза, че си бил женен и че съпругата ти загинала като Катерина. Вярно ли е?

Джек не отговори веднага.

— Да — пророни накрая той и веднага се почувства смазан в онзи малък, полуосветен купол между звездите и морето.

Затаи дъх, сякаш признанието изсмука въздуха от белите му дробове. Не бе разговарял за смъртта на Кейтлин с никого, ала сега Мария го принуждаваше. Започна да говори, без да е в състояние да спре. Разказа й всичко. Тя слушате така, сякаш животът й зависеше от това. Джек не можеше да си го обясни. Говореше ли говореше — за годините, прекарани заедно, за дома им в Болебридж, за раждането на Сиобан, за плановете им.

— Топката беше червена. Голяма червена топка. Купих я сутринта, преди да излязат. Аз трябваше да остана, защото имах работа в библиотеката. Отидоха с родителите ми на Хаут Хед. Любимо място, където често ходехме на пикник.

Той млъкна. Усети, че Мария го наблюдава, и почувства загрижеността и. После описа играта, отскачащата топка и как съпругата и детето му са паднали в пропастта.

— Всичко е пред очите ми. Сякаш съм бил там. Баща ми ми разказа подробно. Аз го накарах. Там винаги имаше много бели птици. Закриваха цялото небе. И когато Кейтлин и Сиобан паднали, те се спуснали над тях. Като ангели.

Той свърши с разказа си. Тя бе приковала поглед в него. Нищо не можеше да наруши тишината. В обсерваторията стана още по-студено. Дъхът им се смесваше. Джек имаше чувството, че всичко е безтегловно, все едно гравитацията бе изчезнала от света със същата лекота, с каквато светлината пътува през пространството. Едва тогава почувства колко е тежка загубата на близък човек.

Гласът на Мария докосна мълчанието като камъче, надиплило повърхността на спокойни води.

— И сега всичко отново се разпада, а?

Той не се изненада, че всичко й е ясно. Учуди се, че не го бе казала по-рано. Усети ударите на сърцето си.

— Ти се влюби в мен и не знаеш какво да правиш — добави тя.

Джек я погледна така, сякаш искаше да го отрече, но думите нямаше да спрат туптенето на сърцето му. Бяха толкова близо един до друг. Само трябваше да протегне ръка. Тя не помръдваше и не говореше. Смълчан, той хвана ръката й. Мария я стисна и не каза нищо, когато той се притисна до нея и най-после я целуна. Самият допир до нея го накара да забрави скръбта и го възбуди. Желаеше я отчаяно. Тя затвори очи и разтвори устни. Джек я притисна още по-силно до себе си, изгарящ от желание да се отдаде на прегръдката му.

Съвсем неочаквано Мария се отскубна от него, блъсна го в гърдите и поклати глава.

— Не, Джек, моля те. Не можем да го направим. Не ме карай. Не питай защо. Невъзможно е.

Той беше толкова сигурен. Докосването и целувките й разкриха чувствата й, или поне така си помисли. Джек се отдръпна удивен.

— Не разбирам…

Тя го гледаше като през мъгла от болка.

— Какво има? — замоли я той. — Някой друг? Какво не е наред?

Тя отново поклати глава, стана и тръгна към вратата.

— Късно е, Джек. Студено ми е. Трябва да вървим. Той също стана и понечи да я грабне в обятията си, но тя отвори вратата и бързо излезе навън. Препъвайки се, Джек я последва надолу по тесните виещи се стълби. Настигна я, улови я за китката, ала погледът, който му отправи, го накара да я пусне, сякаш се бе опарил.

— Моля те, Джек, нека да не говорим повече за това. Съжалявам, ако си изтълкувал всичко погрешно. Не мога да ти обясня сега. Може би утре. Почакай дотогава.

Той я изпрати до стаята й. Тя отвори вратата, поколеба се и се обърна към него.

— Джек, съжалявам за случилото се тази вечер. Не трябваше да те водя там. Само…

Тя стоеше неподвижна и го гледаше с помръкнали очи.

— Джек, искам да ми обещаеш нещо, ако държиш на мен. Моля те, пази се от баща ми. Не му вярвай. Мисля, че няма да ти стори зло, но въпреки това може да имаш неприятности.

— Не разбирам. Защо…

Но тя не пророни нито дума повече. Влезе в стаята си, затвори вратата и той остана сам в коридора.