Сидни Шелдън
След тъмнината (8)

7.

В спомените на Грейс периодът след изчезването на Лени беше безкраен кошмар. Часовете се превръщаха в дни, дните — в седмици, но нищо не й се струваше истинско. Живееше в транс, от който можеше да я измъкне само един човек, а него го нямаше.

След три дни спасителният отряд прекрати издирването. По земното кълбо вестникарските заглавия крещяха:

„ЛЕНИ БРУКСТЕЙН Е ИЗЧЕЗНАЛ, ПРЕДПОЛАГА СЕ, ЧЕ Е МЪРТЪВ

БОРСОВ ГЕНИЙ БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ

НАЙ-БОГАТИЯТ МЪЖ В НЮ ЙОРК ВЕРОЯТНО СЕ Е УДАВИЛ“

Грейс никога не беше чела по-отвратителни неща. Ако по онова време някой й бе казал, че положението ще стане още по-лошо, нямаше да му повярва. Какво по-ужасно можеше да има от живот без Лени?

Джон Меривейл я върна в Ню Йорк. Когато спряха спасителната акция, сестрите й и всички други заминаха, но тя отказваше да напусне Нантъкет.

— Не можеш да стоиш вечно на острова, Грейси. Всичките ти п-п-приятели и роднини са в града… Най-добре да потърсиш п-п-подкрепа сред тях.

— Как да замина без Лени, Джон? Все едно да го изоставя.

— Скъпа, знам, че ти е трудно. У-у-ужасно трудно. Но Лени го няма. Трябва да го приемеш. Няма начин да е оцелял във водата. М-м-минаха две седмици…

С разума си разбираше, че той е прав, но не можеше да убеди сърцето си. Беше невъзможно Лени да го няма. Изключено. Докато не видеше мъртвото му тяло със собствените си очи, нямаше да загуби надежда.

„Стават чудеса. Непрекъснато стават. Какво пречи да го е спасила рибарска лодка? Или чужденци, обикновени хора, които не знаят кой е. Ами ако е получил амнезия? Или някак се е добрал до остров…“

Всичко това бяха глупости, естествено. Гласове, които кънтяха в главата й. Но в онези първи дни Грейс се вкопчваше в тях, сякаш от това зависеше животът й. Само те й бяха останали.

Стотици букети я чакаха, когато се върна в апартамента на Парк Авеню. Съболезнователните картички бяха цяла купчина.

— Виждаш ли? — подхвана Джон. — В-в-всички те обичат, Грейс. Всички искат да ти помогнат.

Но картичките и цветята не помагаха, по-скоро представляваха напомняния, че за света Лени е мъртъв.

 

 

На пет километра, в нюйоркското бюро на ФБР на Федерал Плаза 26, около масата седяха трима мъже.

Питър Финч от Държавната комисия за регулиране на борсата беше нисък мъж, с голяма червеникава тонзура, който му придаваше почти монашески вид. Той се славеше с доброто си настроение, но днес от него нямаше и следа.

— Виждаме само върха на айсберга — суховато отбеляза той.

— Доста голям айсберг обаче — поклати невярващо глава Хари Бейн, заместник-директор на бюрото на ФБР в Ню Йорк.

Бейн — четирийсет и две годишен и привлекателен — бе завършил „Харвард“. Имаше смолисточерна коса и проницателни зелени очи. Именно той бе предотвратил два от най-големите терористични акта в страната, но ако думите на Питър Финч бяха истина, сегашният случай беше още по-мащабен.

— За колко пари говорим? — без да вдига глава, попита Гавин Уилямс — агент на ФБР, подчинен на Бейн.

Уилямс бе напуснал Държавната комисия за регулиране на борсата, отвратен от фиаското с Мадоф. Бляскав математик, статистик и анализатор, като млад бе мечтал да стане инвестиционен банкер, но му липсваше необходимият търговски инстинкт, който да го отведе до върха. Липсваха му и политическите умения, помогнали на далеч не толкова талантливи негови съученици да натрупат десетки милиони. Висок и строен, с късо подстригана сива коса, Уилямс беше самотник и безизразен като статуя. Макар и умен, никой на Уолстрийт не би искал да работи с него.

