Сидни Шелдън
След тъмнината (22)

21.

Грейс си намери ново жилище, този път в Бруклин. Стаята в Куинс беше занемарена, но приятна, докато новото място беше направо мизерно. Не й пукаше. Дръпна пердетата, заключи вратата и се сгуши в леглото. Усещаше как я обзема депресия.

Беше по-лошо, отколкото в затвора. Направо ад.

В затвора имаше приятелството на Керън и Кора; там бяха сестра Агнес и децата в детския център; имаше и свиждания с Дейви Букола. Дейви. Трябваше вече да е свикнала с предателствата, но постъпката на Дейви я разтърси и шокира. Наистина му повярва, че е на нейна страна. И още по-важно: на него възлагаше всичките си надежди да открие убиеца на Лени. За последен път се доверяваше на някого.

Обзе я чувството, че вече не може да се довери и на собствената си сянка.

Разплака се. Когато сълзите пресъхнаха, стана и се облече.

За пръв път от три дни излезе.

 

 

Беше рисковано. Направо лудост, но не я интересуваше.

През последните години еврейски благотворителни организации субсидираха поддръжката на гробището „Сайпръс Хилс“. Тя помнеше какъв вой се надигна, когато положиха останките на Лени там.

„Този кучи син предаде еврейската общност. Доверихме му се, защото беше един от нас. А сега да лежи сред нас? Изключено.“

„Лени Брукстейн в «Сайпръс Хилс». Никога!“

Ала равин Гелер прояви твърдост. Благ, кротък човек, той познаваше Лени отдавна.

— Религията ни учи да прощаваме. Нека Бог го съди, не ние.

Грейс никога не забрави състраданието на равина. Щеше й се сега, докато върви в студеното зимно утро сред надгробните паметници и ангелчетата, той да е с нея. В огромното гробище имаше десетки хиляди гробове, докъдето поглед стигаше.

„Никога няма да го намеря. Не и без нечия помощ.“

Наблизо възрастен гробар плевеше гроб. Грейс отиде при него.

— Извинявай, питах се дали тук са погребани известни хора…

Стори й се по-безопасно да постави въпроса така.

— Тук е като списание „Пийпъл“. — Мъжът удари с лопатата твърдата земя и се засмя на собствената си шега. — Тук е Мей Уест, Джаки Робинсън. Има и лоши момчета. Уайлд Бил Ловет? Знаеш ли кой е?

Грейс нямаше понятие.

— Гангстер. Убиец. Ръководеше бандата „Бялата ръка“.

— Не знам много за престъпниците — промърмори тя, забравила, че официално и нея водят такава.

— Има един престъпник, за когото съм сигурен, че си чувала. Ленард Брукстейн. Господин „Кворум“. Чувала си го, нали?

— Да, да — изчерви се Грейс. — И той ли е погребан тук? Знаеш ли къде точно?

— Да.

Поведе я. Поне десетина минути вървяха сред гробовете, преди да стигнат върха на хълма. Грейс замръзна. На двеста метра пред тях двама полицаи стояха до бял надгробен камък; или поне някога е бил бял. Дори отдалеч забеляза, че е нашарен с графити, които никой не си даваше труда да почисти. Естествено, че ще има ченгета тук. Вероятно чакаха да допусне глупава грешка. Като тази.

— Какво има? — попита гробарят. — Още не сме стигнали.

— Промених решението си… Не ми е добре… — Сърцето й биеше лудо. — Благодаря за помощта.

Той я изгледа странно, внимателно изучаваше чертите на лицето й. За да отвлече вниманието му, тя бързо пъхна двайсетачка в изкривената му от артрита ръка и побягна.

Спря да тича едва при входа на метрото. Там седна в кафене, за да си поеме дъх и да помисли. Как е възможно хората да оскверняват гроб? Не видя какво точно гласят графитите, но със сигурност бяха думи на омраза и жлъч. Очите й се напълниха със сълзи. Никой от тях не познаваше Лени; не знаеше какъв почтен, любящ, щедър човек беше.

„Ти не беше лош, скъпи. Светът е лош. Лош и корумпиран.“

В този момент Грейс осъзна, че има избор. Може да се предаде; или да се бори.

