Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (25)

24.

Беше сам. Чувстваше се много по-самотен от всякога. Не помнеше как и кой го бе довел тук. Не знаеше къде се намира, нито къде ще отиде след това. Всичките му усилия бяха съсредоточени върху едно — да забрави всичко.

Но това беше невъзможно. Е, да, можеше да забрави дребните случки, които изпадаха от паметта му като песъчинки през ситото на златотърсач. Но това беше само защото ги изтласкваха други неща, които искаше да забрави, но не можеше. Всичко минаваше пред очите му като на филмова лента. Сякаш още стоеше до прозореца, виждаше как Шаранский се качваха в колата, чуваше собствения си глас да крещи дрезгаво и безполезно в нощта, усещаше как сърцето му блъска в гърдите, докато тичаше и се препъваше надолу по бетонните стълби, а после как целият свят се взриви. Понякога си представяше как Сима тича с топка към висока скала, друг път — как Сиобан се качва в малката зелена кола. Скалата се превръщаше в Съмърлон. А след Сима тичаше не Кейтлин, а Мария.

Стаята, в която се намираше, беше празна и студена — килия с едно-единствено легло и чаршаф. В ъгъла имаше метална кофа с капак. През прозореца високо над главата му се процеждаше оскъдна светлина. Не знаеше откога е тук. Бяха взели обувките, вратовръзката, часовника и колана му. От време на време му носеха отвратителна храна в дълбока пластмасова чиния. Връщаше я недокосната. Понякога чуваше в коридора гласове, които говореха на неразбираем език, и стъпки, чиято цел не можеше да отгатне.

Заспиваше и отново се събуждаше. Сънищата му ставаха все по-непоносими и всеки път се събуждаше облян в пот. Трудно му беше да различава нещата — лицето на Кейтлин, на Мария, на Леа. Понякога сънуваше, че е в зоологическата градина и гони Сиобан, сетне се превръщаше в кръвожаден тигър, затворен в клетка, а в краката му лежеше момиченце с разкъсано и окървавено тяло. Често се събуждаше облян в сълзи и се задушаваше, изпълнен с чувство за вина.

— Доктор Гулд? Казвам се Шербицкий. Възложиха ми да разследвам вашия случай. Как се чувствате?

— Не знам.

— Бяхте зле. Трябваше да ви дадем успокоителни. За ваше добро. Разбирате ли?

Джек го гледаше с недоумение. Кой беше той? Какво искаше от него?

— Намирате се в Главно управление на московската милиция, на улица „Петровка“. Разбирате ли това? Съзнавате ли къде сте?

Джек кимна сковано. Никога не бе чувал за улица „Петровка“, но имаше ли значение къде го държат?

— Лекарят, който се грижи за вас, каза, че вече сте достатъчно добре, за да отговаряте на въпроси. Работата ми е да ви разпитам. Кажете, ако не разбирате нещо.

Джек не отговори. Защо не го оставеха на мира? Единственото му желание беше да спи.

— Какви успокоителни ми давате?

— О, не знам със сигурност. Мисля, че андаксин или аминодин. Говорят ли ви нещо тези названия? Джек поклати глава. Нищо не разбираше.

— Какво можете да ми кажете за смъртта на семейство Шаранский? Трябва да знам всичко. Какво се случи тогава?

— Нищо не знам. Не си спомням.

— Били сте в шок. Разбирам това. Но ако искате да ви помогна, трябва да ми дадете информация.

— Защо ми е нужна помощ?

Шербицкий го погледна спокойно. На вратата зад него имаше овален отвор, през който някой ги наблюдаваше.

— Възможно е да бъдете обвинен в съучастничество. Разбирате ли ме? Може би дори в самото убийство.

— Убийство? Не… помня нищо. Моля ви, не искам да говоря за това. Оставете ме сам.

Шербицкий се канеше да притисне Джек, но долови отчаянието му, за което не беше подготвен и се отказа.

— Много добре — рече той и стана. — Утре ще дойда пак. Помислете върху онова, което ви казах. Опитайте се да си спомните всичко. Дори ако това е мъчително. Много е важно за вас.

Той се приближаваше до вратата, когато Джек извика:

— Моля ви, кажете им да спрат успокоителните. Шербицкий се намръщи.

— Те са за ваше добро. Бяхте изпаднали в дълбока депресия.

— Успокоителните замъгляват съзнанието ми. Щом искате да ми помогнете, кажете им да ги спрат.

Шербицкий прехапа устни.

— Ще видя какво мога да направя. Утре ще дойда пак.

Същата нощ престанаха да му дават коктейла от успокоителни. На следващия ден главата му се проясни. Но наред с това се изостри и болката. Налегна го скръб. От горчив опит знаеше, че това е само началото.

— Как сте днес, доктор Гулд? Шербицкий беше в добро настроение.

— Малко по-добре, благодаря.

