Сидни Шелдън
След тъмнината (36)

35.

Хари Бейн се обърна към Мич Конърс.

— Ненавиждам тази дупка.

Да, Момбаса беше дупка. Горещ, мръсен и бездушен град. Комарите бяха големи колкото врабчета. Сърбежът и горещината правеха спането невъзможно. Нищо чудно, че започваха да се гледат на кръв. Успяха да проследят Джон Меривейл до Кения, но после му изгубиха следите. Можеше да минат дни, дори седмици, преди да открият нещо.

Мич се замисли за Хелън и за дъщеря си в Ню Йорк. Срамно много време бе минало, откакто видя Селесте за последно. Хелън вече не му липсваше, но Селесте беше друго нещо. Опитваше се да не мисли за нея, да се съсредоточи върху непосредствените си задачи, ала не успяваше.

Ако не откриеха Джон Меривейл преди Грейс, тя със сигурност щеше да го убие. Съвсем разбираемо бе да загуби всякаква вяра в правната система. Мич също не възразяваше Меривейл да получи куршум между веждите, но ако обвиняха Грейс в убийство, нямаше да успее да й помогне.

Почука се на вратата и Мич погледна към Хари. Минаваше полунощ. И двамата извадиха пистолетите.

— Кой е?

— Аз съм, Джонас. Срещнахме се сутринта на летището. Ще ме пуснете ли да вляза?

Мич се ухили. Кенийците бяха готови да те ограбят, както те гледат, но винаги казваха „моля“ и „благодаря“, докато го правят. Проявяваха изключителна любезност. По-рано днес бяха разпитвали пилота Джонас Ндиайе, пилот, след като разбраха, че Меривейл е наел малък самолет да го откара до Танзания. Но на летището не научиха нищо, защото никой от пилотите не разпозна Джон по снимката.

Мич отвори вратата.

Джонас Ндиайе, трийсетинагодишен, изглеждаше по-млад заради дяволитото си момчешко лице. Носеше западняшки тип прическа, намазана обилно с гел.

— Извинявам се за късния час.

— Няма нищо — увери го Хари Бейн. — Не спяхме. С какво можем да ти помогнем, Джонас?

— Въпросът е с какво аз мога да ви помогна. След като си тръгнахте днес, се замислих за снимката. Да, очаквам да ми дадете няколко долара, за онова, което знам. Да, да… — усмихна се очаквателно, сякаш директното искане на подкуп е най-естественото нещо на света. — Тази вечер правим бизнес. Паметта ми се събуди.

Хари Бейн отключи чекмеджето на нощното шкафче и извади пачка двайсетдоларови банкноти, стегнати с ластиче. Очите на Джонас Ндиайе се разшириха. Протегна ръка, но Бейн поклати глава.

— Какво знаеш?

— Човекът от снимката пътуваше в моя самолет. Да, вярно е. Дойде преди две седмици.

— И ти го откара до Танзания?

— Не.

Джонас пак протегна ръка. Хари Бейн отдели пет банкноти и му ги подаде.

— А къде?

— Господинът искаше да го откарам до Мадагаскар.

Хари погледна Мич. САЩ нямаха споразумение за екстрадиране с тази страна.

— Закарах го на летището в Антананариво. През цялото време говореше за природата. Щял да отиде на сафари, да се гмурка в океана. Сега, когато паметта ми се възвърна, мога да ви уверя, че беше изключително приятен господин. Много приятен.

— Каза ли ти къде ще отседне? Или колко време ще остане на острова? — попита Мич.

Джонас се усмихна лъчезарно на Хари. И получи още пари.

— Не спомена.

— Върни ми стотачката тогава.

Джонас го погледна обидено.

— Моля те, сър, не се сърди. Джентълменът не ми разкри плановете си, но ме разпитваше какви забележителности бих препоръчал.

— И?

Пак се усмихна подкупващо. Търпението на Хари Бейн се изчерпа.

— Не прекалявай, момче.

Мич погледна красноречиво към пистолета си, оставен върху нощното шкафче, и пилотът реши да не настоява.

— За гмуркане има само едно място и това е Носи Таникели.

— Носи какво? Това плаж ли е?

— Остров е — обясни Джонас любезно. — Там ходят гмурците. Вашият човек носеше екипировка за гмуркане.