Припомни си думите на равин Гелер: Нека Бог го съди, не ние.

Защо да не остави Бог да съди враговете й? Нека Той да поправи несправедливостта, с която светът се отнесе към нея и скъпия й Лени.

Но защо?

Вече знаеше каква ще бъде следващата й стъпка.

 

 

Дейви Букола не успяваше да уцели ключалката на хотелската стая. Беше много, много пиян.

Както Грейс се бе изплъзнала, така се изплъзнаха и парите между пръстите му. Той я предаде, тя го знаеше, а се оказа, че всичко е напразно. Прекалено разстроен, за да се прибере в дома на майка си, той остана в града и изхарчи по стриптийзьорки и пиене всичките си спестявания.

— Шибан ключ… — промърмори той и опита още веднъж, преди да го осени: „Сбъркал съм етажа!“ Залитайки, тръгна към асансьора; подът се клатушкаше под краката му като палубата на кораб в бурно море. Най-накрая влезе в асансьора.

— На кой етаж?

Жената стоеше с гръб към него. Дори и пиян, частният детектив у Дейви отбеляза, че е с дълга кестенява коса и черно палто.

— На кой етаж? — повторно попита тя.

Дейви не можеше да си спомни.

— Трети — обяви той наслуки.

Жената се пресегна и натисна бутона.

После притисна дулото на пистолет в гърба му.

— Само мръдни и ще те застрелям.

 

 

Дейви седеше на леглото в хотелската стая, вече съвършено трезвен.

— Знам как ти изглежда, но ще ти обясня.

Грейс насочи пистолета право в главата му.

— Слушам.

 

 

Да се сдобие с пистолет се оказа доста по-лесно, отколкото си представяше. Оказа се, че можеш да го купиш на улицата, все едно купуваш кестени. Беше забелязала мъжа да се навърта в квартала и да получава пари от съседските деца — вероятно в замяна на дрога — и направо го заговори.

— Трябва ми пистолет. Познаваш ли някой, който може да ми помогне?

Той я изгледа изпитателно. С късата коса и торбестите мъжки дрехи му заприлича на лесбийка, вероятно наскоро излязла от затвора. Е, определено не беше ченге, а парите щяха да му дойдат добре.

— Зависи. Колко предлагаш?

Споразумяха се за цена два пъти по-голяма от стойността на оръжието. Моментално съжали, че не поиска повече.

— Знаеш ли как се използва? — извика той след нея.

Тя спря, замисли се и поклати глава.

— Петдесет долара и ще ти дам частен урок. Дори ще ти набавя муниции. Какво ще кажеш?

— Двайсет — отсече Грейс, смаяна от самата себе си.

— Трийсет и пет. Последно предложение.

— Приемам.

 

 

— Господи, Грейс, моля те, не стреляй.

Дейви Букола хлипаше. Грейс изпитваше странно безразличие. С известно отвращение слушаше как я умолява за милост, докато по разкривеното му от ужас лице се стичаха сълзи. Сякаш думи биха променили решението й.

— Дай ми папката!

— Папката ли?

— Информацията, която ми обеща. Информацията, която щеше да ми предадеш на Таймс Скуеър, забрави ли? Преди да те завладее алчността и да ме предадеш за двеста бона.

— Не е вярно, Грейс. Исках да те предпазя.

Показалецът й мръдна върху спусъка.

— Още една лъжа и се кълна, че ще ти пръсна главата.

Дейви простена от страх. Тя не се шегуваше. Това не бе Грейс Брукстейн, която срещна в „Бедфорд Хилс“. Пред него стоеше съвършено нов човек — студен, безмилостен, решителен.

— Има папка, нали, Дейви? За твое добро се надявам, че не си излъгал и за това.

— Не, не. У мен е.

Беше се разминал с наградата, ала все пак се надяваше да получи пари за събраната информация. Редакторите на различни списания още не бяха отговорили на телефонните му обаждания, но той работеше по въпроса. Пъхна ръка под леглото.

— Спри! — нареди Грейс.

Дейви застина.

— Дръж си ръцете така, че да ги виждам. Сложи ги на главата си.

Дейви се подчини.