— Лекарят се съгласи експериментално да спре успокоителните. Но ако отново покажете признаци на депресия, няма да имаме друг избор, освен да възобновим лечението.

— Кажете ми пак къде съм. И защо съм тук. Шербицкий повтори онова, което бе казал предишния ден. Следователят скоро щял да се пенсионира. Стар кадър в света на младите. Оцелял след потопа.

Той леко премести крака си, за да скрие кръпката на износения си сив костюм.

— И защо смятат, че имам нещо общо с убийствата? Гласът на Джек беше напрегнат, едва се владееше. Шербицкий му обясни — мислели, че Джек е агент на ционистка държава. Премахнал Шаранский с надеждата да открадне безценна колекция от ръкописи от Държавната библиотека и тайно да я занесе в Израел.

— Мислех, че съм в обновена Русия — каза Джек, — а не в Съветския съюз. Предполагах, че с всичко това е свършено — с глупостите за „ционистката държава“ и международния заговор. Сега сме приятели, край на онези измишльотини.

Шербицкий печално поклати глава.

— Не за всички. Тук има хора, които мислят, че ционистите все още са най-големите ни врагове.

Джек си спомни за мъжете в черни ризи, за отривистия глас на оратора и за старците в казашки униформи.

— И аз така чух. И вие ли сте като тях? И вие ли мислите така?

— Аз съм тук, за да ви помогна. Моля ви, ако не друго, то поне запомнете това. А сега се опитайте да отговорите на въпроса ми. Защо съдействахте за убийството на семейство Шаранский?

Бруталността на въпроса, неочаквано отправен веднага след изразеното съчувствие, засегна болезнена струна. Джек погледна следователя. Очите му се напълниха със сълзи. Чувстваше, че всеки момент ще избухне или ще припадне.

— О, Боже, вие не разбирате нищо, нали? Изобщо не ви е ясно колко много ги обичах.

Внезапно започна да крещи. Не можа да се овладее. Викаше, че всички, които бе обичал, са мъртви. Сетне млъкна отпусна се на леглото и се разрида на глас. Шербицкий не каза нищо. Не се наведе да го успокои. Приближи се мълчаливо до вратата. Пазачът я отвори и следователят излезе.

На следващия ден отново седнаха един срещу друг, и двамата нащрек. Пак не дадоха успокоителни на Джек. Потиснатостта се насъбираше у него като буря. Както и спомените му. Шербицкий го наблюдаваше внимателно. Обработваше го изключително фино и искаше да бъде сигурен, че всеки негов ход е правилен.

— Е, докторе, как се чувствате днес?

— Много потиснат. Но ще го преживея. Извинявайте, че се развиках вчера.

— Няма нищо. Бяхте много разстроен. И причината бях аз. Не биваше да ви задавам такъв въпрос. Не и по този начин. Разбирам скръбта ви. Шербицкий се усмихна леко и огледа килията. Навън ставаше все по-студено. Вътре беше хладно и влажно.

— Странно — каза той. — Останахте ми само вие. Съпругата ми ме напусна преди три години, децата не ми идват на гости, а старите ми приятели се пенсионираха или ги изритаха. Жалко, а? Трябва да видите апартамента ми. Две стаи. Ходя там колкото мога по-рядко. И аз ще се пенсионирам след няколко месеца. Държавната пенсия е крайно недостатъчна. Но за момента имам вас. Повярвайте ми, доктор Гулд, тъкмо затова искам да ви помогна.

Той пак огледа грозните стени.

— Желаете ли по-хубава стая?

Джек сви рамене. Какво значение имаше?

— Мисля, че не бива да ви държат в такава мрачна стая. Ще уредя да ви преместят другаде. Но в замяна ще настоявам за вашето сътрудничество. Какво можете да ми кажете за деня, когато бяха убити приятелите ви?

— Още ли мислите, че аз съм ги убил? Шербицкий поклати глава.

— И през ум не ми е минавало. Но някои хора наистина мислят така. Когато са готови, ще пристъпят към действие. Бих искал и ние да сме подготвени.

Джек се опита да си спомни какво бе станало и разказа на Шербицкий подробно всичко, като не скри нищо, освен същността на писмото на Исус.

— Защо откраднатият ръкопис, който щяхте да занесете в Израел, е толкова важен?

— Ръкописът е част от колекцията, за която ви разказах. Питайте Волнухин. Той знае всичко за него.

— В момента го разпитват. И казвате, че ръкописът не е от особено значение?

— Не, доколкото знам.

— Добре. Но трябва да ви кажа, че имам проблем с този ръкопис. Нещата стоят по следния начин. Ако не беше откраднат, въпросът с взривяването на колата е много прост. Напоследък атаките срещу евреите зачестиха. Някои бяха убити. Експлозията, причинила смъртта на семейство Шаранский, можеше да се смята само като ескалация на това. Но кражбата говори за нещо друго, за някаква връзка. Не мислите ли така? А може би между двете престъпления няма връзка.