Хари Бейн погледна Мич и се усмихна.

— Благодаря, Джонас. Много ни помогна.

— За мен е удоволствие. Сега ще ми дадете още малко долари и си тръгвам.

 

 

Грейс стоя дълго пред „Льо Кокон“. Не беше очаквала да се развълнува. След всичко случило се мислеше, че вече не е способна на това. Но докато стоеше на калдъръмената уличка и гледаше дебелите стени, които някога й вдъхваха чувство за сигурност, по бузите й потекоха сълзи.

С изненада узна, че господин Бееренс обитава къщата. Предполагаше, че също като Лени навремето, я е купил спонтанно, за да има къде да прекарва ваканциите, но рядко я посещава. Представи се като Шарлот льо Клерк и доста се изненада, че Бееренс се съгласи да я приеме веднага.

— Да ви предложа нещо за пиене, мадам Льо Клерк?

Ян Бееренс бе пълен, дружелюбен мъж на средна възраст, с оредяваща червеникаворуса коса. В кафявите му очи проблясваха закачливи пламъчета, когато се усмихваше.

— Благодаря. Чаша вода ще ми дойде добре.

Грейс се стараеше да се овладее. Вътре къщата въобще не беше променена. Не очакваше Бееренс да е купил не само цялата мебелировка, но и произведенията на изкуството, с които тя и Лени я бяха украсили. Видя дори кристалните вази, които бе поръчала специално от Париж.

Косата й бе пораснала през седмиците след бягството й от Дилвин. В Момбаса я подстрига на черта и боядиса в махагоново. Като зърна отражението си в едно от огледалата, неволно си помисли: „Единственото, което не разпознавам в тази къща, съм самата аз.“

— Какво ви води в „Льо Кокон“? И в Мадагаскар? На ваканция ли сте?

— Донякъде. Бях тук веднъж с приятел. Преди много време.

— Били сте на гости на семейство Брукстейн?

— Приятелят ми беше техен гост. За жалост му се случиха доста неприятности напоследък.

— Съжалявам — кимна Ян Бееренс съчувствено.

— Благодаря. Замина преди няколко седмици и оттогава никой не го е чувал. Знам, че е стигнал до Мадагаскар. Питах се дали от носталгия или заради спомените няма да се отбие тук. — Извади снимка. — Ето как изглежда.

Бееренс дълго изучава снимката.

— Съжалявам. Имам чувството, че ми е познат отнякъде, но не е идвал тук.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Вие сте първата ми посетителка от година насам. Това е една от причините, поради които продавам имота. Обожавам къщата и острова, но са прекалено изолирани. Сега съм тук, за да подпиша документите и да се сбогувам. Имате късмет, че ме заварихте.

— О! — Без да знае защо, Грейс се натъжи. Този мил мъж щеше да напусне „Льо Кокон“. — Кой е новият собственик?

— Доста е тайнствено. С мен се свърза адвокат от Ню Йорк, който движи нещата. Не ми съобщи името на клиента си, но който и да е, познава къщата основно. Има изисквания за определени мебели, килими и други предмети. Доколкото знам, ще се нанася в понеделник.

Дишането на Грейс се учести. Познава къщата основно.

Ян Бееренс я изпрати до вратата.

— Едно ще му призная на Лени Брукстейн: може да е бил измамник, но е имал страхотен усет към обзавеждането. Къщата ще ми липсва. Що се отнася до приятеля ви — съжалявам, че не успях да ви помогна.

— Напротив — поклати глава Грейс. — Много ми помогнахте. Довиждане, господин Бееренс. И успех.

 

 

Хари Бейн и Мич Конърс решиха да се разделят. Мадагаскар беше с размерите на Тексас, а разполагаха единствено с информацията на Джонас Ндиайе.

— Ще остана в Антананариво — обяви Хари. — Ще разпитам персонала на летището, шофьорите на таксита, брокерите на недвижими имоти. Ще разговарям с управителите на всички прилични хотели. Ако е тук, някой го е запомнил, особено заекването му.

