Харлан Коубън
Изгубена завинаги (36)

Трийсет и шеста глава

Убедих Териса да не идва, което не бе никак лесно — помолих я да остане тук в случай на нужда. Обещах й, че щом научим нещо, ще й се обадим. Тя се съгласи с неохота. Нямаше нужда всички да се скупчим на едно място, трябваше да разпределим силите си. Уин щеше да е наблизо, за да охранява Териса, но и двамата щяха да правят проучвания и в други посоки. Най-вероятно ключът към загадката се криеше в „Спасете ангелите“. Ако можехме да видим документите на организацията, щяхме да научим фамилията и адреса на Кари, да открием осиновителите й, майката сурогат или каквото щете там и да се опитаме да установим сегашното й местонахождение.

В автомобила Берлеан попита:

— Бил ли си женен?

— Не. А ти?

Той се усмихна.

— Четири пъти.

— Леле!

— И четирите женитби свършиха с развод. Но не съжалявам за никоя от четирите.

— Дали и бившите ти съпруги биха казали същото?

— Съмнявам се. Въпреки че поддържаме приятелски отношения. Лесно печеля жените, но не мога да ги задържа.

Усмихнах се.

— Не бих го и очаквал от теб.

— Защото не съм красавец ли?

Свих рамене.

— Външният вид не означава кой знае колко — заяви той. — Знаеш ли какво е ценното в мен?

— Не ми го казвай. Огромното ти чувство за хумор, отгатнах ли? Според списанията за жени най-важното качество в мъжа е чувството му за хумор.

— Да, разбира се, а чекът съм изпратил по пощата — допълни Берлеан.

— Значи не е това.

— Аз съм доста забавен човек — каза Берлеан. — Но и това не е.

— Тогава какво? — попитах.

— Казвал съм ти.

— Кажи ми го пак.

— Харизмата — отвърна Берлеан. — Притежавам свръхестествено обаяние.

Усмихнах се.

— Трудно бих го оспорил.

* * *

Рединг имаше по̀ селски вид, отколкото очаквах — заспал, непретенциозен град с пуританска архитектура, характерна за Нова Англия, огромни постмодерни претенциозни къщи замъци, крайпътни магазинчета за антикварни стоки, стареещи селскостопански земи. Над зелената врата на скромната библиотека имаше табела, на която пишеше: БИБЛИОТЕКА „МАРК ТВЕН“, а отдолу, с по-малки букви: „ДАР ОТ САМЮЪЛ Л. КЛЕМЕНС“.

Стана ми интересно, но не му беше времето да проявявам любопитството си. Отправихме се към гишето на библиотекарката.

Тъй като Берлеан носеше полицейската си значка, макар и не за този район, оставих го той да говори.

— Здравейте — поздрави Берлеан.

Библиотекарката носеше табелка с името си: „Пейдж Уесън“. Тя вдигна изпълнени с досада очи, сякаш Берлеан бе закъснял да върне книгата си и сега й предлагаше някакво тъпо извинение, което бе чувала милион пъти.

— Търсим това момиче. Изчезнало е. Да сте го виждали?

В едната си ръка държеше значката си, а в другата — снимката на русокоската. Библиотекарката погледна първо значката.

— Вие сте от Париж — забеляза тя.

— Да.

— Тук да ви прилича на Париж?

— Ни най-малко — съгласи се Берлеан. — Но случаят има международни измерения. За последен път момичето е забелязано в арест, който е под моя юрисдикция. Допускаме, че може би е използвала компютрите във вашата библиотека.

Тя взе фотографията.

— Не мисля, че съм я виждала.

— Сигурна ли сте?

— Не, не съм сигурна. Огледайте се.

Направихме го. Почти на всяка маса седеше по някое момче или момиче.

— Всеки ден тук се изсипват тонове хлапета. Не твърдя, че никога не е идвала. Само казвам, че не я познавам.

— Бихте ли проверили в компютрите си за регистрационна карта на името на ползвател „Кари“?

— Носите ли прокурорска заповед? — попита Пейдж.

— Може ли да погледнем в списъка на ползвателите на компютрите ви за последните осем месеца?

— Същият въпрос.

Берлеан й се усмихна.

— Приятен ден.

— И на вас.

Отдалечихме се от Пейдж Уесън и се отправихме към изхода. Телефонът ми иззвъня. Беше Есперанца.

— Успях да се свържа с „Карвър Академи“ — каза тя. — В списъците им няма ученичка с малко име Кари.

— Страхотно — отвърнах аз, благодарих й, затворих телефона и уведомих Берлеан.

Берлеан попита:

— Да имаш някакви предложения?

— Да се разделим и да покажем фотографията на учениците — казах аз.

Огледах внимателно помещението и вниманието ми привлече една маса в ъгъла, на която седяха три момчета. Двете носеха якета с надписа на училището — шаблонни гербове, избродирани на предницата и на ръкавите; и аз носех подобно яке, когато учех в гимназията в Ливингстън. Третото момче беше от подготвителните класове — с издадена напред брадичка, добре сложен, с изящни кости, с колосана риза, със скъпи панталони в цвят каки. Реших да започна от тях.

Показах им снимката.

— Познавате ли я?

Отговори Подгответо:

— Мисля, че се казва Кари.

Улучих десетката.

— Знаеш ли фамилията й?

И трите глави се поклатиха едновременно.

— От вашето училище ли е?

— Не е — отвърна Подгответо. — Мисля, че е от местните. Обикаля наоколо.

Първото училищно яке уточни:

— Страхотна е.

Подгответо с изпъкналата напред брадичка кимна в знак на съгласие:

— Има страхотно дупе.

Свъсих вежди. „Запознай се с Малкия Уин“, казах си аз.

Берлеан хвърли поглед към мен. Направих му знак, че съм попаднал на следа. Той дойде при нас.

— Знаете ли къде живее? — попитах.

— Не. Но Кенбо я е имал.

— Кой?

— Кен Борман. Имал я е.

Погледнах към него. Берлеан повтори:

— О! Имал я е.

— Къде можем да намерим Кенбо? — заинтересувах се аз.

— В кампуса. В салона за вдигане на тежести.

Момчетата ни упътиха и ние тръгнахме натам.