Сидни Шелдън
След тъмнината (27)

26.

Периодично й се повдигаше.

Отначало не обръщаше внимание. Живееше в стрес; не се хранеше добре. След като Жасмин Делевин й каза за Кони и Лени, тя се прибра в мизерната си стая, сгуши се в леглото и не стана в продължение на два дни. Това беше по-лошо от предателството на Дейви Букола, по-лошо от изпращането й в „Бедфорд Хилс“; по-лошо дори от изнасилването. Ставаше от леглото колкото да използва тоалетната и да повърне. Повръщаше й се все по-често и по-силно. Направо й прималяваше.

„Сигурно е вирус. Депресирана съм, имунната ми система е отслабнала…“

След четирийсет и осем часа непрекъснато гадене Грейс най-после се завлече до аптеката на ъгъла. Нахлупила бейзболна шапка и скрила долната част на лицето си с шал, тя изреди признаците на фармацевта.

— Ами… Кога беше последната ви менструация?

— Менструация ли? — изненада се Грейс.

— Може да си бременна, мила.

Грейс видя лицето на шофьора на пикапа, жестоките му безизразни черни очи, мазния му глас: „Не се тревожи, Лизи. Всичко ще е наред.“

— Не съм!

— Сигурна ли си?

— Напълно. Изключено е.

Грейс купи тест за бременност.

След десет минути седна върху счупената тоалетна чиния, която делеше с три други наемателки, и изпълни указанията на листовката, като вече съжаляваше, че е похарчила петнайсет долара.

„Това е глупост. Цикълът ми закъснява, защото съм изтощена.“

В контролното поле се появиха две червени чертички. Дланите на Грейс се изпотиха. Тестът беше дефектен. Изтича до аптеката и похарчи още петнайсет долара. После още петнайсет. Всеки път резултатът беше положителен.

Зави й се свят. Отпусна се в леглото и затвори очи. През последните три седмици успяваше да не мисли за изнасилването. Сега обаче последствията излизаха налице. Вътре в нея растеше нежелано, неизвестно същество.

„Трябва да се отърва от него. Сега.“

Беше изключено да се обърне към лекар. Вече използваше третата шофьорска книжка, която Керън й бе дала в „Бедфорд Хилс“. Тази седмица се подвизаваше като Линда Рейнълдс, сервитьорка от Илинойс. Документите вършеха работа пред продавачи или хотелски служители, които ги поглеждаха само за секунда, но не можеше да рискува да ги покаже на лекар, който вероятно щеше да ги разгледа подробно.

„Ще се наложи сама да го направя.“

Някои от момичетата в затвора бяха споменали за криминални аборти, но не пропускаха да добавят и ужасни истории, свързани с кръвоизливи, отравяния на кръвта и какво ли не. При спомена за тях Грейс се разтрепери.

„Не мога. Няма да се справя. Трябва да има и друг начин.“

 

 

Седеше пред компютър в усамотен ъгъл на обществената библиотека в Куинс. Кратко търсене в Гугъл я въоръжи с необходимата информация.

„… в големи количества при бременност може да доведе до спонтанен аборт, стомашни разстройства, пристъпи… кома…

Спонтанен аборт…“

На няколко преки имаше магазин за здравословни храни и билки.

Грейс се отправи натам.

— Още римляните са използвали тази билка — бъбреше продавачката. — Използва се и в кулинарията. Това тук обаче е концентриран екстракт — показа на Грейс малко флаконче. — Не става за готвене. Не и ако не си решила да убиеш свекърва си. — Грейс се насили да се усмихне. — Но няколко капки във ваната действат вълшебно. Прогонват всички грижи.

„Дано.“

— Колко дължа?

— Петнайсет долара и двайсет и два цента — продавачката пусна флакончето в пликче и го подаде на Грейс. Изведнъж изражението й се промени. — Познавам ли те отнякъде? Лицето ти ми се струва познато…

— Няма от къде.

Грейс пъхна банкнота от двайсет долара в ръката й и понечи да тръгне.

— Определено съм те виждала. Голям физиономист съм.

— Задръж рестото.

Грейс грабна пликчето и побягна. Продавачката гледаше озадачено след нея. Хората в този град водеха ужасно забързан начин на живот. Дано екстрактът й помогне да се успокои. Изглеждаше мило момиче.

Сигурна беше, че я е виждала някъде.

 

 

Мич Конърс се срещна с Джон Меривейл за обяд в ресторант в Манхатън.

— Благодаря, че приехте да се видим.

Джон Меривейл се изправи и се усмихна приветливо. Мич остана поразен колко крехък изглежда; имаше бледа кожа, воднисти сиви очи, тънък глас и мекушаво ръкостискане.

„По-скоро прилича на призрак, а не на човек“ — помисли си Мич.

— Н-н-няма защо, детектив. С удоволствие ще помогна, ако е по силите ми. П-п-предполагам, че е свързано с Грейс.

