Сидни Шелдън
След тъмнината (20)

19.

Мич нахлу в медицинския център.

— Детектив Конърс. Тук съм да видя Томи Бърнс.

Размаха значка пред дежурната сестра.

— Насам, ако обичате.

Приемащият спешните случаи бе осведомил Мич при какви обстоятелства е постъпил шофьорът на пикапа. Томи Бърнс казал, че е градинар на свободна практика. Миналия вторник вечерта малко преди Бедфорд взел на стоп жена. Тя се представила като Лизи. Откарал я на петдесетина километра на север, тя извадила нож, принудила го да отидат в гората, наръгала го, ограбила го и го оставила да умре.

— Намерили го местни деца. Били излезли на лов. Още няколко часа и със сигурност е щял да умре.

— И смята, че го е нападнала Грейс Брукстейн?

— Убеден е. Няколко часа след като излезе от комата, поиска да включат телевизора. По новините се появи лицето на Брукстейн и той направо полудя. Наложи се да му дадем успокоително. Иска да говори с вас, но още е доста слаб, така че не го претоварвайте. Съпругата му и децата още не са го виждали.

Мич си помисли: „Съпруга и деца. Нещастникът е семеен, но на Грейс Брукстейн, естествено, не й пука от това. Качила се е в пикапа му, получила е каквото е искала, а после го е оставила в гората; сам.“ В ума му се мярнаха болезнени спомени за убийството на баща му. Никога нямаше да заловят убиеца на Пийт Конърс, но щяха да пипнат Грейс Брукстейн. Мъже като Томи Бърнс заслужаваха справедливост; заслужаваха да бъдат защитавани.

Мич приближи леглото на Томи Бърнс изпълнен със съчувствие.

След петнайсет минути излезе от болницата обзет от съжаление, че Грейс Брукстейн не го е довършила. Томи Бърнс се оказа невероятен, но некадърен лъжец.

— Боже, детективе, нали ти казах: направих се на добрия самарянин. Видях мацка в беда и постъпих, както е редно. Пътувахме и слушахме радиото мирно и кротко, и в следващия миг — бам! — кучката опря нож във врата ми. Нямах никакъв шанс.

Мич искаше да му повярва; много искаше. В момента Томи Бърнс беше единственият свидетел по случая. Но не му вярваше; нещо у този тип не му вдъхваше доверие.

— Да се върнем на момента, когато сте я качили, господин Бърнс. Казвате, че приличала на човек в беда?

— Не беше облечена добре. Навън беше дяволски студено и валеше сняг. Беше с тънка блузка. И доста прозрачна.

Усмихна се при спомена. Точно тогава влезе хубава медицинска сестра, за да му даде да пие вода, и Томи Бърнс похотливо проследи движенията й, докато тя излизаше от стаята. На Мич му хрумна нещо.

— Не я ли попитахте защо е облечена така в студена зимна вечер?

— Не. Защо? Не е моя работа.

— Да, но от любопитство…

— Не съм любопитен човек.

— Да, забелязах.

Очите на Томи Бърнс се присвиха. Стори му се, че долавя подигравка в тона на Мич.

— Това какво значи? — попита сопнато той.

— Нищо. Просто се съгласявам с вас, че не сте любопитен. Например не сте се запитали защо, след като си е дала толкова труд да се опита да ви убие, не е свършила работата докрай.

Томи Бърнс видимо се раздразни.

— Слушай, не ми ги пробутвай тия! Беше Грейс Брукстейн. Видях я по телевизията. Като я хванеш, искам наградата от двеста хиляди долара.

— Добре, да предположим, че Грейс Брукстейн те е нападнала.

— Тя беше.

— Ако бях на твое място, щях да се запитам: „Защо ме остави да живея? Защо не ме довърши?“, но аз съм любопитен човек. Детективите обикновено сме такива.

Томи се замисли, преди да отговори:

— Сигурно е решила, че с мен е свършено. Бяхме на затънтено място. Очаквала е да умра бавно.

— Наистина ли? — възползва се Мич. — Защо ще иска да умреш бавно?

