Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (51)

50.

Лондон

Четвъртък, 31 декември 1992

 

Студеният вятър, който духаше в Лондон през последните пет дни, започна да става отмъстителен. Не се задоволи да смразява кръвта и да напуква кожата, а започна да разнася и зараза. Наказваше хората с неприятна кашлица и особен вид грип, който поваляше жертвите си на легло. Някои дори умираха. Коледа не донесе край на икономическата рецесия, нито дори лек подем. На всяка улица имаше по няколко непродаваеми къщи, а във магазините — кашони със залежали стоки. Лицата на хората бяха еднакво напрегнати. Никой не очакваше Нова година с голяма надежда за промяна. Обещанията за подобрение през пролетта бяха нелепи. Правителството се крепеше на косъм. Говореше се за нови избори. Вятърът духаше навсякъде и по всяко време.

След убийството на Норман безопасните къщи в Батърсий бяха изоставени. Щяха да ги обявят за продан на цени по споразумение. Заличиха следите си веднага, за една нощ. Дупката в стените между двете къщи близнаци беше запълнена и облепена с тапет.

Преместиха Джек в малък хотел до „Кингс Крос“. Минувачите избягваха това място, освен ако не търсеха проститутка, готова на един бърз сеанс. На мръсния прозорец постоянно висеше надпис „Няма свободни места“. Изглежда, нямаше други гости. Вътре беше по-чисто, отколкото се предполагаше от външния вид, и парното работеше безотказно.

С Джек се държаха добре, но малката му разходка до гробището в Падингтън не се понрави на телохранителите му. Помежду им зейна пропаст. Въпреки възраженията им, той знаеше, че го заблуждават, като заявяваха, че е свободен. „Волен като вятъра“ или „Волен като птица“, както се изразяваше Феликс. Тези думи обсебиха Джек. Започна да си представя каменни стени и железни решетки. Джек научи от новите си пазачи, че думите могат да бъдат разтегливи понятия. Дадоха му телевизор и много книги. Феликс и Паркър се отбиваха да побъбрят. Вече нямаше разпити. Сякаш живееше в чакалня.

Настаниха се в друга къща — този път в Челси. Там Феликс и Паркър създадоха малък център за ръководство на операция „Папирус“. И двамата съзнаваха, че названието е нелепо, но то им служеше добре, а и с течение на времето се обви в загадъчност. Официално, разбира се, операция „Папирус“ и нейният център не съществуваха. Ако някой започнеше да любопитства, казваха му, че Паркър и Феликс са някъде другаде — в Кувейт, в Саудитска Арабия или в Бахрейн. Имаше основателни причини цялата работа да се потулва старателно.

Сутрин слушаха Бах, следобед Телеман в изпълнение на Морис Андре, а вечер — Шуберт. В противовес на възрастта и на средата си Паркър обичаше Рави Шанкар, с чиято музика го бе запознала една негова приятелка от университета с по-екзотични вкусове. Момичето бе заминало да търси духовен водач, но той запази любовта си към звуците на цитрата. Пускаше записите, докато работеше сам в другата стая. Този вид музика беше единственото отклонение в посока на култа към космополитизма в инак строго подредения му консервативен живот.

Масата беше подредена за съвещание. Имаше стъклени чаши, малки шишета минерална вода, тефтери и подострени моливи. Феликс вече бе заел мястото си. Изглеждаше нервен и непрекъснато потракваше с молива по масата. Паркър бе застанал до прозореца и гледаше към „Кингс Роуд“. Не се отдаваше често на размисли за преходността на живота или за незначимостта на материята. Нямаше богат духовен живот. Само имаше чувството, че всеки ход трябва да бъде направляван — поклонничество, където появата и изчезването на всеки един от нас бяха обикновени ежедневни явления като новините по радиото.

— Ами ако не дойде? — попита Паркър, като счупи графита на молива.

— Ще дойде.

Намери острилка и започна да го подостря.

— Поема голям риск.

— Нищо работа, уверявам те.

Мълчание. Паркър отново взе да трака с молива.

— Ами Мария? Какво става там?

— Тази сутрин получихме запис. Нещата в Есен не са много приятни. Карл е отпратил момчето.

— Така ли? Трябваше да ми кажеш по-рано. Защо го е направил?

Феликс му обясни.

— И ти му вярваш? Сигурен ли си, че това е причината?

— Напълно. Между другото, едва не са я хванали.

— Какво се е случило?

— Той искал да спи с нея. Съвсем ненадейно. Тя била с микрофона. Но Карл успял само да разкопчее роклята й, доколкото знам.

— Господи!

— Престорила се, че й става лошо. После наистина повърнала. Той се прибрал в стаята си. Но ако това се повтори…

— Мислиш ли, че Карл подозира нещо?

