Сидни Шелдън
След тъмнината (7)

6.

Джон Меривейл затегна колана и затвори очи, докато шестместният двумоторен самолет се извисяваше към облаците. Не обичаше да пътува със самолет, а тези малките съвсем го ужасяваха.

— Няма страшно — увери го с усмивка жената до него.

Ако всичко минеше благополучно, щяха да кацнат в Бостън след двайсет и пет минути.

Беше 6:15 сутринта.

 

 

В 8:15 сутринта Андрю Престън седна в друг самолет — „Фокер 100“, с капацитет сто пътници. Беше едва две трети пълен. Явно малко хора летяха от Нантъкет до Ню Йорк във вторник сутрин. Всички бяха заминали още вчера.

Изпита смесени чувства след късното телефонно обаждане снощи, когато го извикаха по спешност в офиса. Питър Финч, началник на екипа на Държавната комисия за регулиране на борсата, който в момента се запознаваше със счетоводството на „Кворум“, искаше лична среща. Андрю се ужаси. Не се сещаше за нито една хубава причина Финч да настоява за присъствието му в Ню Йорк, а същевременно му хрумваха няколко лоши. От друга страна, се изнервяше, когато не е в офиса. Надяваше се добре да е прикрил следите си, но типовете от Държавната комисия душеха като хрътки.

Във всеки случай му се налагаше да се измъкне от Нантъкет. Бунгалото за гости се превърна в нещо като затвор. След публичното унижение на Мария по време на вечерята тя бе изпаднала в истерия и започна да ругае и крещи; дори го нападна физически. Той запретна ръкавите на ризата си и видя червените белези, където се бяха впили ноктите й.

— Как смееш да позволяваш на Лени Брукстейн да се отнася така с нас?! Изкара ме пълна глупачка, а ти седеше и не предприе нищо!

Андрю потисна желанието си да й напомни, че сама бе предизвикала спречкването, като се опита да злепостави Грейс. Вместо това попита:

— Какво очакваше да направя? Той ми е шеф, Мария. Той ни плаща сметките.

— Дава на проклетата си готвачка повече пари. Не го ли чу? Това не те ли тормози?

Да, беше чул и се тормозеше. Деветдесет процента беше сигурен, че Лени се пошегува. Ако готвачката получаваше повече от него, значи бе изключително добре платена. Но пък не беше необичайно Лени да прояви непремерена щедрост…

„Какво ме интересува колко плаща Лени на друг? Парите са негови в края на краищата. Може да ги прави каквото иска.“ Но все пък нещо го мъчеше. Вероятно на подсъзнателно ниво искаше да оправдае постъпката си.

Когато тръгна сутринта, Мария спеше непробудно. Беше изтощена от пиянския си изблик. Щеше да се събуди с тежък махмурлук и Андрю искаше да е поне на сто километра от нея, когато това се случи. Сега му се удаваше тази възможност.

— Затегнете коланите. Излитаме.

Андрю затвори очи и опита да се отпусне.

 

 

Грейс заведе сестрите си на обяд в клуба „Клифсайд Бийч“.

След поведението си вчера Кони търсеше всякакви поводи да е внимателна към нея. Подари й красива розова мида, която намери на плажа сутринта.

— Не е нещо голямо, но ще стои красиво на тоалетката ти.

Грейс се трогна. Знаеше колко трудно се извинява Кони. Мидата говореше повече от думите.

— Каролин и Мария ще дойдат ли? — попита Онър.

Заради кремавата лятна рокля изглеждаше бледа, а косата й, прибрана на конска опашка, й придаваше уморен вид. Грейс се чудеше дали снощи са се карали с Джак, след като той напусна така невъзпитано масата, но бе прекалено тактична, за да попита.

— Не вярвам. Каролин отиде до града да види една картина, а Мария май още спи.

Сестрите се спогледаха многозначително.

