Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (73)

72.

Джек и Мария заминаха с първия самолет. Луфтханза извършваше директни полети до Мюнхен в понеделник, петък и в почивните дни, затова първо трябваше да отидат в Лондон и оттам да се качат на самолета за Мюнхен. Докато летяха над Ламанша, Джек чу новините по радиото.

„— В република Ирландия е обявено общодържавно издирване на убийците от ИРА, които тази сутрин застреляха четирима английски бизнесмени. Престъплението е било извършено пред Ирландската банка в центъра на Дъблин, около десет и половина. Група маскирани мъже открили огън в непосредствена близост с жертвите. Убитите, които още не са разпознати, загинали моментално от куршуми в главите. В изявлението си Ирландската народоосвободителна армия настоява, че четиримата застреляни са високопоставени служители на английското разузнаване, изпратени в Дъблин с цел политически саботаж. Британските власти още не са отрекли твърдението.“

Джек разказа на Мария за Гейбриъл Макбрайд и опасните му приятели. За Феликс и за Паркър. За негова изненада последва новина, която беше в пълно съзвучие с думите му. Тя бе включена в бюлетина по-скоро като любопитен факт.

„— В Лондон е пристигнал възрастен мъж, който твърди, че е лейтенант Пийтър Рамзи, британски разузнавач през Втората световна война. Дошъл е без документи, с полет на Аерофлот от Москва. Според изявлението, което е направил пред пресата, скоро ще пристигнат и други британски агенти. Етъл, съпругата на лейтенант Рамзи, вдовица от войната, живееща в Брикънхед, припаднала, когато чула новината. Било й съобщено, че през 1944 съпругът й изчезнал по време на акция, а след войната бил официално обявен за убит. Пийтър Рамзи — ако действително това е човекът на лондонското летище — вероятно е един от трийсетте хиляди съюзнически затворници, освободени от съветските войски и впоследствие преместени в трудови лагери в Съветския съюз. Миналото лято руският президент Борис Елцин призна, че в страната му има американски разузнавачи от Виетнам, Корея и териториите, окупирани навремето от нацистите. Довечера мисис Рамзи ще се срещне с мъжа, който твърди, че е неин съпруг.“

— Косенкова и Феликс са били убити в Лондон — добави Джек. — В нейно отсъствие някой в Русия е решил да вдигне капака. Паркър искаше да сключи сделка с баща ти.

Мария говореше съвсем малко. Държеше ръката на Джек и от време на време му се усмихваше, но мислите й бяха другаде. Карл можеше да скрие Паул. С възможностите, които разполагаше, съпругът й трябваше само да щракне с пръсти и Паул щеше да изчезне безследно.

Останаха в Мюнхен няколко часа. Банковата сметка на Мария не беше замразена, както се бе опасявала. Тя изтегли голяма сума, откри нова сметка под друго име и каза да прехвърлят останалите в Есен пари на нея. Сетне посетиха един от най-известните мюнхенски адвокати, Хеслер, чиято кантора се намираше на „Кьонигилац“. Хеслер беше едър брадат мъж. Обстановката в кабинета му беше разкошна. Очевидно печелеше добре от неволите на другите.

Адвокатът стана, когато въведоха Мария и Джек.

— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете веднага — каза Мария, която знаеше много добре, че името и парите й бяха превърнали триседмичния списък от чакащи в триминутен.

— Драга фрау фон Фройдигер, аз съм на ваше разположение. Само искам да знам защо сте дошли чак в Мюнхен, за да потърсите адвокат. Моля, седнете. А вие, хер…

— Доктор Гулд.

— Приятно ми е да се запознаем. Заповядайте. Хеслер слушаше с професионална безпристрастност,

докато Мария описа накратко обстоятелствата около отвличането на Паул. Срещу солидно възнаграждение той обеща, че веднага ще се разпореди да подведат Карл под съдебна отговорност.

— Но докато случаят отиде в съда — добави Хеслер, — не можем да направим почти нищо. Разбира се, ще поискаме официално разрешение да виждате момчето. Без такъв документ властите не могат да ви помогнат. Секретарката ми ще напечата иск, с който ще помолим съпруга ви да се съгласи с изискванията в разрешението. Ще подчертая, че всеки отказ да изпълни разпорежданията, ще се използва срещу него, когато се явим в съда. Достатъчно ли е?

Мария поклати глава.

— Искам да видя Паул и да се уверя, че Карл няма да се опита да го закара другаде. Съпругът ми е властен човек. Адвокатската прецизност едва ли ще го възпре.

— Можете да потърсите съдействие от полицията. Ако момчето изрази желание да тръгне с вас, съпругът ви не може да му попречи. Но не съм сигурен дали местната полиция ще иска да се намесва в семеен спор. Ако изчакате до сутринта, ще се свържа с един приятел в Главно управление на полицията.