— Няма причина. Малко е прекалил. Зашлевил я. Според мен това го е възбудило. Такъв…

— Няма ли по-безопасно място за микрофона? Феликс поклати глава.

— Мислихме за присаждане по хирургичен път, но тя трябва да постъпи в болница. А това е невъзможно.

Феликс погледна през прозореца. Една кола бе спряла близо до къщата.

— Идва.

— Не мислиш ли, че може би ще сгрешим?

— Вече е твърде късно. Да видим какво ще излезе. След няколко минути вратата се отвори и в стаята влезе Ирина Косенкова. Сама.

— Мадам Косенкова — започна Феликс, който бе поел ролята на домакин, — чест е за мен, че най-после се срещаме. Аз съм Джереми Лейтам. Позволете да ви представя колегата си. Саймън Уърсли. Паркър вече бе станал на крака. Ръкуваха се. Той взе палтото на Косенкова и го закачи на вратата. Пищният самур изглеждаше съвсем не на място в бедната обстановка.

— Желаете ли чай, кафе? — попита Феликс.

— Не, благодаря. Ядох в самолета. Мистър Лейтам, времето ми е ограничено. Ако не възразявате, бих искала веднага да пристъпим към работа.

— Естествено, разбирам. Заповядайте, седнете. Косенкова се настани и огледа стаята.

— Сигурен ли сте, че помещението е чисто?

— Напълно. Трябва да знаете, че както във ваш, така и в наш интерес е тази среща да остане незабелязана. Всичко, което ще се случи тук, е неофициално.

— Не съм убедена дали интересите ни са толкова сходни. Но не виждам причина да се притеснявам. Във ваши ръце съм.

Феликс и Паркър седнаха в другия край на масата, срещу гостенката. Феликс бе измислил това, за да може Косенкова да играе ролята на ищец или на интервюирана. Но въпреки това присъствието й господстваше в стаята. Тя не беше жена, която се плашеше от дребни сценични похвати.

— Мадам Косенкова — започна Феликс, — благодаря ви, че се озовахте бързо и безкористно на поканата ми. Надявам се, че с идването си тук ще помогнете за предотвратяването на кризата, пред която сме изправени.

— Кризата заплашва единствено вас, мистър Лейтам. Феликс сякаш неохотно поклати глава.

— Е, не съм съвсем сигурен в това. Но ще говорим и по този въпрос. Първо искам да ви съобщя, че получихме потвърждение — ръкописът е у Розевич.

Косенкова повдигна леко вежди, но не каза нищо.

— След ден-два очакваме нещо по-категорично.

— Може ли да попитам как сте разбрали?

— Това ще остане тайна. Само ще кажа, че ако изтече информация, един от агентите ми ще се прости с живота си.

— Възнамерявате ли да предприемете някакви действия? — Първо трябва да се уверим, че ръкописът наистина е у Розевич. После ще разберем къде го държи. А после става по-трудно. Мисля, че се досещате защо. Тя кимна.

— Заради властта, която има над вас.

— Главно заради това. Ето защо ви поканих тук.

— Мога да ви предложа само малко помощ.

— Какво по-точно?

— Имам двайсет и девет британски агенти. Разполагам с досиетата им, в които са отбелязани различните им степени на сътрудничество. Знам къде живеят семействата на седемнайсет от тях и съм убедена, че ще науча адресите и на останалите. Утроила съм охраната им. Ако се наложи, могат да бъдат преместени за един час. Освен това съм изготвила подробна документация, от която става пределно ясно, че британското разузнаване е използвало бившите си герои като заложници в една изключително неприятна игра. Публикуването на подобен материал на Запад ще предизвика голям шум в парламента. Вече има натиск от страна на левите сили разузнавачите да се отчитат пред депутатите. Това ще бъде последният пирон в ковчега ви. А сега, кажете какво предлагате вие.

Феликс се вгледа в нея. Тя ли бе организирала убийството на Норман? В колко игри участваше? Но един редови войник като Норман беше заменим. Нищожна цена в игра, където залозите бяха толкова високи.

— Първо искам да знам какви гаранции ми давате — отговори той. — Това в крайна сметка е едно изнудване.

— Всички сме в кюпа, мистър Лейтам, не забравяйте това. Ще ви позволя да изпратите малък екип от инспектори. Всички съществуващи досиета ще бъдат отворени. След като установите самоличността на агентите и в случай, че се споразумеем, останалото е лесно. Оригиналните досиета и моите сведения ще ви бъдат предадени или, ако предпочитате, унищожени във ваше присъствие. Въпросните агенти ще бъдат преместени и повече няма да ги видите, обещавам. Това ще бъде всичко.

Феликс записа нещо в тефтера пред себе си. После остави молива и скръсти ръце.

— Много добре. Мисля, че се разбрахме. Мистър Уърсли ще ви представи нашето предложение. Ако го приемете, смятам, че ще сключим сделката.