Сидни Шелдън
След тъмнината (35)

34.

Три седмици по-късно

Вкопчила се в перилата на рибарското корабче, Грейс се питаше дали физически е възможно да повърне за седми път.

Вълните край бреговете на Кения бушуваха огромни и ужасяващи. Отдалеч всяка приличаше на гигантска глава на кобра, тръгнала да я погълне; отблизо представляваха гневна, сива стена от вода, готова да се стовари върху дървеното корито. През първите часове Грейс се опасяваше, че ще умре. По-късно я хвана морската болест и тя започна да съжалява, че няма да умре. Лежеше изтощена на койката и се питаше какво кара хората да се качват на яхти за развлечение.

Постепенно океанът се успокои. Ласкавото африканско слънце, появило се на синьото небе, огря палубата. Грейс се загледа как тримата млади кенийци спускат мрежите във водата. Когато тръгваха, тя настояваше да бързат. Плати им близо хиляда долара — цяло състояние за хора като тях — и очакваше бърз превоз. Сега, ако се изключи морската болест, се наслаждаваше на царящото спокойствие.

Имаше чувството, че пътува много, много отдавна.

След като остави Гавин Уилямс в горящата кола, стигна на стоп до Портсмут, Вирджиния. Прецени, че парите от портфейла на Уилямс няма да стигнат, и изпрати нов имейл до приятеля на Керън — поиска му пари и нов документ за самоличност. Три дни не излезе от наетата мотелска стая в очакване да получи пратката. През това време трескаво търсеше по новинарските канали информация за своето бягство или за смъртта на Гавин Уилямс. Такава нямаше. В края на третия ден, когато вече бе обзета от отчаяние, управителят на мотела почука на вратата, за да й съобщи, че има пратка за нея.

— Линда Рейнълдс. Ти си, нали?

Сърцето й щеше да се пръсне от щастие. Един ден, когато всичко това свърши, щеше да се издължи на тайнствения познат на Керън. В момента обаче я чакаше работа. Първо звънна на Мич Конърс.

— Грейс! Слава богу, че си жива. Уилямс нарани ли те? Къде си?

Загриженият му тон я накара да се усмихне.

— Съжалявам. Няма да ти кажа, но съм добре.

— Слушай, Грейс, знам за Джон Меривейл.

— Значи е истина? Джон е убил Лени?

— Така изглежда — въздъхна Мич. — Смятаме, че той е извършил и кражбата. Досега е хвърлял прах в очите на ФБР. За бога, да не направиш някоя глупост, чу ли? Сега всички са наясно — ФБР, ЦРУ. Джон ще си получи заслуженото веднага щом го заловим.

— Щом го заловите? Той изчезнал ли е?

Последва тишина и Грейс разбра, че Мич съжалява за думите си.

— Грейс, скъпа, на твоя страна съм. Знаеш го.

Грейс се изчерви. Някога Лени я наричаше „скъпа“.

Не можеше да определи дали й е приятно да чува това мило обръщение от Мич.

— Остави справедливостта да си каже думата. Предай се. Нека властите имат грижата за Меривейл. Грейс? Грейс…

След като затвори, Грейс дълго не стана от леглото. Мислеше напрегнато.

Значи сега Джон бягаше. Преследваха го.

Всички го търсеха, но не защото бе убил Лени. На никого не му пукаше за това. Мислеха, че той е взел парите. ФБР се интересуваше единствено от глупавите пари.

Затвори очи и се постара да се постави на мястото на Джон Меривейл.

„Къде бих отишла, когато ме издирват по цял свят? Къде бих се скрила?“

След няколко минути отвори очи. Разбира се!

Вдигна телефона.

— Искам такси, моля. До международното летище в Норфолк. Да. Първото възможно.

 

 

Изтегната на палубата на рибарското корабче, Грейс наблюдаваше как вълните се плискат под ласкавите слънчеви лъчи. Усмихна се, като се сети, че доскоро лежеше в мотел във Вирджиния, а сега се намираше в другата половина на света. Прозрението ли я докара тук? Не, не прозрението, а споменът. Споменът й подсказа къде ще открие Джон Меривейл. Положително щеше да бъде там. Красивият спомен я накара отново да затвори очи и да му се наслади…

 

 

Месец преди да се венчаят, с Лени отидоха във Франция, в очарователна вила на десет минути път с кола от Сен Тропе.