— Моля?

— По думите ти мотивът й е бил обир. Искала е някой да я откара и са й трябвали пари. Следователно е предпочитала да няма свидетели, нали?

— Да.

— Тогава защо е искала да страдаш, да се мъчиш, да продължи агонията ти?

— От къде да знам! Жена е. Те всички са долни кучки.

— Прав си — кимна Мич бавно. — Ако беше мъж, щеше да вземе пикапа, нали?

— Ъ…

Томи Бърнс изглеждаше доста объркан.

— След като те довърши, нищо не би й попречило да използва колата, за да се отдалечи на още петдесет-сто километра от местопрестъплението, преди да я зареже. Така е по-умно, нали?

— Предполагам…

— Но жените не са умни като нас, а?

— Дяволски си прав.

Мич се наведе конспиративно напред.

— И двамата знаем за какво единствено ги бива жените, нали, Томи?

Шофьорът се усмихна глуповато. Сега вече ченгето говореше на неговия език…

— Кажи, Томи, редовно ли вземаш жени на стоп?

— Понякога.

— Всички ли са толкова привлекателни, колкото Грейс Брукстейн?

— Не, не всички.

— А правят ли добър секс като нея?

— О, не — ухили се Томи. — Тя беше нещо специално…

Минаха пет секунди, преди да осъзнае грешката си.

Усмивката му се стопи.

— Я не ми тикай думи в устата! Не съм… Аз съм жертвата, забрави ли?

 

 

Късно същата вечер Мич се прибра вкъщи; ако можеше да нарече „дом“ мизерната квартира от две стаи, която обитаваше, откакто Хелън го напусна.

Изкара дълъг и уморителен ден. Пресконференцията, телефонното обаждане на Грейс Брукстейн, срещата с Томи Бърнс. Бърнс беше първата реална улика. Мич съзнаваше, че трябва да е обнадежден, а се чувстваше унил.

След неволната грешка на Томи Бърнс днес следобед двамата постигнаха споразумение. Мич нямаше да проследи дали е имало сексуално насилие над Грейс Брукстейн, а в замяна Томи щеше да забрави за наградата от двеста хиляди долара, но ще разкаже всичко, каквото си спомня от онази нощ: дрехите на Грейс, поведението й, нещо, което подсказва бъдещите й планове… Изпратиха пикапа на Томи в лабораторията за изследване. Преди два часа Мич им се обади. Бяха обнадеждени. Очакваха да открият доста отпечатъци.

Тогава защо се чувстваше така гадно?

Днес следобед бе влязъл в болницата изпълнен с гняв и омраза. Грейс Брукстейн беше престъпник, безжалостен крадец и бе нападнала невинен семеен мъж. Не че Томи Бърнс се покриваше с представата на Мич за семеен мъж. Имейлът пристигна след полунощ. Мич беше изискал проверка на Томи Бърнс. Оказа се, че през последните двайсет години срещу него има куп обвинения и оплаквания. Две обвинения в изнасилване бяха отпаднали поради липса на доказателства. Толкова за добрия самарянин.

Нещо се беше случило в онзи пикап. На Бърнс не му беше чуждо сексуалното насилие, а Грейс очевидно се бе защитавала. Това я превръщаше в жертвата. Изведнъж Мич осъзна, че не иска тя да е жертвата. Искаше да е лошата. Обикновено оставаше безпристрастен към хората, които изправяше пред правосъдието. Те всички представляваха бледи копия на човека, убил баща му: лоши хора. Следователно заслужаваха да бъдат хванати и наказани. Но сегашният случай се различаваше. Част от Мич ненавиждаше Грейс за престъпленията й. Алчността й и липсата на разкаяние бяха документирани. Но друга част от него й съчувстваше, че й се налага да има работа с хора като Томи Бърнс; съжаляваше я заради безсърдечните й сестри.

Затвори очи и се опита да си представи как се е чувствала Грейс Брукстейн в пикапа на Бърнс. Сама, преследвана, отчаяна, а първият мъж, на когото попада, се оказва психопат перверзник. Бърнс не беше едър, но беше силен. Грейс бе проявила голяма храброст да му се нахвърли.

