Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- After the Darkness, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 27гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сидни Шелдън и Тили Багшоу. След тъмнината
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2012
Редактор: Боряна Даракчиева
Коректор: Десислава Господинова
ISBN: 978-954-655-328-7
История
- —Добавяне
Пролог
Ню Йорк, 15 декември 2009 г.
Решаващият ден настъпи.
Боговете изискваха жертва. Човешка жертва. По времето на древните римляни убивали ритуално военачалници на врага на бойното поле пред статуя на Марс, бога на войната. Войниците ликували и настоявали не за справедливост, а за възмездие, за кръв.
Това не беше Древният Рим. Това беше днешният, модерен Ню Йорк — туптящото сърце на цивилизована Америка. Но Ню Йорк също беше град във война. Беше град, пълен със страдащи, гневни хора, които искаха да обвинят някого за своята болка. Днешното жертвоприношение щеше да бъде извършено в почти стерилната, подредена обстановка на сградата на Манхатънския криминален съд. И все пак щеше да е кърваво — както някога.
При гледането на дела за убийство обикновено присъстваха телевизионни екипи и тълпи злорадстващи зрители. Днешната обвиняема Грейс Брукстейн не беше убила никого; поне не пряко. Въпреки това много нюйоркчани биха тържествували да я видят на електрическия стол. Кучият син, нейният съпруг, ги измами. Дори нещо по-лошо — измами правосъдието. Лени Брукстейн — да гори в ада — се изсмя в лицето на боговете. Е, сега боговете трябваше да бъдат умилостивени.
Натовареният да отговаря за тяхното умилостивяване — прокурорът Анджело Мишел, представляващ народа — погледна през съдебната зала към евентуалната си жертва. Жената, седнала до масата на защитата със спокойно скръстени в скута ръце, не приличаше на престъпник. Дребна, привлекателна блондинка на двайсет и няколко години, Грейс Брукстейн имаше сладките, ангелски черти на дете. Състезаваща се гимнастичка като тийнейджърка, тя още притежаваше стойката на танцьорка, с изправен гръб и премерени, плавни движения на ръцете. Крехка, деликатна и красива, тя беше от типа жени, които мъжете инстинктивно искат да защитават. Или щеше да е, ако не беше откраднала 75 милиарда долара в най-голямата и катастрофална измама в историята на Щатите.
Сриването на „Кворум“, фондът, създаден от Лени Брукстейн, който той притежаваше заедно с младата си съпруга, нанесе фатален удар на и без това осакатената американска икономика. Съпрузите Брукстейн бяха разорили семейства, унищожили цели индустрии и поставили някогашния могъщ нюйоркски финансов център на колене. Бяха откраднали повече от Мадоф, но не от това болеше най-много. За разлика от Мадоф, съпрузите Брукстейн не бяха крали от богатите, а от бедните. Жертвите им бяха обикновени хора: възрастните, дребните предприемачи, трудещите се усилено семейства, които и без това едва оцеляваха. Един млад баща, съсипан от разпадането на „Кворум“, се бе самоубил, за да не понесе срама да види децата си изхвърлени на улицата. Но Грейс Брукстейн нито веднъж не показа и най-малкото разкаяние.
Някои, разбира се, твърдяха, че Грейс Брукстейн не е виновна за престъпленията, довели я в съдебната зала; Лени Брукстейн, а не съпругата му, стоял зад колосалната измама на „Кворум“. Прокурор Анджело Мишел ненавиждаше такива хора. „Съчувстващи невежи! Глупаци! Да не мислите, че съпругата не е знаела какво прави съпругът? Знаела е. Всичко е знаела. Просто не й е пукало. Изхарчила е пенсионните ви фондове, спестяванията ви; парите, заделени за колежа на децата ви… Погледнете я сега. Облечена ли е като жена, съсипана от факта, че сте загубили дома си?“
По време на процеса журналистите отделиха доста място на облеклото на Грейс Брукстейн в съдебната зала. Днес, за изслушването на присъдата, беше избрала бяла пола на „Шанел“ (7600 долара), сако от букле (5200 долара), обувки от „Луи Вютон“ (1200 долара), чанта (18 600 долара) и впечатляващо, дълго до земята, изработено по поръчка в Париж кожено палто, подарък от съпруга й за годишнината от сватбата им. Ранното издание на „Ню Йорк Пост“ вече беше по будките. Над снимка в цял ръст при пристигането на Грейс Брукстейн в Зала №14 с големи букви бе изписано: „ДА ЯДАТ ПАСТИ!“.
