Сидни Шелдън
След тъмнината (13)

12.

Първата година на Грейс в „Бедфорд Хилс“ мина бързо. Попадналите за дълъг срок в затвора смятаха първите дванайсет месеца от излежаването на присъдата за най-тежки. За Грейс обаче първата година в затвора напомняше пробуждане от дълъг сън. За пръв път виждаше живота такъв, какъвто е. Заобикаляха я жени със скромен, беден произход; жени, живели в толкова чужд за нея свят, колкото бяха оризовите полета в Китай или пустините на Арабия.

Сега си даваше сметка, че в стария й живот приятелствата са били мираж: крехки, пусти, кухи; крепяха се единствено на пари или статут. В „Бедфорд Хилс“ видя друг вид женско приятелство: раждаше се от неволята и укрепваше от страданията. Ако някой ти каже мила дума, тя е искрена. Бавно и предпазливо Грейс започна да се сближава с Керън, с някои от младите жени, с които работеше в детския център, и дори с Кора Бъдс.

Кора бе изтъкана от противоречия. Агресивна, капризна, необразована, тя прибягваше към насилие, както Грейс научи от личен опит още на втората си нощ в „Бедфорд Хилс“, но беше също така предан приятел и добра майка. След опита на Грейс за самоубийство майчинският инстинкт на Кора проработи. Именно тя, а не Керън Уилис се постара другите затворнички да променят отношението си към Грейс. Когато някои жени в детския център отказваха да разговарят и дори да се хранят в едно помещение с нея, Кора обяви:

— Дайте шанс на кучката. Не е откраднала парите. Не се шегувам. Тя не знае как да го направи.

— Богата е, Кора.

— Не е майка. Как получи работа тук? Директорът проявява специално отношение.

Кора Бъдс даде друго обяснение:

— Той искаше тя да умре. Затова я прати при мен. Но ви казвам — Грейс е готина. Не е такава, каквато я показваха по телевизията. Дайте й шанс.

Бавно и предпазливо жените започнаха да приобщават Грейс в разговорите си. Започнаха да я приемат, а по-късно — и да я харесват. За Грейс това означаваше много. Обществото беше обявило жените в „Бедфорд Хилс“ за престъпнички, отрепки. Сега за пръв път тя се питаше дали престъпно не е обществото, като ги е отхвърлило.

Тя се оказа по-голяма късметлийка от останалите обитателки. Разполагаше с нещо рядко и безценно, за което другите момичета в „Бедфорд Хилс“ биха дали мило и драго. Тук, в затвора, Грейс имаше цел, правеше нещо, а не се чудеше в кой магазин да пазарува или какво меню да измисли за следващата вечеря. Предстоеше й да разбере какво всъщност се е случило в „Кворум“.

Ако трябваше да опише с една дума какво изпита през първата си година в затвора, тя щеше да избере „освобождение“. Това само по себе си, беше огромна ирония.

Всеки ден от девет до три Грейс беше в детския център. Работата й носеше удовлетворение и беше забавна. Децата идваха всекидневно, за да прекарват по няколко часа с майките си. Създаваше се връзка между родител и дете, но понякога времето трудно се запълваше в тази изкуствена обстановка. В такива моменти се включваше Грейс. Имаше за задача да чете приказки, да учат уроци, да рисуват и всичко друго, което би разсеяло децата и майките да не мислят постоянно къде се намират и защо. Единствено в детския център на „Бедфорд Хилс“ разрешаваха на затворничките да се обличат с „дрехи за навън“. Доставяха ги Сестрите на милосърдието. Сестра Тереза прояви огромна настойчивост пред директор Макинтош.

— Децата се плашат от униформите. И без това трудно изграждат отношения с майките си. Няма защо мама да прилича на непозната.

На Грейс й беше приятно да усеща допира на памук до кожата си. Рутината на работата я увличаше: планираше заниманията, подреждаше бурканчета с бои по масите, разпределяше четките и хартията. Играеше с децата игри, които помнеше от детството си. Най-много се радваше, че обича децата. Докато Лени беше жив, не изпитваше никакво желание да имат деца. Сега, в непосредствена близост до тях, майчинските й инстинкти се събуждаха.