— Много любезно от ваша страна, но аз искам да видя Паул още днес, ако е възможно. Напишете само иска. Той няма да повлияе на Карл, но може да въздейства на хората, които се грижат за сина ми:

Искът беше готов след петнайсет минути. Хеслер ги изпрати до вратата.

— Елате пак, ако не ви провърви — каза той. — Най-късно утре по това време ще ви върнем детето.

Мария се ръкува с него и се насочи към изхода.

— Фрау фон Фройдигер, не искам да ви се натрапвам, но ако… заведете дело за развод, не забравяйте, че мога да ви гарантирам максимална дискретност. Всичките ми клиенти са от висшето общество. Зная какви проблеми би имала жена с вашето положение. Помислете сериозно по въпроса.

Мария му благодари и излезе.

Хеслер дълго седя пред огромното си бюро, съзерцавайки картината срещу себе си. Направил бе кариера, като се съобразяваше кой кой е в Германия. Погледна часовника. Време беше да приключва работа. В осем имаше среща. Взе телефонната слушалка и се обади на секретарката си.

— Фройлайн Шнайдер, искам да намерите номера на хер Карл фон Фройдигер. Живее в Есен. Ако не е там, потърсете го — сигурно има клетъчен телефон.

* * *

Дьо Гале бе обяснил на Мария как да намери къщата, където държаха Паул. Каза, че се намира сред пет акра уединена градина в предградията на Аристорф, покрай тясното шосе за австрийската граница. Наеха кола и потеглиха. Беше се стъмнило, когато излязоха от кантората на Хеслер. Джек караше бързо. Пристигнаха в Аристорф и в местата пивница Мария попита къде е къщата на хер фон Фройдигер. Без да се колебае, жената зад барчето й обясни как да стигне дотам. Качиха се отново в колата и поеха по лъкатушния селски път. След пет минути Джек спря пред тежките порти. В края на дългата алея към къщата се виждаше голяма баварска вила със заострен покрив, заобиколена в полукръг от високи дървета. Прозорците светеха. Джек слезе от колата. За негова изненада портата беше отключена. От двете страни имаше камери. Влязоха в градината. Пред къщата беше паркиран спортен мерцедес.

— На Карл е — прошепна Мария. — Държи го в Мюнхен, за да го ползва, когато отива на летището.

Джек очакваше, че ще се появи охрана, но всичко беше тихо.

— Тази работа не ми харесва — отбеляза Мария. — Прекалено спокойно е. Външната врата също беше отключена. Джек натисна няколко пъти звънеца, но никой не излезе. Влязоха вътре и се озоваха в просторен, облицован с дъб коридор. Светлината се отразяваше във високите прозорци над широкото дървено стълбище. Стените бяха украсени с различни нацистки символи — знамена, есесовски емблеми и портрети на Хитлер. Навсякъде цареше тишина.

— Нещо се е случило, Джек. Карл ни е изпреварил.

— Ще проверя. Ти стой тук.

— Не, ще дойда с теб. Ако Карл е тук, аз трябва да говоря с него и да се опитам да го вразумя.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Ще му кажа, че съм ходила при Хеслер.

Джек се съмняваше дали това щеше да има някакво въздействие, но не каза нищо. Влязоха в първата стая вляво — малко помещение, пълно с цветни снимки на Хитлер и Химлер. Нямаше никой. В съседство имаше малък гимнастически салон. Вътре беше студено. На стените висяха фотографии на германски младежи, които спортуваха.

Прекосиха коридора и се промъкнаха в стаята отдясно — малка библиотека, също накичена със спомени от Третия райх, само че този път лични. Няколко снимки на Рейнолд фон Фройдигер в есесовска униформа в компанията на висши сановници на Райха, пистолети под стъклени похлупаци, церемониални ками, окачени на копринени ленти, щик и есесовска шапка със символа на смъртта.

В средата имаше голямо махагоново бюро, а върху него — купища подредени зелени папки. Ала не те привлякоха вниманието на Джек. Там стоеше метален цилиндър, а в него беше онова, което сутринта бе оставил в Тринити колидж. Наоколо бяха разпръснати парчетата на един ръкопис.

Приближи се и посегна да ги събере. В същия миг съзря нещо зад бюрото. На килима имаше огромна локва кръв.

— Стой там — каза той на Мария.

— Какво има?

Джек заобиколи бюрото. На пода бе проснато тялото на мъж. Нямаше съмнение, че е мъртъв — задната част на главата му беше отнесена. До трупа лежеше оръдието на престъплението — дълга крива сабя, каквато използваха за дуел някои крайно десни младежки организации. Вероятно е била окачена на стената.

Джек коленичи до тялото и внимателно го обърна. Мария извика. Убитият беше Карл фон Фройдигер.