Прокурор Анджело Мишел възнамеряваше да се погрижи дните, през които Грейс Брукстейн е яла пасти, да свършат. „Наслаждавай се на коженото палто, мадам. Това е последният ден, в който го носиш.“
Анджело Мишел — висок, слаб мъж, около четирийсет и пет годишен — беше облечен със семпъл костюм, а пригладената му назад гъста коса стоеше като лъскав черен шлем на главата му. Анджело Мишел беше амбициозен човек и началник, който всява страх — всички младши прокурори се ужасяваха от него, — ала той беше добър син. Родителите му имаха малка пицария в Бруклин. Или по-скоро — имаха, докато Лени Брукстейн не „загуби“ всичките им спестявания и не ги разори. Слава богу, че Анджело изкарваше добри пари. Без неговите доходи семейство Мишел щеше да се окаже на улицата на стари години, подобно на много други трудили се усилено американци. Според Анджело Мишел затворът не беше достатъчно наказание за Грейс Брукстейн, но поне беше някакво начало и именно той щеше да я прати там.
Зад масата на защитата до Грейс седеше човекът, призван да го спре. Франсис Хамонд III, Големия Франк, както го наричаха в нюйоркските правни среди, беше най-ниският мъж в залата. Със своите метър и шейсет той беше само една идея по-висок от клиентката си. Но интелектът на Франк Хамонд се извисяваше много над този на опонентите му. Бляскав защитник с ум на гросмайстор и морал на уличен побойник, Франк Хамонд въплъщаваше Голямата надежда на Грейс Брукстейн. Специалитетът му беше да манипулира съдебните заседатели, да изтъква опасения, желания и предразсъдъци, които хората дори не подозираха, че притежават, и да ги обръща в полза на клиента си. Само през последната година Франк Хамонд бе издействал оправдателни присъди за двама убийци от мафията и за актьор, гаврил се с дете. Първоначално Грейс Брукстейн бе наела друг адвокат да я представлява, но нейният приятел и довереник Джон Меривейл бе настоял да се откаже от услугите му и да се обърне към Големия Франк.
— Невинна си, Грейс. Ние го знаем, но не и останалата част от света. М-м-медиите те искат о-о-обесена, застреляна и разполовена. Само Франк Хамонд може да обърне нещата. Той е гений.
Никой не разбираше защо Големия Франк позволи на Грейс Брукстейн да се появява ден след ден в съда със свръхлуксозните си тоалети. Дрехите й сякаш целяха да разгневят още повече пресата, да не говорим за съдебните заседатели. Нима това не беше титанична грешка?
Но Франк Хамонд не допускаше грешки. Анджело Мишел го знаеше по-добре от всеки друг.
„Има някакъв мотив за тази лудост. Трябва да има. Ще ми се да знаех какъв е.“
Но всъщност нямаше значение. Днес течеше последният ден от процеса и Анджело Мишел беше убеден, че е изградил желязно обвинение. Грейс Брукстейн щеше да отиде в затвора, а после — в ада.
Сутринта Грейс Брукстейн се събуди в спалнята за гости на семейство Меривейл, обзета от дълбоко спокойствие. Беше сънувала Лени. Намираха се в имението си в Нантъкет — от всичките им възлизащи на милиони долари имоти най-много обичаше този. Разхождаха се в градината с рози. Лени я държеше за ръка, а Грейс усещаше топлината на кожата му, грапавината на дланите.
Всичко ще е наред, скъпа. Вярвай ми, Грейси. Всичко ще е наред.
Няколко часа по-късно, влизайки в съда със защитника си, Грейс Брукстейн усети ненавистта на тълпата, стотиците очи, впити в нея, изгаряха гърба й. Дочу викове: „кучка“, „лъжкиня“, „крадла“, но запази спокойствие, докато се вслушваше в гласа на Лени.
Всичко ще е наред.
Вярвай ми.
Снощи Джон Меривейл й каза същото. Бог да благослови Джон! Без него щеше да е напълно изгубена. Всички други я изоставиха — приятелите й, дори собствените й сестри. Като плъхове на потъващ кораб. Именно Джон Меривейл настоя тя да наеме Франк Хамонд. И Франк Хамонд щеше да я спаси.
