Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (48)

47.

Есен, Германия

29 декември 1992

 

Тя спря да чете и остави книгата. Жалко, че не можеше да му каже от кого е. Още не. Вероятно никога, защото не очакваше, че ще види отново Джек. Паул беше много блед и Мария се зачуди дали не е настинал. Странеше от нея, откакто се бе върнала.

— Добре ли си, Паул? — Да.

Тя протегна ръка да пипне челото му, но той се дръпна.

— Какво има, любов моя? Защо се държиш така? Нали сме приятели?

— Не ми харесва, когато те няма.

— Знам. И на мен. Бих те взела със себе си, ако можех. Но знаеш, че баща ти не позволява. Ще поговоря с него. Може да ти разреши да дойдеш с мен следващия път. Има какво да видиш в Лондон.

— Татко каза, че имам работа тук. Трябва да остана да му помагам.

— Да, разбира се, че ще му помагаш, когато пораснеш. Но преди да започнеш работа, трябва да завършиш училище.

— Татко каза, че той ще ме учи. Мария го погледна озадачена.

— Не е споделял такова нещо с мен. Идеята не ми се струва много добра. В Есен има хубаво училище, където ще тръгнеш догодина. А татко ще ти помага с домашните.

— Не, той каза, че ще работя за Райха. Сърцето на Мария се сви.

— За Райха? Така ли се изрази? Момченцето кимна.

— Знаеш ли какво означава тази дума?

— Не. Татко ще ме учи, но аз не искам.

— Защо?

— Защото ми крещи. А когато те няма, не ми дава да оставям лампата нощем. Трябвало да се науча да бъда мъж. Той ме плаши.

— Легни си. Ще те завия. Каза ли молитвата си? Паул поклати глава.

— Добре. Ще я кажем заедно — рече Мария, но страхът още сковаваше сърцето й.

Карл беше долу в библиотеката. След завръщането си го бе видяла само за няколко минути.

— Чух, че концертът минал добре — рече той.

Мария кимна. Той явно бе в едно от сърдечните си настроения, в каквито рядко изпадаше. На масата имаше напитки. Тя си наля джин, преди да отговори.

— Жак каза, бил истински успех. Всички билети бяха разпродадени. Но най-хубавото е, че има отлични отзиви в пресата.

Лицето му като че ли засия.

— Чудесно! В „Таймс“ ли са?

Мария поклати глава и се засмя. Толкова й беше трудно да се смее в негово присъствие.

— Не, в други вестници. Лицето му помръкна.

— Следващия път ще има отзиви в „Таймс“ и в „Телеграф“. Ще говоря с Дитрих.

— О, не, Карл. Моля те. Казах ти вече, че искам да се справя сама. Желанието ми е това да бъде мой успех, а не нещо, за което ти и татко сте помогнали.

— Добре — нетърпеливо отговори той. — Но искам да ти напомня, че успехът не пада от небето. Не вярвай на всичко, което четеш за неизвестни музиканти, които стигат до върха само с талант. Сигурно са се сприятелили с много хора по пътя дотам. Ако са жени, бъди уверена, че са спали с десетина мъже. Но след като ти няма да спиш с друг, трябва да компенсираме.

— А какво ще компенсира факта, че ти не спиш с мен?

Мария знаеше отговора, но не можеше да му го каже.

Карл не се хвана на въдицата. Един джентълмен не допуска съпругата му да лавира на подобни теми. Особено в стая, където всеки момент можеше да влезе някой от прислугата.

— Баща ти ни покани в Париж за Нова година. Казах му, че ще те питам веднага щом се върнеш. Ако решиш, ще заминем още утре.

Мария се усмихна. Нямаше да се наложи да го убеждава.

— Да. Съгласна съм. Париж е много оживен по Нова година.

— Не е като Есен, а?

— Съвсем не прилича на Есен.

— Никога не си харесвала този град. Намираш го за скучен. Индустриален.

— Нямам предвид това. И в Съмърлон беше скучно. Умея да се забавлявам и сама. Но тук е толкова задушно. Пък и Париж е нещо специално. Дори Хитлер е мислил така.

— Нима?

Тонът му беше леден. В дома на фон Фройдигер не беше обичайно да споменават покойния фюрер.

Мария прехапа език. Глупава грешка. А вероятно се тревожеше напразно, уплашена, че и най-малката й забележка може да бъде изтълкувана погрешно.

— Е, няма значение. Баща ти ще бъде доволен. Ще вземем и Паул. Ако искаш, някоя вечер ще отидем на опера.

— Разбира се.

— Тогава въпросът е уреден. Ще кажа на Магда да приготви багажа.

В същия миг на вратата се позвъни.

— Казах ли ти, че баща ми ще вечеря с нас?

— Не. Има ли някакъв специален повод?

— Мисля, че иска да те поздрави за концерта. Рейнолд фон Фройдигер рядко излизаше от дома си вечер. Живееше само с прислугата си в малка къща на около километър и половина от дома им. От известно време Карл го убеждаваше да дойде да живее с тях, но старецът все отказваше. Щял да бъде зависим. Предпочитал да остане в къщата си, докато е във форма. Рейнолд наистина беше в завидно за възрастта си физическо и умствено състояние.

Прислужницата се появи, за да съобщи за пристигането му. Рейнолд влезе, приближи се до Мария и я целуна въодушевен по двете бузи. Тя си отдъхна. Изглежда, и той беше в добро настроение.

* * *

Вечерята премина странно. От една страна, както обикновено, разговаряха по семейни въпроси. По правило на масата не обсъждаха бизнес. Рейнолд искаше да чуе всичко за концерта. За разлика от Карл, той действително обичаше музиката и въпреки че вкусът му бе малко ограничен, изпитваше неподправена гордост, че снаха му е добра пианистка.

От друга страна, Карл и баща му си разменяха загадъчни реплики, сякаш говореха закодирано. Предпазливо подхвърляха, че е „време за промени“, че „нещо се носи във въздуха“, и че дългото чакане е почти към края си. Всички тези неща бяха казани, без да се обръщат към Мария — тя все едно не беше там.