Даниел Истърман
Отмъщението на Юда (16)

15.

Москва

Ноември 1992

 

Йосиф се бе променил. Не беше толкова остарял, колкото изменен по някакъв начин. Приличаше на изящна репродукция на любима картина — със съвършени детайли, но с различни бои. Сякаш плътта беше заменена с нещо не толкова устойчиво.

— Джек — възкликна Йосиф и прегърна стария си приятел.

Намираха се на летището сред тълпа дебело облечени шумни пътници.

— Защо ме гледаш така?

Джек се усмихна. Трудно му беше. Толкова много неща се бяха случили, откакто се видяха за последен път.

Дребничкият професор се засмя. Той беше нисък, с кръгло лице и стрелкащи се, нетърпеливи очи. Бузите и челото му сякаш бяха от глина, която още обработваха. Споменал бе веднъж, че прилича на баща си, но чертите му още не бяха оформени. Нямаше определен облик. Носеше стара кожена шапка и палто. Джек беше с него, когато си ги купи. На врата си бе сложил яркожълто шалче — единственото цветово разнообразие, което си позволяваше.

— Всичко се е променило, Джек. Огледай се. Виждаш ли? Нищо не е същото.

— А на мен ми се струва същото. Само дето има по-малко милиционери.

— Не гледаш както трябва. После ще те науча как. Хайде, идвай. Семейството ми изгаря от нетърпение да те види. Все питат къде е известният Джек. Дай ми чантите си. Колата ми е на паркинга.

Йосиф произнесе последното изречение небрежно, но с неприкрита гордост.

— Кола, а? В такъв случай нещата наистина са се променили.

Руснакът изсумтя, но явно остана доволен от реакцията на Джек.

— Нали ти казах? Нищо не забелязваш.

Йосиф отново се засмя и го поведе към колата — малък зелен москвич, който бе виждал и по-добри времена. Но беше в движение и харчеше малко бензин.

Йосиф натовари чантите на Джек в багажника и се обърна към него. Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Джек, моите съболезнования за родителите ти. Джек му бе съобщил неприятната вест, когато му писа, че ще отиде в Москва.

— Баща ми не можеше да живее без нея. Разбирам го. И аз се чувствах така, когато…

Той млъкна. Беше решил да не говори за миналото. Йосиф го хвана за ръката. — Съжалявам, Джек. Много ти се събра.

Качиха се в колата, без да си кажат нищо повече.

Влязоха в града от северозапад, по магистралата за Санкт Петербург, която до неотдавна се наричаше Ленинградска. Йосиф беше най-лошият шофьор, който бе возил Джек. Радваше се, че колата не може да се движи с повече от шейсет километра. Имената на улиците и сградите бяха променени.

— Никой вече не може да се оправи в този град, Джек. Променихме имената на улиците, но те са си същите.

Минаха покрай трите „таралежа“ — ръждясалите противотанкови бариери, които отбелязваха мястото, до което бяха стигнали германците през Втората световна война. Движението не беше натоварено. Някой московчани вече бяха започнали да подготвят колите си за зимата, а други не можеха да си позволят лукса да ги карат постоянно. Цената на бензина беше астрономическа.

— Как успя да си купиш кола, Йосиф?

— Провървя ми, защото един приятел беше принуден да я продаде. Братовчед ми Ицхак, който сега е в Израел, ми изпрати малко пари. Купих я заради Сима, да я извеждам вън от Москва. Въздухът в града е ужасно мръсен. Водя ги с Леа сред природата. Един ден може да си купим и дача.

Земята беше покрита със скреж, който искреше на ярката слънчева светлина. Пресякоха реката. От двете страни на пътя се издигаха някакви мрачни сгради в неокласически стил.

— Скоро ще завали истинският сняг. Казват, че зимата щяла да бъде тежка. Разбира се, всяка година е същото, но…

Той млъкна и смутено погледна приятеля си, който се усмихваше. — На какво?

Йосиф въздъхна.