Сега Грейс го наблюдаваше как изнася заключителната си пледоария: пламенен дребен мъж, който крачи напред-назад пред съдебните заседатели като наперен петел. Тя разбираше само откъслечни фрази от думите му. Правната терминология й беше неясна, но със сигурност знаеше, че защитникът й ще издейства оправдателна присъда. Тогава, едва тогава, щеше да започне същинската й работа.
„Да изляза свободна от залата е само началото. Тепърва предстои да изчистя името си. И това на Лени. Боже, колко ми липсва. Ужасно ми липсва. Защо Бог го откъсна от мен? Защо трябваше да се случи всичко това?“
Франк Хамонд спря да говори. Дойде ред на Анджело Мишел.
— Дами и господа съдебни заседатели, през последните пет дни чухте много и сложни правни аргументи. Някои чухте от мен, а други — от господин Хамонд. За жалост се налагаше да стане така. Размерът на измамата с „Кворум“ — седемдесет и пет милиарда долара…
Анджело Мишел направи пауза, за да се осмисли цифрата. Дори след толкова повтаряния през последните месеци размерът на кражбата, извършена от семейство Брукстейн, продължаваше да шокира.
— … говори за изключителната сложност на делото. Фактът, че по-голямата част от парите все още липсва, прави нещата още по-комплицирани. Лени Брукстейн е бил лош човек, но не е бил глупав. И съпругата му Грейс Брукстейн не е глупава. Документацията на „Кворум“ е невероятно заплетена и неразгадаема, поради което е налице рискът парите никога да не бъдат намерени. Или поне останалото от тях.
Анджело Мишел погледна към Грейс с неприкрита омраза. Най-малко две жени от съдебните заседатели сториха същото.
— Но да ви кажа какво е несложното в това дело. Алчността.
Нова пауза.
— Арогантността.
Пак пауза.
— Лени и Грейс Брукстейн смятат, че са над закона. Подобно на мнозина от техния вид, каквито са богатите банкери на Уолстрийт, които изнасилват и грабят нашата велика страна, които вземат парите на данъкоплатците — вашите пари — и ги пилеят за себе си така безсрамно, съпрузите Брукстейн смятат, че законите за Дребните хора не важат за тях. Погледнете добре госпожа Брукстейн, дами и господа. Да виждате жена, която разбира страданията на обикновените хора в тази страна? Да виждате жена, загрижена за тях? Защото аз не виждам такава. Виждам жена, родена в богатство, жена, омъжила се за богатство, жена, която гледа на богатството — неимоверното богатство — като на право, дадено й от Бога.
В залата Джон Меривейл прошепна на жена си:
— Това не-е-е-е съдебен процес, а лов на вещици.
Прокурорът продължи:
— Грейс Брукстейн е била партньор в „Кворум“. Равнопоставен партньор. Тя е не само правно, но и морално отговорна за действията на фонда. Не допускайте грешка. Грейс Брукстейн е знаела какво прави съпругът й. Подкрепяла го е и го е насърчавала при всяка крачка по пътя. Не оставяйте сложността на това дело да ви подведе, дами и господа. Зад целия правен жаргон, документация за офшорни банкови сметки и извършени трансакции онова, което всъщност е станало, е много просто. Грейс Брукстейн е откраднала. Откраднала е от алчност. Откраднала е, защото се е надявала да й се размине.
Погледна Грейс за пореден път.
— Тя продължава да мисли, че ще й се размине.
Анджело Мишел седна. Беше говорил красноречиво; далеч по-красноречиво от Франк Хамонд. Съдебните заседатели имаха вид, сякаш ще изръкопляскат спонтанно.
„Ако не се стремеше да ме унищожи, щях да изпитвам жал към него — помисли си Грейс. — Горкият човек, толкова се постара. Каква страст вложи! Възможно е, ако се бяхме срещнали при други обстоятелства, да бъдем приятели.“
Преобладаващото мнение сред представителите на пресата бе, че на съдебните заседатели ще им е необходим поне ден, за да вземат решение. Материалът по делото — огромен по обем — изискваше най-малко толкова време, за да го прегледат отново, но те се върнаха в Зала №14 след по-малко от час. Точно както Франк Хамонд бе предвидил.
Съдията попита със строг и сериозен тон:
— Стигнахте ли до решение?
Председателят на съдебните заседатели — чернокож петдесетгодишен мъж — кимна.
— Да, Ваша чест.
— И намирате обвиняемата за виновна или за невинна?
Председателят погледна Грейс Брукстейн в очите и се усмихна.