Мич взе малък самолет до северната част на острова. Носи Таникели беше малък атол на северозападния бряг на Мадагаскар. Истински рай за гмурците — само плажове и океан. И гмурците, и туристите нощуваха в Носи Бе. С белите си пясъчни ивици и прозрачни тюркоазени води това наистина беше райски кът. Ако ще прекараш остатъка от живота си, бягайки от властите на Щатите, това беше мястото. Джон Меривейл беше направил страхотен избор.

Мич обходи всички хотели на острова, всички супермаркети, аптеки, барове и офиси за коли под наем.

— Виждали ли сте този човек? Сигурни ли сте? Погледнете по-внимателно. Ако го намерим, има награда.

Местните жители не бяха виждали Джон Меривейл. Що се отнася до гмурците, Мич остана с впечатлението, че са особена общност и биха се защитавали един друг от полицията, дори да знаеха нещо. За три дни хвана тен, но не откри никакви следи — нито от Джон, нито от Грейс.

— Попадна ли на нещо? — обади му се Хари Бейн.

— Не. А ти?

— Дребна работа. Джонас не ни е излъгал. Две сервитьорки на летището потвърдиха, че са виждали Джон. Прекарал две нощи в хотел „Сакаманга“ и заминал. Говорил за гмуркане и споменал за среща с приятел.

— Ще остана тук до понеделник — осведоми го Мич.

Хари не попита: „А после какво?“

Скоро и на двамата им предстоеше да се върнат в Ню Йорк. Истинско чудо беше, че медиите не са надушили за бягството на Грейс или за изчезването на Джон Меривейл, но в даден момент и това щеше да стане. За Мич имаше шанс да остане в нюйоркското полицейско управление, но Хари Бейн знаеше, че ако се върне с празни ръце, с кариерата му е свършено.

— Дръж ме в течение — напомни той и затвори.

 

 

Сърцето на Грейс замря.

Излизайки от бакалницата, го видя — онзи тип от ФБР! Шефът на Гавин Уилямс, който работеше с Джон. Шмугна се обратно в магазина.

— Забравихте ли нещо, мадам?

Джон ли търсеше или нея?

— Мадам?

Грейс осъзна, че продавачът говори на нея.

— Не, не. Всичко съм взела. Благодаря.

Погледна през витрината.

Мъжът го нямаше.

Важното бе да не се набива на очи и да изкара някак уикенда. След понеделник вече нямаше да й пука. Можеха да я върнат в затвора с пранги, ако искат.

 

 

Анонимна бележка чакаше Хари Бейн в хотела.

„Мъжът, когото търсиш, вече не е в тази провинция. В Толиара е. Говори с пазачите на Националния парк «Исало».“

Опита да се свърже с Мич, но телефонът му беше изключен.

Щеше да отиде там утре.

 

 

В неделя Мич се събуди с чувството, че главата му ще се пръсне. Не знаеше дали да вини уискито, или факта, че някой с пълна сила биеше църковна камбана.

Стана, залитайки, стигна до банята, повърна и се почувства по-добре. Върна се и пак легна.

Днес щеше да е последният му ден на архипелага. Нямаше никаква надежда да намери Джон Меривейл.

Заспа и сънува странни неща.

Биеха църковни камбани. Той се жени за Хелън. Вземаш ли тази жена… Да! Вдига воала на Хелън, но се оказа, че не е тя, а Грейс Брукстейн. Забрави за мен.

На плажа е и гони Джон Меривейл. Джон свива зад дюна и изчезва.

В следващия миг е в кабинета на лейтенант Дъбрей. Гласът на Дъбрей: „Случаят не е твой, Мич. Ако не са Хелън и Селесте“… В този момент влиза Хари Бейн: „Прекарал е две нощи в «Сакаманга». Имал среща с приятел…“

Мич се събути сепнат.

Имал среща с приятел.

Възможно ли е?

Грабна телефона.

— Хари Бейн, моля. Стая шестнайсет.

Последва кратка пауза.

— Господин Бейн замина рано сутринта. Ще се върне във вторник. Да оставя ли съобщение?

 

 

Грейс лежеше будна, когато будилникът иззвъня.

Четири сутринта.

Дръпна завесите в евтината хотелска стая и огледа пустата улица. Все още беше тъмно, но скоро щеше да се зазори.

Облече се бързо. Макар и лека, раничката й съдържаше всичко необходимо.

Излезе тихо от хотела и потъна в сенките.