Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (43)

42.

Прекараха Коледа заедно, сякаш по нечия прищявка бяха станали семейство.

На Бъдни вечер Феликс го закара в града. Разхождаха се известно време с колата като туристи и се наслаждаваха на украсата и на ярко осветените витрини. „Оксфорд“ и „Рийджънт Стрийт“ бяха пълни с хора, които пазаруваха в последната минута. Москва и нейните сиви улици изглеждаха на милиони километри. Край тях минаваха деца със сияещи лица, стиснали ръцете на родителите си. Джек побърза да извърне поглед.

— Искаш ли да купиш нещо? — попита Феликс.

— Бих желал да взема нещо за Мария, но нямам пари, пък и Паркър ме предупреди, че е опасно да тегля от банката и да използвам кредитните си карти.

— Всичко е наред. Ще ти дадем назаем за каквото искаш. Избрал ли си подарък?

— Още не. Нямам представа какво харесва Мария.

— Какво ще кажеш за парфюм? Едва ли ще сгрешиш. Влязоха в „Харви Никол“ и купиха голямо шише „Шалимар“. Джек помнеше много добре, че това беше парфюмът, който Мария си бе сложила онази нощ в обсерваторията. Тогава бе попитал как се казва и сега се радваше, че го бе сторил.

Продавачката завърза панделка на кутията и му пожела весела Коледа. Беше французойка, много красива. Джек и благодари и усети прилив на сексуално желание. От години не бе изпитвал толкова силна потребност. Парфюмът и чувствата, които събуди неочакваната хубост на продавачката, го завариха неподготвен.

Излязоха на „Слоун Стрийт“. Белите ангелчета зад витрините махаха със заскрежени крилца. Наблизо оркестър свиреше „Свята нощ“. Докато вървеше към колата, Джек изумен установи, че лицето му е мокро от сълзи.

За Коледа имаше пуйка с кестени и пудинг със сливи. Джек си спомни как празнуваха Коледа със семейството на майка му. Всичко беше различно. Нямаше нито риба, нито пуйка. Следващите два дни гледаха телевизия и почиваха. Феликс го учи да играе бридж. Присъедини се и Норман. Приятелят му, чието име не казаха на Джек, остана навън, за да „хвърля по едно око“.

На другия ден дойде Мария. Донесе му свиреща коледна картичка. Той й даде парфюма и тя изпадна във възторг. Подари и книга за Паул, „В света на фантазиите“, която Феликс бе купил по негова молба. Мария й се зарадва повече, отколкото на парфюма. Сетне му поднесе сива копринена вратовръзка от „Армани“.

— Много е хубава — рече Джек. — Но не знам кога ще мога да я сложа. Едва ли ще ме пуснат скоро.

— Не им позволявай да те тормозят. Ще те пуснат, ако настояваш. Не те държат насила.

— Мислиш ли?

Тя поклати глава. Слънчевите лъчи проникваха в стаята и докосваха косите й.

— Не в смисъла, който имаш предвид. Пазят те.

— И баща ти искаше същото. Хенрик ме спаси в Москва. Сигурно знаеш за това. Не виждам каква е разликата.

— Баща ми би те продал на онзи, който плати най-много. В случая това беше самият той. При него ти беше в безопасност. Но и най-малката промяна в стратегията му би те оставила безпомощен като бебе.

— А Феликс и Паркър няма ли да го направят? Какво всъщност искат? Знаеш ли?

— Искат да унищожат Източния кръст. Това е много важно за тях, а ръкописът е главният елемент в целия замисъл. Ето защо си важен и ти. Мисля, че няма да променят стратегията си. Разказа й за въпросите относно баща му и Кейтлин и попита какво означават. Мария отговори, че няма представа, но очите й загатваха, че знае повече, отколкото му казваше.

— А ти? Как дойде? Казаха ми, че съпругът ти не те изпускал от поглед.