— Тази година ще бъде по-трудно. Нямам предвид само времето. Храната не достига. А хората не могат да си позволят да купят онова, което се продава в магазините. Трудно се намира гориво. Даваш ли пари за храна, за да не умреш от глад, ще загинеш от студ. Тази зима в Русия много хора ще се простят с живота си.

Друсайки се по неравното шосе, те завиха наляво и пред тях се извиси остъклената бетонна сграда на Гидпроект. От вътрешната страна ги задмина един малък червен запорожец.

— Младежи — измърмори Йосиф. — Те могат да си позволят да рискуват.

Джек кимна. Искаше му се да е в запорожеца.

Появи се и самият град — високи сиви постройки с мръсни прозорци, тролейбуси, пълни с мълчаливи, сиволики пътници, почти пусти улици и шепа крайпътни търговци, които се опитваха да свържат двата края в свободната пазарна икономика на нова Русия.

— Защо ме накара да дойда тук, Йосиф?

— Трябва да има причина, а? Не ти ли е достатъчно да видиш стария си приятел?

— В писмото пишеш, че е спешно. Явно не ме помоли да дойда, за да говорим за едно време.

Йосиф смени непохватно скоростта и се опита да изпревари един автобус, но шофьорът му натисна газта. Йосиф отново остана зад него.

— Наистина има причина, Джек. Но сега предпочитам да не говорим за това. Ти си изморен, трябва да си починеш. Леа готви специално в твоя чест. Сима мисли, че си отдавна изчезнал чичо, с когото най-после ще се запознае. Много се вълнува от срещата.

Той млъкна. Снегът проблясваше от двете страни на шосето. Градът ги погълна.

— Важно е, нали?

Йосиф се огледа. Скулите му посивяха.

— Да. Много е важно.

Семейство Шаранский живееха на „Ставококузкений переулок“, уличка в Новия Арбат, близо до „Калинински проспект“, който сега беше прекръстен на Арбат. Намираха се на неколкостотин метра от моста Калинин, който водеше към големия хотел „Украйна“ на отсрещния бряг на реката. Джек бе ходил у тях, но преди беше забранено на съветските граждани да приемат чуждестранни гости. Четиристайният им апартамент се помещаваше в един мрачен блок с двор. Строен по времето на Хрушчов, в началото на 60-те, той изглеждаше много по-стар. В двора не проникваха слънчевите лъчи. През лятото беше пуст, а през зимата — истински затвор. Йосиф паркира на улицата. Слязоха от колата. Започна да се смрачава.

— Виждаш ли, Джек? — попита Йосиф и посочи полуразрушената фасада и тъмните,вонящи стълби. — Сега сме свободни хора. Нашите домове са нашата крепост.

Ала вътре в апартамента Джек сякаш се озова в различен свят. Малките стаи бяха топли и меко осветени. Свещи мъждукаха в стъклените свещници и на издутия корем на самовара. Всяко кътче беше запълнено с книги и хартия. Но не като претъпканата с червеи и паяжини къща на Мойра, а чисто и готово за използване.

Леа излезе. Настъпи мълчание. Светлината се отрази в очите и. Тя се усмихна стеснително. Колко е красива, помисли си Джек. Леа имаше дълги гарвановочерни коси, бяла кожа и тънка талия. На раменете си носеше копринения шал, който й бе купил Джек.

Едва успяха да се поздравят, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение зад гърба на Леа. Оттам надничаше най-красивото дете, което Джек бе виждал през живота си.

— Добър вечер, Серафима Йосифовна — каза той на руски.

Тя не реагира срамежливо, нито се изкикоти, а се вторачи в него, сякаш го преценяваше. Сима беше от онези деца, които не се правят на умни за развлечение на възрастните, които се появяват и изчезват от техния живот. Шестгодишна, тя вече имаше свой характер. Преценяваше възрастните не по количеството шоколад, което й носеха, а по външния им вид. Очите й бяха сериозни. Не се усмихваше подкупващо. Но усмивката й беше незабравима.