Шербицкий погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Пазете се. Опитайте се да не мислите толкова много. Ако не сте ги убили, вие сте невинен. А аз не мисля, че сте убиец.

Той спря на прага и се обърна.

— Ще говоря да ви настанят в друга стая.

В новата стая имаше истинско легло с дебел юрган, кресло и маса. Донесоха му стари окъсани броеве на „Рийдърс Дайджест“. Джек не се нуждаеше от нещо по-претенциозно, прочете ги жадно и поиска още. Вместо списанията пристигнаха купчина евтини любовни романи. Прочете и тях, като усети, че плаче на тъжните сцени.

— Как е Анушка? — попита той, когато Шербицкий отново се появи.

— Коя Анушка?

— Котенцето… на Сима. То беше в апартамента, когато…

Руснакът поклати глава. Със съвсем късо подстриганата си коса и твърди мустаци той можеше да бъде военен. Или хирург. Някаква трудна и безкомпромисна професия, изискваща не емоции, а талант.

— Не знам, но ще попитам.

— Аз го купих. За детето. Поне нея трябваше да пожалят.

Пак се разплака. Шербицкий го наблюдаваше и чакаше. Така бе прекарал живота си, така щеше да прекара и годините, които му оставаха до смъртта, докато умреше и го погребяха в някоя дупка в земята.

— Как се чувствате сега, Джек? Може ли да ви наричам така?

— Наричайте ме както искате. Чувствам се ужасно.

— Добре. Може би състоянието ти се подобрява. Сълзите са нещо по-добро от загубата на паметта. Но сега пак трябва да поговорим.

— Не искам да отговарям на въпросите ви. Казах ви всичко, което знам. Останалото ще трябва да разберете сами.

— Не, днес няма да ви задавам въпроси, Джек. Искам вие да ме изслушате. Много внимателно при това. Провървя ви, че възложиха вашия случай на мен. Стана съвсем случайно. Бях в участъка, когато ви доведоха, пък и говоря гладко английски.

— Да, много добре говорите английски.

— Благодаря. Както и да е, така ми дадоха случая. Тогава още не бяхте заподозрян, а само един свободен чужденец и приятел на загиналите. Както и очевидец, разбира се. Подозренията дойдоха по-късно, те изненадаха дори мен. Отдавна работя в този бранш. Мислех, че вече няма изненади.

— Кой ме подозира?

— Ще стигна и дотам след малко. Или някой друг път. Сега само слушайте.

Шербицкий млъкна. Джек усети, че има счупена пломба. В родината щяха да му я сменят веднага. Зачуди се дали някога ще се прибере, после се запита коя е родината му и не можа да си отговори.

— Джек, мисля, че животът ти е в опасност. Група хора искат да те убият. Не питай как съм научил това, трудно е да ти обясня. Но цял живот съм работил в системата и имам развит инстинкт. Рядко греша.

— Мислех, че системата тук се е променила и че всички хардлайнери са отстранени.

Шербицкий го изгледа недоверчиво.

— Така ли ви казват там? Че е имало преврат и изведнъж Русия се е превърнала в земен рай. Мислиш ли, че онези типове от КГБ просто свиха рамене и се прибраха вкъщи при съпругите си? В Русия все още има множество опасни хора. Промениха имената и значките си, но останаха същите, повярвай ми.

— Разговаряхте ли с ирландския консул?

— Няма такъв. Имаше дипломатически разрив с Ирландия два дни преди да влезете в този — затвор. Консулът бил принуден да напусне страната.

— Но… това е смешно. Само англичаните имат дипломатически разриви с ирландците.

— Това се случи и тук. Откровено казано, мисля, че е било нагласено, за да ви изолират.

— Но сигурно… Ирландия е представена от друга страна.

— Да, от Италия. Но колкото и да е странно, италианският посланик ненадейно е излязъл в едномесечен отпуск. Джек усети, че се вцепенява. Знаеше, че е сам, но едва сега разбра колко е уязвим.

— Какво искате от мен?

— Ще ви измъкна оттук. За съжаление чак утре сутринта мога да предприема нещо. В десет часа дежурният се сменя. Той ми дължи една-две услуги. Подмених документите ви и написах, че трябва да бъдете преместен в ареста в северната част на града. Само аз ще знам, че сте там. Когато ирландското консулство отново започне да работи, ще им предам писмо от ваше име. И тогава всичко ще зависи от сънародниците ви.

— Защо правите това? Шербицкий сви рамене.

— Вече ви казах, че съм един нещастен човек. Искам да направя нещо добро, преди да се пенсионирам. Вършил съм гадости по време на старата система. Сега има нова, но същите негодници се опитват да дърпат конците. Тогава не ми харесваше, сега пак не ми харесва. Не се притеснявайте. Ще ви измъкна оттук.