— Не е съвсем така. Карл е ревнив, но и горд. Започнах да правя кариера като концертираща пианистка. Свиря предимно в Лондон. Понякога Карл ме придружава, но е твърде зает. Затова пътувам сама. Сега съм тук за три дни. Ще имам рецитал в зала „Пърсъл“.

— Спомням си, когато за пръв път се обадих на баща ти. Чух те да свириш на пианото.

— Тогава не ме биваше много — засмя се Мария.

— А сега добра ли си? Тя го погледна тъжно.

— Да, но съвсем не съм най-добрата. В консерваторията имах много по-способни колеги. Някои направиха блестяща кариера, но други не успяха. Талантът не е всичко. Необходими са пари, за да отидеш на турне и да изнасяш концерти, преди да станеш известен. Мнозина нямат средства и не могат да намерят спонсори. Не спечелят ли някой голям конкурс, цял живот свирят в оркестри. На мен ми провървя. Баща ми е богат. Съпругът ми е още по-богат. Заможните им приятели идват на концертите ми и ръкопляскат като обезумели.

— Това потиска ли те?

— Разбира се. Знаеш го много добре. Затова ти го казвам — защото ще ме разбереш. Но аз искам да свиря. Не бива да обръщам гръб на късмета си. Не мога да си го позволя.

— Свириш ли на Карл?

— Не — прошепна Мария. — Той е музикален инвалид. Ходи на концерти, но няма слух. Вслушва се в други звуци. Тези на парите. На властта. Звукът им е подобен, но един специалист долавя разликата. Красотата. Сексуалното привличане. Слабостта. Податливостта. Уязвимостта. Алчността. Амбицията. За Карл всички тези неща имат различна мелодия. Тях ги чува прекрасно.

Тя млъкна. Бяха в хола. Феликс бе приготвил греяно вино. Мария поглеждаше от време на време към огледалото над камината.

— Довечера ще свиря. Бих искала да дойдеш.

— Карл ще бъде ли там?

Тя поклати глава и се изчерви.

— Сама съм. Той отиде в Дортмунд на среща с някакви финансисти.

— Тогава ще дойда.

— На гишето ще има билет за теб.

Мария стана. Джек също се изправи и се приближи до нея.

— Мария, имам чувството, че всичко е недовършено. Там, където го оставихме в обсерваторията.

Тя го погледна боязливо и нервно облиза устни. Извърна очи към огледалото и видя отражението си, но знаеше, че ги наблюдават. Пристъпи към Джек. Той понечи да я прегърне, но Мария се дръпна.

— Не тук — промълви тя. — По-късно. Довечера, след концерта.

— Тъжна си. — Нима?

В отговор той я улови за ръката. Тя не я дръпна, но все пак не се приближи до него. Зад себе си чувстваше присъствието на огледалото и крехкостта на стъклото. Само да можеше да се счупи…

— Трябва да тръгвам. Чакат ме за репетицията. Вече закъснявам.

Норман отиде с него на концерта. Пристигнаха няколко минути преди началото. Залата беше пълна. Повечето зрители бяха богаташи. Бъбреха и се смееха като птици в клетка. Светлините угаснаха. Гласовете утихнаха. Някой се изкашля. Мария излезе на сцената. Беше облечена в дълга черна рокля с презрамки, украсена с една-единствена брошка. Джек не можеше да откъсне очи от нея. Гледаше я през цялото време и едва чуваше какво свири. След всяко изпълнение имаше въодушевени аплодисменти. Постепенно и почти неволно Джек започна да разбира, че тя не му е казала цялата истина.

Мария беше не добра, а изключителна. Не само блестящото изпълнение и невероятната точност на ритъма приковаваха вниманието на публиката, но и ненадминатата дълбочина, която придаваше на всяка нота. Някои от мелодиите явно бяха избрани, за да предизвикат нежно и изпълнено с копнеж и тъга чувство.