Дълбоко огорчен от така стеклите се обстоятелства, Гавин Уилямс бе решил да посвети остатъка от живота си на това да изобличава измамите на онези, които бяха достигнали до върха. Той работи съвестно в Държавната комисия, но всичко се промени след случая Мадоф. Неуспехът на Комисията се оказа катастрофален. Гавин не взе лично участие в разнищването на казуса, но също изпитваше вина. Затова се прехвърли във ФБР, където сега оглавяваше отдела за особено големи измами.

— Още не знаем — отговори Питър Финч. — На пръв поглед счетоводството сякаш е наред. Но след изчезването на Брукстейн всички вложители на „Кворум“ си потърсиха парите едновременно. Именно това доведе до разкриването на „черната дупка“. И с всеки изминал ден тя става все по-голяма.

— Но тук липсват милиарди — почеса се Хари Бейн по главата. — Как е възможно да изчезне такова количество пари?!

— Не е възможно. Сигурно са изхарчени. Или Лени Брукстейн и приятелите му са ги изгубили при неразумни и неподходящи сделки. Но най-вероятно Брукстейн ги е скрил някъде. Нашата задача е да разберем какво е станало.

— Добре. С колко време разполагаме преди пресата да раздуха случая? — попита Хари Бейн.

— Не много — сви рамене Финч. — Няколко дни. Най-много седмица. Започнат ли инвеститорите да се тревожат, ще стане лошо. Да не споменавам как ще се отрази това на цялостната икономика. „Кворум“ е огромен фонд. Ще засегне целия дребен бизнес в Ню Йорк, пенсионерите, семействата.

Бейн схвана картината.

— Още днес ще подбера най-добрите си хора да започнат работа. Щом получиш някаква информация, ще я предаваш на Гавин. Гавин, ти ще ми докладваш лично. Нищо от казаното днес тук не бива да излиза от тази стая, ясно ли е? Ще държим медиите настрана възможно най-дълго. Също и нюйоркското полицейско управление. Последното, което ни е нужно, е онези идиоти да се намесят и да саботират случая ни.

Питър Финч кимна. Гавин Уилямс остана на мястото си с непроницаемо изражение. Хари Бейн изпита познатия прилив на адреналин от перспективата да участва в такава операция. Ако намереше парите, щеше да бъде герой. Помисли за съпругата си Лиза и колко ще се гордее тя. Но ако се провалеше…

Но Хари Бейн нямаше да се провали.

Никога не се беше провалял.

 

 

— Следващия месец има събрание на попечителите, Грейс. На двайсет и шести. Според мен е в-в-важно да присъстваш.

Грейс се бе върнала в Манхатън преди две седмици и Джон и Каролин Меривейл я поканиха на вечеря. Тя отказа, но Каролин цъфна в апартамента й и почти насила я отведе с чакащото такси.

— Не можеш ли ти да се оправиш, Джон? — попита Грейс умолително. — Нищо не разбирам. Винаги Лени движеше правните въпроси.

— Важно е да присъстваш, Грейс — настоя Каролин. — Джон ще бъде с теб, но ти си единствената наследница на състоянието на Лени. Трябва да одобриш някои неща.

— Нима? Аз ли съм наследницата му?

Каролин се засмя иронично.

— Разбира се, скъпа. Беше негова съпруга.

Грейс си помисли: „И все още съм негова съпруга. Не знаем дали е мъртъв. Не сме сигурни.“ Нямаше обаче сили да спори. Бе забелязала, че Каролин започна доста да командва, откакто Лени… след злополуката. Джон говореше с нея твърдо, но почтително. Каролин проявяваше далеч повече деспотизъм.

„Дали пък точно от това не се нуждая сега? — помисли си Грейс. — Бог ми е свидетел, че в момента не съм в състояние да вземам решения.“

Тя се съгласи да се срещне с попечителите.

 

 

Трудно беше да се определи точно кога започна промяната. Както винаги, тя настъпи неусетно. Първо престанаха да пристигат цветя; поканите за обяд и вечеря се разредиха. В деня, когато Грейс се насили да излезе от апартамента — реши да отскочи до тенис клуба за кафе, — забеляза, че много от приятелките й я избягват. Тами Рийс буквално побягна, когато се сблъска с нея в тоалетната, измърморвайки едно забързано: „Как си?“, без да дочака отговора.

Грейс се опита да го обсъди със сестрите си, ала Онър и Кони я слушаха разсеяно и отговаряха вяло. И двете нямаха време за нея. Грейс дори звънна на майка си, Холи — ясен знак за отчаянието й.