Джек се опита да се усмихне. Срещата със Сима го завари неподготвен. Невинността на момиченцето отвори незаздравели рани. Джек се сдържаше с усилия да не се разплаче. Усети, че Леа забеляза това.

— Приятно ми е да се запознаем, чичо Джек — каза на английски Сима. — Добре дошъл.

Ледът беше счупен. Поканиха Джек да седне на приготвената за вечеря маса. Чиниите и приборите блестяха върху бялата покривка. Йосиф и Леа бяха взели част от тях назаем от приятели, за да има достатъчно за една истинска вечеря. Ножовете бяха отпреди революцията — собственост на един колега учен, който можеше да си позволява да пазарува от антикварните магазини.

Храната беше много вкусна. Докато се хранеше, Джек пресметна, че яденето сигурно се равняваше най-малко на едноседмична заплата. Съветската държава ценеше академиците, но им плащаше малко. А сега нямаше пари за нищо. Един приятел руснак бе казал на Джек в Ерусалим, че академик като Йосиф получава около двайсет хиляди рубли на месец. Цифрата изглеждаше голяма, но едно вестникарче на улицата можеше да си докара десет хиляди на ден. Леа сигурно бе обикаляла цяла седмица черния пазар, за да намери всичко необходимо за ястията. След вечерята седнаха на удобните столове и пиха кафе и водка от малки стъклени чаши. Джек извади подаръци чорапи, шал и медальон за Леа с нейното име, гравирано с еврейски букви, подобен медальон за Сима, огромна кутия с бои и дебела купчина листа за рисуване. Софтуеър за компютър и последното издание на стиховете на Биалик(Хаим Нахман Биалик, еврейски поет, преводач и романист, роден в Русия(1873–1934) — Б.пр.) за Йосиф. Когато благодарностите стихнаха, Джек извади още нещо.

— Заповядайте,това е за всички вас.

Йосиф разопакова видеомагнетофон.

— Джек, не биваше. Толкова е скъпо…

— Предполагам, че вече ги продават и в Москва. — Да, но…

— А това е за видеото. Ще се опитам да ви изпратя още, щом мога.

Той подаде на Леа видеокасета с шедьовъра на Паражанов „Цветът на наровете“.

— Но… — започна тя, като го погледна удивена. — Как помниш?

По време на предишното му посещение Леа му бе казала, че е гледала веднъж филма, но повече не е чувала за него.

— Сега можеш да го гледаш колкото искаш.

— Ти гледал ли си го? Джек поклати глава.

— Тогава ще го гледаме още тази вечер. Ако не си твърде уморен.

— Казах на Джек, че трябва да си почине — прекъсна я Йосиф. — Утре имаме важна работа.

— Не съм уморен. Бих искал да гледам филма.

Но Джек не искаше да види филма, а лицата им, нервно съсредоточени в екрана на стария телевизор „Пагода“, който не искаше да работи. Джек имаше познат в Дъблин, богаташ, който всяка година си купуваше нов телевизор и видео, за да бъде сигурен, че притежава последния модел. В Русия хората все още бяха лишени от вещите от първа необходимост и предмет като видеомагнетофон беше цяло съкровище. За един ден Джек бе изминал много повече, отколкото километрите на пътуването.

„Цветът на наровете“ пресъздаваше живота на Саят Нова, арменски поет и монах, живял през 18-ти век. Нямаше диалог, само поезия и музика. Думите бяха на арменски и никой не ги разбираше, ако не следеше субтитрите на английски. Но те нямаха значение.

На екрана се редуваха сцена подир сцена, сякаш оживяваха рисувани миниатюри. Картините от живота на поета бяха оградени с вода, кръв и нектар от нарове. Човек, изсипващ пепел на покривката. Мидена черупка върху женска гръд. Изправен на задните си крака кон.

Това беше най-хубавият филм, който Джек бе гледал през живота си. Сима седеше запленена, макар че беше твърде малка, за да го разбере. В продължение на един час всички седяха в малката влажна стая, пренесли се в едно вълшебно царство.

Джек заспа преди края. През нощта не сънува нищо.