Музиката беше идеална за сезона, за объркания период между Коледа и Нова година — време на отминало веселие, когато смъртта на още една година щеше да настъпи само след няколко дни. Време за размисъл за постигнатото и неосъщественото. За греха и невъзможността да се живее. Джек се замисли за Кейтлин и Сиобан, за баща си, починал сам-самичък, за Йосиф, Леа и Сима.

Заедно с билета Мария бе оставила и бележка, в която го канеше да се срещнат след концерта. Джек отиде зад кулисите, придружаван от мълчаливия и бдителен Норман. Малката гримьорна беше пълна с приятели и почитатели. Норман се притесни, че ще трябва да пази Джек в тълпата, затова изчакаха в коридора. Хората влизаха и излизаха, изказваха поздравления, образуваха малки компании за ресторантите, целуваха се, прегръщаха се и се усмихваха. Джек слушаше гласовете и възторжените им викове, като напрягаше слух да чуе другите, трудно доловимите звуци на парите, сластолюбието и завистта. Едва не си тръгна. Чувстваше се неудобно тук, извън средата си. Видът на посетителите само подчертаваше факта, че не бе подходящ за жена като Мария. Откъснати от света, те се бяха сближили през онова лято, но какво го караше да мисли, че той е човекът, с когото би споделила живота си? Нейният свят беше толкова по-различен от неговия. Стоеше в студения коридор и усещаше как с всеки изминат миг смелостта го напуска.

Точно когато реши да си тръгне, пред вратата на Мария настъпи оживление. Чуха се сбогувания и група скъпо облечени зрители се запътиха към изхода. Когато Джек отново се обърна към вратата, Мария стоеше там и го гледаше.

— Уморих се. Менажерът ми ще ме закара. Отседнала съм в хотел „Браун“. Ела след половин час. Влез през входа откъм „Олбимарл Стрийт“, но внимавай — Карл е изпратил хора да ме следят през цялото време. В апартамент 516 съм. Джек изчака колкото бе необходимо, притеснен и объркан. Норман го закара до хотела. Разбираше какво става. Не беше негова работа да съди, но не му се нравеше, когато задълженията му се усложняваха.

— Остави ме тук, Норман. Аз ще се оправя по-нататък.

— Знаеш, че не мога да направя това, доктор Гулд. Имам заповеди.

— Тогава чакай във фоайето. Пийни чай или нещо друго.

Норман изглеждаше готов да възрази, но разбра, че в случая е необходима дискретност.

— Добре — отговори той, — но ако се разчуе…

— Няма. Обещавам.

Тя си беше сложила от парфюма, който й бе подарил. Взе я в обятията си и уханието му го изпълни. Само благоуханието на парфюма беше достатъчно, за да задоволи сетивата му. Докосна я и все едно протегна ръка от самотата с надеждата, че някъде в цялата тази бъркотия може да се слеят.

Първата прегръдка беше най-дългата в живота им. Джек нямаше сили да я пусне дори за да я остави да се съблече. Достатъчно беше да я държи в обятията си и да усеща близостта й. Копринената й рокля шумолеше при всяко негово движение.

От време на време Джек се отдръпваше, за да се вгледа в лицето й. Тя го омайваше с погледа си.

— Много те обичам — прошепна Мария.

Той погали лицето й. Беше изцяло негова. Сега, когато бяха заедно, той не можеше да си представи, че са били разделени. Нито за миг не бе преставал да я желае.

— Съпругата ти. Кейтлин. Липсва ли ти?

— Да. Непрекъснато.

— Няма ли да зарасне тази рана?

— Не. Никога.

— А това сега?

— Също!

Все едно го бе наранила. Беше като нож, който бе хванал и окървавил ръката му.

Мария се отдалечи от него, посегна към презрамките на роклята си и бързо ги развърза. Дрехата се свлече като вълна, докоснала брега. Джек видя лицето и тялото на Кейтлин, но те избледняха, когато Мария отново се приближи до него. Търпението го напусна и когато този път я прегърна, той изгаряше от желание.