Оказа се грешка.

— Сигурна съм, че си въобразяваш, скъпа. Защо не заминеш на круиз някъде? Ще се разсееш. Аз се запознах с Роберто по време на круиз. Никога не знаеш кога ще те споходи Купидон.

„Круиз ли? Докато съм жива, кракът ми няма да стъпи на лодка.“

На следващия ден отказаха платинената й кредитна карта в „Бергдорф Гудман“. Тя се изчерви от срам, когато жената зад нея започна да проявява нетърпение.

— Станала е грешка — възрази плахо. — Имам неограничен кредит.

Продавачката беше мила.

— Вероятно е объркване, госпожо Брукстейн, но най-добре да проверите в „Американ Експрес“. Ще заделя покупките ви, докато се върнете.

Но тя не желаеше глупавите покупки. Бе дошла тук единствено с надеждата да се разсее за пет минути, да забрави за Лени, ако това въобще бе възможно.

— Благодаря, няма нужда… Ще се прибера и ще разбера какво е станало…

Грейс звънна в „Американ Експрес“. Отегчен служител й обясни, че сметката на Лени е „прекратена“.

— Как така е прекратена? Кой го е направил? Аз не съм я прекратявала.

— Съжалявам, госпожо, но не мога да ви помогна. Сметката на съпруга ви е закрита.

Лошото предстоеше. Започнаха да идват сметки за неплатени услуги. Някакъв неприятен мъж се обади да я уведоми, че пет месеца не са правени вноски по ипотеката на апартамента.

— Извинявайте, господине, но сигурно ме бъркате с друга. Ние нямаме ипотека.

— С госпожа Брукстейн ли разговарям?

— Да.

— Неизплатената сума възлиза на шестнайсет милиона седемстотин шейсет и две хиляди долара и четиринайсет цента. Дългът е на ваше име и на името на съпруга ви. Ипотеката е обща. Да ви изпратя ли извлеченията?

Едва когато Кончита — преданата прислужница на Грейс — напусна заради неизплатени заплати (Съжалявам, госпожо Брукстейн, но съпругът ми не разрешава повече да идвам тук. Не и докато не ми платите…), Грейс най-после преодоля неудобството си и призна финансовите си грижи пред Джон Меривейл.

— Това е лудост — проплака тя по телефона. — Лени има милиарди, а аз изведнъж получавам всичките тези сметки. Никой не приема кредитните ми карти. Нищо не разбирам.

В другия край на линията цареше тишина.

— Джон? Ало? Там ли си?

— Тук съм, Грейс. Най-добре да дойдеш насам.

Джон Меривейл беше притеснен; по-притеснен от обичайно. Непрестанно се почесваше по врата и избягваше да срещне погледа й. Тя седеше срещу него на дивана в кабинета му, когато той започна да обяснява:

— От известно време се носи м-м-мълва, Грейс. Говори се и на Уолстрийт, и сред инвеститорите ни, че след като Лени… след онова, което се случи, се е н-н-намесило ФБР.

— ФБР? Защо?! Каква мълва?

— Лени беше н-н-невероятно умен човек, много опитен инвеститор. Една от причините за успеха на „Кворум“ беше, че никога не п-п-променяше стратегията си. Подобно на всички преуспяващи управители на фондове, неговият м-м-модел бе дълбоко пазена тайна.

— Казваше, че е все едно да наследиш от баба си рецептата за соса за спагети — кимна Грейс. — Всички, които го опитат, се мъчат да разгадаят съставките, но никога не успяват.

— Точно така — усмихна се Джон Меривейл. Тя наистина беше дете. — Моята работа беше да набавям с-с-средства за „Кворум“. Задачата на Лени беше да инвестира тези средства. Никой — д-д-дори аз — не знае къде влагаше с-с-спечелените пари. До изчезването му това нямаше особено значение.

— А след това?

— Независимо от размера си и о-о-огромните си успехи, „Кворум“ по същество се ръководеше от един човек. Когато Лени изчезна, х-х-хората поискаха да изтеглят капиталите си. М-м-много хора и всичките — едновременно.

— И това се оказа проблем?

— Да — въздъхна Джон Меривейл. — М-м-мно-го пари… Ние п-п-просто не знаем къде са. Доста е сложно…

— Разбирам. — Грейс се замисли за миг. — Затова се е намесило ФБР. Искат да оправят това объркване.