Работата в центъра даваше на Грейс усещане за вътрешно спокойствие. Само там успяваше да не мисли за Лени и как ги е предал Джон Меривейл. Със семплата памучна блуза и дългата вълнена пола Грейс почти не се отличаваше от монахините, които ръководеха центъра.

Работата й в детския център се помрачаваше единствено от Лайза Халидей. Тя бе попаднала в „Бедфорд Хилс“ заради въоръжен грабеж на магазин, където бе оставила парализиран до живот продавач. Агресивна лесбийка с късо подстригана руса коса и дълбок белег на брадичката, тя беше негласен тартор на групата на белите затворнички. Такива като нея играеха важна роля за дисциплината във всеки затвор и Макинтош добре го знаеше. Даде на Лайза по-лека работа в детския център и до появата на Грейс Брукстейн това я укротяваше. Лайза Халидей не криеше омразата си към Грейс, която смяташе за „любимка“ на Кора Бъдс и изменница спрямо белите жени в затвора. Не пропускаше възможност да я тероризира или да се опита да я забърка в някаква каша.

Истинската работа на Грейс започваше след три следобед, когато й позволяваха да прекарва по два часа в библиотеката. Дейви Букола бе обещал да й помогне, но от месеци нямаше известие от него. Нетърпелива да напредне, тя посвещаваше цялото си свободно време да изучава „Кворум“. Имаше да учи много. Последва съвета на Дейви и започна отначало. Чете какво представлява и как действа борсовият пазар. За пръв път разбра как всъщност функционира един инвестиционен фонд; никога не й бе хрумвало да пита Лени. Четеше всевъзможни икономически статии.

Основният проблем при инвестиционните фондове беше, че дейността им е забулена в тайнственост. Висшите ръководители като Лени никога не издаваха стратегията си на инвестиране, да не говорим за определени детайли при конкретни сделки. И това бе напълно законно.

— След като всичко е такава тайна, хората от къде са знаели в какво точно инвестират или купуват? — не преставаше да се удивлява Керън.

— Не са знаели — обясняваше Грейс. — Съдели са по успеха на предишни сделки и са залагали на успеха на следващите.

— Все едно залагаш на кон, така ли?

— Нещо такова.

— Струва ми се рисковано. Ти как мислиш?

— Зависи какво доверие имаш в мениджъра.

Хората вярваха на Лени; вярваха на „Кворум“. Но нещо страшно се беше объркало. Колкото по-подробно Грейс се запознаваше с материалите, толкова повече разбираше защо ФБР не успява да открие липсващите пари. При такава секретност, при толкова многобройни трансфери в различни сметки из различни държави, търсенето им се превръщаше в търсене на изгубен пръстен на плажа. Дялове и акции се продаваха, преди да са купени; това водеше до „фантомни“ приходи, които се осчетоводяваха и разиграваха, за да нараснат три, четири или повече пъти. От сложната структура й се завиваше свят.

 

 

Най-после Дейви Букола дойде на свиждане. По изражението му Грейс се досети, че носи новини. Нямаше търпение да ги чуе.

— Джон Меривейл е, нали? Той е откраднал парите. Знаех си.

— Не знам кой е откраднал парите.

— О… — Лицето й помръкна.

— Разследването ми пое в друга посока.

Стомахът на Грейс се сви.

— Каква посока?

Дейви я гледаше и си мислеше, че вероятно ще преобърне целия й свят. Ами ако грешеше? След това се реши, наведе се през масата и хвана ръката й.

— Госпожо Брукстейн…

— Грейс!

— Грейс, съжалявам, но трябва да го кажа: смятам, че съпругът ти е бил убит.

— Моля?!

Стаята се завъртя пред очите й и тя се вкопчи в масата.

— Лени не се е самоубил — каза Дейвид.