— По-скоро с Лени.

Усмивката се стопи.

— О?

— Бих искал да разбера нещо повече за взаимоотношенията ви с него.

— Моите взаимоотношения? Не разбирам каква връзка имат те със случая.

Мич долови притеснението му, на глас обаче обясни:

— Опитваме се да изградим цялостна картина на живота на семейство Брукстейн, преди Грейс да попадне в затвора. Надяваме се по този начин да предвидим следващите й ходове.

— Ясно — промърмори Джон предпазливо.

— Да поръчаме ли?

Мич се спря на салта и пържола. Джон дълго чете менюто и накрая поръча омлет. Безлично и неутрално като самия него.

— Познавате Брукстейнови по-добре от всеки друг — подхвана Мич. — Грейс дори е живяла у вас по време на процеса, ако не се лъжа.

— Точно така.

— И вие сте платили на адвоката й.

— Да. Лени беше н-н-най-добрият ми приятел.

— Но не сте я посетили в затвора. Всъщност оттогава не сте потърсили контакт с нея. Защо?

— Опитайте се да ме разберете, детектив. Вярвах в Грейс, докато можех. По същия начин вярвах и на Лени. Но се стигна до един момент, когато трябваше да призная истината — и двамата ме подведоха. Загубих всичко, когато „Кворум“ се срина: доброто си име, спестяванията си, всичко, за което се бях трудил. Знам обаче, че други пострадаха повече от мен, и сега посвещавам цялото си време на тях и се опитвам да им помогна.

— Намеквате за разследването на ФБР ли?

— Да — кимна Джон.

„Всичко, казано дотук, е логично. Защо не му вярвам“ — запита се Мич.

Сервираха им. Мич се нахвърли върху пържолата с апетит. Джон едва хапваше от омлета. В края на обяда Мич смени тактиката.

— Според вас накъде би се отправила Грейс?

— Нямам представа.

— Лени сигурно ви е говорил за места, където я е водил.

— Не, никога.

— Някое романтично местенце, значимо за тях като двойка…

— Казах ви — прекъсна го Джон хладно, — с Лени не говорехме за такива неща.

— Нима? — престори се на изненадан Мич. — Нали споменахте, че е бил най-добрият ви приятел?

— Да.

— И най-добрият ви приятел никога не е говорил с вас за брака си? Та това е било най-важното нещо в живота му.

— Не Грейс беше най-важното нещо в живот на Лени, а аз — сряза го Джон. Долови изненадата в изражението на Мич, изчерви се и опита да замаже казаното. — Не лично, естествено. „Кворум“ и съвместната ни работа там. Това беше животът на Лени.

Но беше прекалено късно. Белята беше станала.

„Звучи точно като Кони Грей, като ревнив любовник“ — помисли си Мич и косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

— Припомнете ми, Джон, къде бяхте в деня на бурята в Нантъкет. Денят, когато Лени Брукстейн е изчезнал.

Джон Меривейл премигна, преди да отговори:

— Бях в Бостън по работа. На предварително уговорена среща. Отпътувах рано и отсъствах цял ден. Всичко е записано в показанията ми. Можете да проверите.

— Благодаря. Ще го направя.

Осени го едва по-късно; чак след като Джон Меривейл плати сметката и се върна на работа.

„Той спря да заеква. Когато заговорихме за Грейс и алибито му през онзи фатален ден, Джон Меривейл не заекваше.“

 

 

Грейс лежеше в леглото и стискаше флакончето. То й носеше странна утеха и спокойствие.

На етикета пишеше: „ВНИМАНИЕ! ЗА ВЪНШНА УПОТРЕБА.“

Грейс се замисли за негодника, който я бе изнасилил.

Замисли се за невинния живот вътре в нея.

Замисли се за Лени. Затвори очи и чу гласа му.

„Ами деца? В даден момент, предполагам, ще искаш да станеш майка.“

„Щастлива съм и така. Нищо не ни липсва.“

Грейс си даде сметка, че е жертвала майчинството заради Лени. Всичко бе жертвала за него, за любовта им, и продължаваше да го прави. Как е могъл да й изневери с Кони? Как?! Беше ядосана и унизена. Искаше да го намрази, да го прогони от спомените си, но не можеше.

„Няма смисъл. Още го обичам. Винаги ще го обичам.“

Отвори флакончето и изпи горчивата течност.

Колко ли време щеше да отнеме?

 

 

— Добре ли сте вътре, госпожо? — Домоуправителят на блока тропаше по вратата. — Трябва ли ви лекар?

Грей не го чуваше. Болка раздираше тялото й като гигантски бръснач; режеше плътта й, нервите. Пищеше. От нея течеше кръв. Крайниците й се разтрепериха при поредния пристъп, който я разтресе като марионетка, водена от полудял кукловод.

Домоуправителят отключи вратата.

— Боже милостиви! Ще повикам линейка.

Грейс не го чу. Писъците й заглушаваха думите му.