— В известен смисъл. — Джон започна да се почесва по-ожесточено. — Но се опасявам, че това има и неприятни страни. Понеже става въпрос за такова огромно количество пари — десетки милиарди най-м-м-малко, — полицията смята, че Лени може да ги е откраднал умишлено.

— Това е нечувано. Лени никога няма да открадне. А и защо ще ограбва собствения си фонд?!

— Не вярвам да го е направил, Грейс. Наистина. — Джон взе ръката й. — Но други хора — ФБР, инвеститори, м-м-медиите — правят разни догадки. Твърдят, че след като се е намесила Държавната комисия за регулиране на борсата, Лени е знаел, че „Кворум“ ще се срине и той ще бъде изобличен. Г-г-грейс, смятат, че Лени се е самоубил.

На Грейс й призля.

„Самоубийство? Лени? Не, никога. Дори да е откраднал пари, никога няма да ме изостави. Никога няма да отнеме собствения си живот.“

Постара се гласът й да не трепери, когато заговори.

— Каквото и да се е случило на яхтата, Джон, то е било злополука. Лени беше щастлив, когато излезе онази сутрин. Защо хората от ФБР не са говорили с мен? Щях да им кажа.

— Убеден съм, че ще те потърсят по някое време. След като се издаде смъртен акт, ще започне разследване. В момента са насочили усилията си да открият липсващите пари. Докато това не стане, всички авоари на „Кворум“ са замразени. Същото важи и за л-л-лич-ните ти авоари.

Грейс изглеждаше толкова дребна и безпомощна, седнала на ръба на дивна. Ако мъжкото начало у Джон Меривейл беше по-изразено, щеше да отиде да я прегърне. Но той каза само:

— Опитай се да не се притесняваш. Знам колко е трудно, но ти и аз сме наясно, че Лени не е крадец. Рано или късно истината ще изплува. Всичко ще е наред.

„Не, няма. Не и без Лени. Нищо никога вече няма да е наред.“

 

 

Бурята се разрази на следващата сутрин. Гневни и разтревожени инвеститори нахълтаха в офисите на „Кворум“ с настояването да получат парите си обратно. „Си Ен Ен“ излъчи репортаж как конни полицаи се опитват да спрат разгневени хора. Само след часове онова, което се наричаше "измамата „Кворум“, крещеше от първите страници на вестниците по света.

Грейс гледаше телевизия ужасена.

„Ленард Брукстейн, един от най-обичаните филантропи на Ню Йорк и американска икона, днес е изобличен като вероятно най-големият крадец в историята на Щатите. Бесни инвеститори в създадения от Брукстейн «Кворум» горяха пред офисите му чучела на петдесет и осем годишния бизнесмен, за когото се предполага, че е загинал при злополука в открито море миналия месец.“

Телефонът звънна. Беше Джон. Грейс рухна.

— Джон, чу ли какво разправят за Лени?! Новините… Няма да ги слушам.

— Грейс, чуй ме, не си в безопасност. Идвам да те в-в-взема.

— Това е лудост. Защо някой ще иска да ме нарани?

— Хората са разгневени, Грейс. Лени го няма. Ще се насочат към теб.

— Но, Джон…

— Никакво „но“! Идваш у нас. Приготви си багаж. И-и-идвам след десет минути.

Десет минути по-късно Грейс беше на задната седалка на бронирана кола. Когато напускаше сградата, малка група зяпачи вече се бе събрала отпред. Започнаха да се чуват гневни подмятания:

— Къде са парите, Грейс?

— Къде ги скри Лени?

— В куфара ли са седемдесетте милиарда долара, скъпа?

Джон едва успя да я вкара в колата. Грейс не беше на себе си.

Повече никога не стъпи в апартамента.

 

 

— Не, няма да продавам. Не мога.

Грейс седеше в заседателната зала на адвокатската фирма „Картър Хохстейн“. Около масата имаше шестима строги на вид мъже с тъмни костюми. Джон Меривейл ги представи като попечителите на Лени, които управляват имотите му.

— Опасявам се, че нямате друг избор. Казано простичко, госпожо Брукстейн, не разполагате с пари, за да продължите да изплащате апартамента си. Налага се да предложим цялото ви имущество на пазара. Вашият съпруг е осигурявал начина си на живот, като е вземал назаем огромни суми срещу стойността на акциите на „Кворум“. Сега заемодателите си искат парите, а вие не разполагате със средствата да ги върнете.