— Знам. Беше злополука. Бурята…

— Не е било злополука. Месеци наред изучвах дейността на Меривейл в „Кворум“ само за да установя, че съм си гонил опашката. Затова реших да разбера какво точно е станало със съпруга ти. Върнах се на изчезването му, на събитията в Нантъкет в деня на бурята. Най-накрая се запознах с резултата от аутопсията.

— И? — Грейс неволно преглътна.

— Не беше точна. Предположението, че смъртта е настъпила вследствие на удавяне, се базира на намерената вода в белите дробове. Когато се разчуло за „Кворум“, решили, че е самоубийство, защото мотивът им се видял убедителен. Но водата в белите дробове не означава непременно, че човек се е удавил.

— Така ли?

— Тялото е било във водата повече от месец. Естествено е дробовете да са пълни с вода. Трябва да се зададе друг въпрос: как е попаднало във водата и дали човекът е бил жив, когато се е озовал там.

— Значи мислиш…

— Според мен мъжът ти е бил мъртъв, когато е бил хвърлен във водата. В дробовете не е открита кръв. Ако се удавиш при такава тежка буря… Налягането от нахлулата вода почти със сигурност ще предизвика кръвоизлив.

— Почти със сигурност?

— Не съдя само по дробовете. Има и други признаци: натъртванията по тялото, драскотини по онова, което е останало от ръцете. Всичко навежда на мисълта за евентуален ръкопашен бой. Разгледах снимки. Видях как е била отделена главата. Не може да са я изяли риби. Не и ако не са разполагали с гилотина.

Грейс постави ръка пред устата си, щеше да повърне.

— Боже, извинявай. Добре ли си?

Грейс поклати глава. Никога вече нямаше да е добре. Пое си дълбоко дъх, за да овладее емоциите.

— Защо нищо от това не се чу при разследването?

— Някои неща са били споменати. Натъртванията, например. Но не са им обърнали внимание. Никой не е искал да се чуе истината. Не и по онова време. Не забравяй, че тогава мъжът ти беше най-мразеният човек в Америка. Било е по-лесно да гледат на него като на самоубиец, на страхливец, а не като на жертва.

— По-лесно?!

Зави й се свят. Това й идваше прекалено много.

— Исках да осведомя първо теб — продължи Дейви. — Виждам колко си шокирана, но новината всъщност е хубава. Разполагаме с достатъчно материал да поискаме преразглеждане на делото. Този път ще се съсредоточи върху предумишлено убийство.

Грейс мълча дълго.

— Не, не искам полицията да се намесва — каза накрая.

— Но, Грейс…

— Не!

Някой беше убил Лени. Заколил го е като животно и го е хвърлил в морето. Каква полза от полицията, съдилищата или цялата корумпирана, несправедлива правна система? Каква справедливост проявиха към нея или Лени? Америка ги заклейми, защото така беше най-лесно. Допуснаха убиецът му да е на свобода, а нея хвърлиха да изгние тук. Америка да върви по дяволите. Времето да се търси справедливост от нея бе отминало.

Дейви се обърка.

— Какво искаш да направя?

— Да разбереш кой го е извършил. Джон Меривейл или някой друг. Искам да знам кой е убил съпруга ми. Искам да знам как го е направил и защо. Искам да знам всичко и да съм сигурна.

— Добре, а после — какво? — попита Дейви.

— После ще мислим за следващите стъпки — отвърна Грейс.

„После ще го убия“, закле се тя наум.

 

 

Изгасиха осветлението, но Грейс остана будна, умът й работеше трескаво.

През онзи ден убиецът на Лени е бил в Нантъкет. Имаше вероятност да е непознат, но тя се съмняваше. Бил е някой близък до тях, близък до „Кворум“, близък до липсващите пари.

Замисли се за гостите им тогава.

Кони и Майкъл.

Онър и Джак.

Мария и Андрю.

Каролин и Джон.

Семейството на „Кворум“. Но те не бяха семейство. Не бяха приятели. Всички я изоставиха, когато имаше нужда от тях.

Един от тях бе убил Лени.

Грейс вече не търсеше справедливост. Жадуваше за възмездие. И щеше да го получи.

Същата нощ тя започна да планира бягството си.