Какъв е бил следващият й ход?

„Няма да се опита отново да хване кола на стоп. Не и ако Бърнс я е изнасилил току-що. Ще продължи пеша. Това означава, че през онази нощ не е стигнала далеч. Най-много на три-четири километра. Десет максимум.“

Мич извади карта и огради мястото, където бе намерен пикапът на Бърнс. С червен маркер нарисува кръг с радиус десет километра около него.

В кръга попадаше само един град.

 

 

Възрастният мъж размахваше развълнувано слабите си ръце. Мич Конърс едва се въздържа да не прихне. „Прилича на Йода, изпаднал в пристъп…“

— Казах им! Тя беше тук, казах им. Но не ми обърнаха внимание. Решиха, че старец като мен не знае какво вижда. Появи се посред нощ. Посред нощ! Без куфар. И това им казах, но послушаха ли ме? Не!

Оказа се, че в Ричардсвил има само един мотел. Когато Мич се появи и попита за Грейс Брукстейн, собственикът видимо се ентусиазира. Да, Грейс отседнала тук. Казал го вече на полицията. Тези хора не си ли говорят помежду си?

— Надявам се да уволните полицай Маккинли. Арогантно лайно. Извинете за думата, детектив, но аз му казах!

Мич се обърна към техника, който проверяваше стаята за отпечатъци. Човекът поклати глава.

— Всичко е избърсано, шефе. Съжалявам. Ако е била тук, добре е прикрила следите си.

Старецът избухна:

— Как така: „Ако е била“? Беше тук! Колко пъти да повтарям: Грейс Брукстейн беше тук.

— Убеден съм в това — успокои го Мич.

Но вече я нямаше. Отново задънена улица.

— А наградата ми? Говорителят по телевизията спомена двеста хиляди долара.

— Ще ви потърсим отново.

 

 

Три съобщения чакаха Мич в управлението.

— Съпругата ти звънна — осведоми го дежурната.

— Бившата съпруга — поправи я Мич.

— Добре де. Крещеше за училищното представление на детето. Звучеше доста гневна.

Мич простена. По дяволите! Постановката, в която участваше Селесте. Днес ли беше? Беше обещал да отиде, но от вълнението през последните четирийсет и осем часа напълно забрави.

„Аз съм най-ужасният баща на света и най-ужасното ченге. Направо да ми дадат медал.“

С чувство за вина започна да набира стария си домашен номер, когато сержантът го прекъсна.

— Още нещо, сър. Някакъв тип се мерна насам. Имал информация за Грейс Брукстейн и я познавал. Иска да говори с вас, но не пожела да изчака.

— Остави ли координати?

Момичето поклати глава.

— Не каза нищо. Щял да ви чака в този бар до шест.

Подаде на Мич малък лист хартия с надраскан на него адрес.

Мич въздъхна. Навярно бе поредната откачалка. От друга страна, барът се намираше само на две преки. Далеч по-добре, отколкото да се сблъска с гнева на Хелън или да чуе разочарованието в гласа на Селесте. Часовникът на стената показваше шест бе десет.

Точно в шест часа Мич влезе в бара. В момента оттам излизаше тъмен, привлекателен мъж с орлов нос.

Мич видя, че вътре няма други посетители, и изтича на улицата да го догони.

— Ей, ти ли си искал да ме видиш? Аз съм детектив Конърс.

Тъмнокосият мъж си погледна часовника.

— Закъсня.

Мич се подразни. За какъв се мислеше този?

— Слушай, приятел, нямам време за игрички. Имаш ли информация за мен, или не?

— Редно е да си малко по-учтив с мен. Задникът ти е в опасност, Конърс, а аз мога да те спася. За съответната цена, разбира се. Знам къде ще бъде Грейс Брукстейн утре по обяд. Ако си мил с мен, ще те заведа при нея.

 

 

Селесте Конърс плака, докато не заспа.

Татко й не се обади.