Грейс се обърна смаяна към Джон Меривейл.

— Как е възможно?! Не мога ли да продам някои дялове или нещо друго?

Джон видимо се притесни, преди да отвърне:

— Грейс, докато тази каша с „Кворум“ не се оправи, ти не р-р-разполагаш с дялове, които да продаваш.

Кенет Гревил, най-старшият от попечителите, се изрази още по-ясно:

— Госпожо Брукстейн, разберете, от „Кворум“ е изчезнало огромно количество пари. Стотици хиляди хора, инвестирали във фонда на съпруга ви, са разорени. Изгубили са всичко.

„А аз не съм ли?“ — запита се Грейс.

— Докато съпругът ви не бъде обявен за мъртъв и съдебното разследване не бъде преустановено, нямаме никакво право да вземаме решения от името на фонда. Наистина изглежда вероятно обаче, поне до известна степен, господин Брукстейн да е бил замесен в нечисти дела. Откраднатата сума възлиза на…

— Не! — Грейс скочи. — Няма да седя и да слушам такива приказки. Съпругът ми никога не е крал нищо. Лени не е крадец. Той е добър човек и е създал „Кворум“ от нулата. Кажи им, Джон.

Кенет Гревил я съжали и заговори меко:

— Предаността ви е достойна за уважение, госпожо Брукстейн, но мое неприятно задължение е да ви информирам за фактите относно сегашното ви — а вероятно и бъдещото ви — финансово състояние. Няма да можете да продължите да живеете в апартамента на Парк Авеню. Съжалявам.

Грейс заплака безмълвно. Животът й се разпадаше, а тя не беше в състояние да предприеме каквото и да било.

 

 

Същия ден, по време на вечерята, Каролин Меривейл наблюдаваше как Грейс се взира безизразно в стената на трапезарията. Почти не беше докоснала супата.

— Храни се, Грейс. Правилото вкъщи е никога да не хвърляме храна, нали, Джон?

Джон забеляза злорадия пламък в очите на съпругата си. „Наслаждава се на всеки миг — помисли си той. — Сега може да си го върне тъпкано на Грейс. Държи се като котка с мишка, преди да я убие.“

— Каролин е права, Грейс. Трябва да п-п-пазиш силите си.

Грейс поднесе към устните си лъжица супа. Беше студена. Едва потисна желанието си да повърне.

— Извинявайте. Наистина не ми е добре. Ако не възразявате, ще си легна.

Колкото по-бързо свърши този ден, толкова по-добре. Веднага след срещата с адвокатите тя се почувства по-зле дори от мига, когато от бреговата охрана й съобщиха ужасната новина. Целият свят говореше за глупавите пари.

Появи се прислужница и обяви:

— Извинявайте за безпокойството, госпожо Меривейл, но на вратата има полицай. Спешно трябвало да разговаря с госпожа Брукстейн.

Грейс мигом се паникьоса.

— Не! Кажи му да си върви! Късно е. Да дойде утре сутринта.

— Не ставай глупава, Грейс — засмя се Каролин. — Това е полиция, не светско посещение. Трябва да го видиш.

— Не, моля те, Каролин. Не мога.

— Мелиса, покани го — отсече Каролин безмилостно. — Кажи му, че госпожа Брукстейн ще го приеме.

След няколко минути Грейс нервно прекоси прага. Очакваше да завари агресивен агент на ФБР, дошъл да я разпитва. Вместо това я поздрави стеснителен млад мъж в униформа, който си свали фуражката, щом я видя. Грейс усети как напрежението й спада.

— Добър вечер, полицай. Искали сте да ме видите.

— Да, госпожо Брукстейн. Имам новина. Касае съпруга ви. Защо не седнете?

Сърцето на Грейс подскочи.

„Той е жив! Лени е жив! Намерили са го! Слава богу. Лени ще се върне и всичко ще е както някога. Ще си получим имотите обратно, парите. Никой вече няма да ни мрази…“

— Госпожо Брукстейн?

— Добре съм, благодаря. Цял ден седях. Казахте, че имате новина за мен…

— Да, госпожо. — Младият мъж се вторачи в обувките си. — Съжалявам, че трябва да ви съобщя това. Днес следобед бреговата охрана на Масачузетс е открила тяло. Според нас са останките на съпруга ви.