— Не ми се тръгва от тук. Истинска прелест — въздъхна Грейс.

Вечеряха с Мари ла Клас, брокерката на недвижими имоти на Лени във Франция, Джон и Каролин Меривейл.

— Не е ли прекалено тихо? — възрази Каролин.

От самото начало на ваканцията тя настояваше или да се преместят на по-оживено място, или да се качат на яхтата на Лени и да заминат за Сардиния. Какъв смисъл имало да стигнат дотук и да стоят в никому неизвестно село, кацнало на върха на хълм?

— Някои х-х-хора предпочитат тишината — отбеляза плахо Джон.

Каролин го изгледа кръвнишки.

— Все едно съм принцеса в кула — продължи Грейс. Усмихна се сияйно на Лени и той й отвърна по същия начин. — Имам чувството, че съм на красив остров и никой не може да ме достигне.

— Значи не си била на Мадагаскар?

Всички се обърнаха към Мари.

— Там културата на Франция е комбинирана с красотата на Африка. Невероятно място. Израснах там.

— Звучи приказно — промълви Грейс.

— Така е. Много ще ти хареса. Природата, гледките. Направо е като едно от чудесата на света.

— Знам още нещо за Мадагаскар — ухили се Лени със закачливата си момчешка усмивка и лапна парче великолепно приготвен омар. — Там е Раят за мошениците. Няма договор за екстрадиране със Съединените щати. Знаеше ли това, Мари?

— Не — усмихна се тя вежливо.

— Е, ако някога Джон ограби банка, ще се пренесем там — обяви Каролин. — Междувременно копнея за малко цивилизация. Да слезем до Сен Тропе за вечеря? Кой иска?

 

 

Имотът се намираше в Антананариво, до калдъръмена улица. С дебелите си каменни стени къщата приличаше по-скоро на замък. Вълшебно убежище в пълния смисъл на думата.

— Тази ли ще е? — обърна се Лени към Грейс.

Пристигнаха в Мадагаскар преди два дни, а Мари ла Клас ги развеждаше. И двамата се влюбиха в острова.

— Тази ще е.

Лени извади чекова книжка, подписа чек с десет процента над исканата сума и го подаде на Мари. Обърна се към Грейс.

— Честит първи месец от брака ни, Грейси.

Обзета от неописуемо щастие, Грейс затанцува по улицата.

Нарекоха къщата „Льо Кокон“. Смятаха да се оттеглят там след време.

 

 

Джон Меривейл не се чувстваше добре. Лекарят му предписа антидепресанти и поне месец пълен отдих.

— Ето — Лени му връчи ключовете от „Льо Кокон“. — Стой колкото искаш. Мадам Томас е постоянна икономка. Ще те пере, ще ти готви, но иначе ще бъдеш съвсем сам.

Джон се трогна, но решението не беше практично.

— Не мога да изчезна в М-м-мадагаскар. Какво ще стане с „Кворум“?

— Ще се справим.

— Каролин н-н-няма да се съгласи.

— Остави Каролин на мен.

След шест седмици Джон се върна в Ню Йорк. Беше нов човек. Показа снимки на Лени и Грейс.

Щастието му естествено не продължи дълго. Каролин се погрижи за това. Грейс обаче никога нямаше да забрави блаженството на лицето на Джон, когато споменаваше Мадагаскар. Дори поиска да купи имението от Лени.

— Ти определяш цената.

Лени се усмихна.

— Съжалявам, приятел. Всяка друга къща, но не и тази. Винаги си добре дошъл като гост, но не е за продан.

 

 

Грейс подвикна на рибарите:

— Combien de temps encore?^[1]

— Environ deux heures. Trois peut-etre. Vous allez bien?^[2]

Не, Грейс не се чувстваше добре. Но щеше да се оправи, когато пристигнат. Посегна към раничката, която неизменно държеше под око, и нежно докосна пистолета на Гавин Уилямс. Погали го, както дете гали плюшената си играчка. Питаше се колко ли време ще й е необходимо да открие Джон, когато стъпи на острова. Бяха продали „Льо Кокон“, когато ликвидираха „Кворум“. Купувач беше холандски предприемач на име Ян Бееренс.

Щеше да започне от него.