— Добре. Сега иди в средата на стаята и застани на колене.

Прилоша му. Господи, тя ще му пръсне главата.

— Моля те, Грейс…

— Млъкни!

Предпазливо, като държеше пистолета насочен към него, тя се наведе и бръкна под леглото. Издърпа кафяв плик.

— Това ли е?

Той кимна.

— Щях да я занеса на адвокат. Кълна ти се. Щях да ти помогна да задвижиш помилването си.

Грейс притисна папката към гърдите си и освободи предпазителя на пистолета.

— Показвал ли си я на някого? На полицията или на медиите?

Дейви енергично поклати глава.

— На никого. Само ти и аз знаем за съществуването й.

Този отговор я задоволяваше. Тя се усмихна и Дейви изпита облекчение. „Ще ме остави жив.“

Грейс взе възглавница от леглото, постави я пред пистолета и с леден тон заяви:

— Ти ме предаде. Знаеш ли какво е наказанието за предателите, Дейви?

Преди да успее да отговори, той чу приглушен изстрел и усети топлина между краката му.

После всичко потъна в мрак.

 

 

Мич Конърс оглеждаше стаята. Камериерката, която се бе обадила, говореше лошо английски, а и беше така ужасена и истерична, че Мич не знаеше какво да очаква. Определено не и това.

Не успя да се въздържи и прихна.

— Не е смешно!

Дейви Букола стоеше гол насред стаята, завързан с шнура от завесите. Приличаше на накокошинена кокошка; буквално. След като бе загубил съзнание, Грейс го бе намазала с гел за коса и полепила пера от възглавниците по тялото му. На челото му беше написала с маркер „предател“; вероятно същият маркер, който сега стърчеше от ануса му.

— Откъдето те гледам, приятел, наистина е смешно.

Мич започваше да харесва Грейс все повече и повече.

На стената до прозореца имаше дупка от куршум.

Под нея се валяха изцапаните дрехи на Дейви. Букола явно е бил толкова ужасен, че се беше изпуснал.

— Тя е психопат! — простена Дейви. — Можеше да ме убие. Искам полицейска защита.

— Няма да стане — отсече Мич. — Някой да го развърже. Ако го гледам още една секунда така, ще се наложи да ходя на терапевт. Възможно е вече да не хапна пилешко.

— Няма ли да направим първо снимки, шефе? Да документираме местопрестъплението.

— Излишно е.

— Не вземаш случая на сериозно! — опита се да прозвучи възмутено Букола, но не беше лесно, когато от ануса ти стърчи маркер. — Грейс Брукстейн ме заплаши с оръжие. Това е въоръжен грабеж! Не те ли е грижа?

— За кого, Букола? За теб ли? Никак. И защо да е въоръжен грабеж? Какво е взела?

Дейви се поколеба.

— Кажи ми или ще те оставя така — настоя Мич.

— Ако кажа, ще ми осигуриш ли полицейска защита?

Мич тръгна към вратата.

— Чакай! — провикна се Дейви. — Добре, добре… Взе папка с информация за смъртта на съпруга си. Мислим… Убедени сме, че Лени Брукстейн е бил убит.

— Какво?

— Работех за Грейс. Разследвах случая. Тя затова избяга от „Бедфорд“. Не я интересуват парите. Иска единствено да открие кой е убил съпруга й. Кой е изфабрикувал цялата история. Иска възмездие.

Мич добре разбираше какво е да искаш възмездие. Припомни си деня, когато Грейс му звънна. „Не искам пари, детектив. Фактите срещу мен и съпругът ми са изфабрикувани“. Възможно ли беше?

— Защо не ми каза по-рано, по дяволите? — изкрещя той. — Готвеше се да продадеш информацията, нали? Алчно дребно лайно.

Дейви Букола мълчеше.

— И ти й даде папката?

— Нямах избор. Държеше пистолет…

— Имаш копие, нали? Кажи ми, че си направил копие.

 

 

На по-малко от три километра оттам Грейс лежеше във ваната и за стотен път четеше информацията на Дейви.

Всичко беше пред нея, черно на бяло.

„Знам кой е убил Лени.“

Най-после ловът започваше.