— Какво ли облича нощем? — изхили се Кони. — Сигурно пижама със златни нишки от „Версаче“.

Бяха в добро настроение и Грейс най-после се отпусна.

Сервитьорката дойде и взе поръчката им. Седяха на маса отвън, пред плажа. Докато пристигнат ордьоврите, започнаха да се задават буреносни облаци.

Появи се управителят.

— Искате ли да се преместите вътре, госпожо Брукстейн? Ще ви предложа чудесна маса до прозореца.

В следващия миг изтрещя гръмотевица и всички подскочиха. След секунди по масата забарабаниха едри капки дъжд.

— Да, моля — засмя се Грейс.

Помисли си за Лени, който бе излязъл с яхтата. Дано беше на сухо в каютата.

 

 

Стана четири, докато сестрите се приберат. Бурята вилнееше с пълна сила. Майкъл Грей ги посрещна на вратата.

— Слава богу, че се върнахте — зарадва се той и нежно прегърна Кони.

— Обядвахме в клуба, скъпи — засмя се тя. — Защо е тази паника?

— Просто не знаех къде сте. Реших, че сте отишли да плавате с Джак, а изведнъж стана много бурно.

— Джак е излязъл да плава? — Онър съвсем пребледня. — Момичетата с него ли са?

— Не — отвърна Майкъл. — Не се притеснявай. Боби и Роуз играят с момчетата в кухнята. Малко са отегчени, но иначе всичко е наред.

— А Джак? Някой чувал ли го е?

— Радиото му не приема.

Коленете на Онър се разтрепериха. Джак беше страстен мореплавател от юноша, но буря като днешната беше изпитание за уменията на всеки.

— Всичко е наред. От Бреговата охрана мислят, че са го засекли. Скоро ще разполагаме с повече информация. Представям си каква лудница е в открито море, но скоро всички ще се върнат на пристанището. Влизайте, за да не ви намокри дъждът съвсем.

— А Лени?

Кони и Онър вече бяха влезли в къщата, но Грейс остана на прага. Дъждовни капки се стичаха по косата и носа й. Приличаше на дванайсетгодишна.

Майкъл Грей свъси вежди.

— Лени ли? Не е ли в голф клуба? Така е казал на персонала, когато излязъл сутринта.

— Не. — Грейс трепереше. — Излезе с яхтата.

— Взе ли екипаж?

— Не мисля.

Майкъл се опита да прикрие тревогата си.

— Имаш ли представа къде щеше да ходи, Грейс? Какви бяха плановете му?

Грейс поклати глава.

— Хайде, скъпа, не се притеснявай. Ще го открием. Влизай да се обадим на бреговата охрана. Обучени са за такива случаи и много ги бива. Лени ще се прибере съвсем скоро, ще видиш.

 

 

Джак Уорнър се прибра в шест вечерта мокър до кости и видимо стъписан.

— Никога не съм виждал буря да се разразява така бързо…

Онър го прегърна и без да се замисли, той отвърна на прегръдката.

Кони и Майкъл приспиваха децата горе, а в кухнята Грейс, Онър, Каролин и Мария, все още с махмурлук, седяха и чакаха новини. От яхтата на Лени нямаше следа.

Джон Меривейл се бе върнал от служебното си пътуване до Бостън преди половин час. Пристъпи към Грейс и я прегърна, без да обръща внимание на изпепеляващите погледи на Каролин.

— Не се п-п-притеснявай. Лени е опитен моряк.

Грейс почти не го чу. Беше прекалено заета да се моли.

„Загубих татко, Боже. Моля те, нека не загубя и Лени.“

 

 

В 8:17 вечерта телефонът звънна. Грейс скочи да отговори.

— Ало?

Десет секунди по-късно затвори, зъбите й тракаха.

— Грейс? — Каролин Меривейл се приближи до нея. — Какво има? Какво казаха?

— Намерили са яхтата.

— Лени не е бил на борда — добави тя след миг. После припадна.