Харлан Коубън
Изгубена завинаги (32)

Трийсет и втора глава

Човешкото съзнание може да е доста тъпо и долно.

Логиката никога не се разгъва линейно. Ще се втурне напред, ще се дръпне назад, ще се блъсне в някоя стена и ще отскочи, ще направи лупинг, от който косата ти ще настръхне, и току ще се изгуби на някой завой. За катализатор може да й послужи какво ли не — най-често нещо, което няма никаква връзка с поставената задача, някоя мисъл, рикоширала в неочаквана посока, неизбежно отвеждаща до решение, до което линейното мислене никога не би ви отвело.

Тъкмо това стана и с мен. Ето как започнах да сумирам фактите.

Когато се върнах в спалнята, Териса се размърда. Не споделих мислите си по повод русокосото момиче — онези, които обсъждахме с Уин. Не че исках да скрия нещо от нея, но все още нямаше защо да й го казвам. Тя се мъчеше да се окопити. Защо да не оставя раните й да позаздравеят, докато науча повече?

Териса отново се унесе в сън. Държах я в прегръдките си, затворил очи. Осъзнах колко малко съм спал, откакто се бях върнал от шестнайсетдневното си пребиваване в нищото. Плъзнах се в кошмарните си сънища, но към три сутринта внезапно се събудих. Сърцето ми бъхтеше в гърдите. В очите ми имаше сълзи. Помнех само усещането за нещо, което притискаше гърдите ми и ме приковаваше на място, нещо тъй силно, че не ми позволяваше да си поема дъх. Станах от леглото. Териса продължаваше да спи. Наведох се и нежно я целунах.

В съседната стая имаше преносим компютър. Включих се в Интернет и написах: „Спасете ангелите“. Резултатите се появиха на екрана. Най-отгоре имаше каре, в което прочетох: „СПАСЕТЕ АНГЕЛИТЕ“, а по-долу с по-дребен шрифт: „ХРИСТИЯНСКИ РЕШЕНИЯ“. Ставаше дума за живота и за любовта към Бога. Предлагаше се да заменим думата „избор“ с думата „решения“. Някакви жени твърдяха, че са по-съгласни с „решението за осиновяване“, отколкото с „убийството“. Бездетни семейства разискваха как правителството желае да извършва „жестоки експерименти“ върху „неродените“ им още деца, докато „Спасете ангелите“ биха могли да им помогнат, като замразят ембриони, „за да осъществят крайната си цел — живота“ чрез християнското решение да помогнат на още едно бездетно семейство.

И преди бях срещал подобни доводи и дори си спомних, че и Марио Контуци ги бе споменал. Бе казал, че организацията изглеждала като десница, но не крайна. Бях склонен да се съглася с него. Продължих да се ровя в резултатите. Попаднах на изявлението на някаква мисия относно любовта към Бог и спасяването на „неродени още деца“. Имаше и бюлетин, започващ с определение на Библията като „завършеното, вдъхновено и непогрешимо Божие слово“ и продължаващ с твърдението, че животът е неприкосновен. Имаше подпрозорци на тема грижите за осиновените деца, правата на човека, бъдещи събития, заплащането на биологичните майки.

Кликнах върху „Най-често задавани въпроси“, за да разбера подробности около подкрепата на неженените двойки, отношението на бездетните семейства към замразяването на ембриони, да видя какви формуляри трябва да се попълнят, какви цени да се платят, как можеш да станеш дарител, как можеш да се включиш в екипа на „Спасете ангелите“. Прочетеното ми направи дълбоко впечатление. Имаше и галерия с фотографии. Повиках първата страница със снимки. На екрана се появиха образите на две доста бляскави имения, обитавани от неомъжени майки. Едната имаше вид на сграда в богата плантация в щата Джорджия — цялата бяла, с мраморни колони, оградена от огромни плачещи върби. Другата приличаше на пансион, предлагащ нощувка и закуска — живописен дом от викторианската епоха с кули и кулички, витражи, веранда и синьо-сивкав покрив на мансардата. Надписите гарантираха конфиденциалността на местонахождението и обитателите — никакви имена, никакви адреси — а красивите като пощенски картички фотографии сякаш те придумваха да забременееш и да се озовеш на това място.

Щракнах на втората страница — и в същия миг ме осени онази тъпа-долна-нелинейна-катализаторска мисъл.

Появиха се снимки на бебета. Те бяха красиви, дори възхитителни и сърцераздирателни, като фотографии, направени специално за да предизвикат удивление и страхопочитание у всяко човешко същество.

Моето подло съзнание обожава контрастите. Например: наблюдавам изпълнението на бездарен комик и си мисля колко велик е Крис Рок^[1]. Или гледам филм, в който се опитват да ме стреснат с лееща се в изобилие червена боя вместо кръв, и си мисля как Хичкок^[2] ме държи прикован към мястото ми, въпреки че филмите му са черно-бели. И в мига, в който зърнах снимките на „спасените ангелчета“, аз ги сравних с противните викториански фотографии, които бях видяла в евтиното фотоателие същата сутрин. Това ми напомни за всичко, което бях научил там, за съкращението ХХК и вероятността то да означава Хо-Хо-Кус^[3], спомних си и какво бе казала Есперанца по този повод.

Ето пак човешкото съзнание — милиарди неврони се сблъскват съвсем случайно, пръкват се, смесват се, извиват се, проблясват и се разбъркват. Няма как да ги командваш, но ето в каква последователност изникват те в главата ти: Официална практика, ХХК, Есперанца, запознанството ни, трудният й житейски път, акронимът за БУМ, или „Борба между удивителни мадами“.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Е, може би не абсолютно всичко. Но донякъде. Достатъчно, за да знам каква ще бъде следващата ми стъпка.

Ще отида в онова евтино фотоателие в Хо-Хо-Кус. Ще посетя ателието за „Официална практика на Албин Ларами“, или според акронима — ОПАЛ.

* * *

Мъжът зад гишето в „Официална практика на Албин Ларами“ бе по всяка вероятност самият Албин. Носеше пелерина. Лъскава пелерина. Сякаш беше Батман или Зоро. Брадата му стоеше като нарисувана, косата му бе разбъркана, макар и с мярка, а целият му вид говореше, не, крещеше: „Аз не съм обикновен художник! Аз съм артист!“. Когато влязох, той говореше по телефона и се мръщеше.

Тръгнах към него. С пръст ми направи знак да почакам.

— Той не разбира, Лиъполд. Какво да ти кажа? Човекът не разбира нито от ъгъл, нито от тъкан, нито от колорит. Няма око за подобни неща.

Той отново вдигна пръст към мен, като ми направи знак да почакам още малко. Разбрах го. Щом остави слушалката, той театрално въздъхна:

— Какво обичате?

— Здрасти — казах. — Казвам се Бърни Уърли.

— А пък аз съм Албин Ларами — отвърна с ръка на сърцето той.

При представянето си Албин изпита огромна гордост от себе си. Напомни ми за Манди Патинкин в „Принцесата невеста“^[4]; дори очаквах да ми заяви, че съм убил баща му, затова да се приготвя да умра.

Усмихнах му се в стил „Ох, каква досада!“.

— Жена ми ме помоли да прибера някакви снимки.

— Носите ли квитанцията?

— Изгубих я.

Албин се намръщи.

— Знам номера на поръчката, ако това ще ви помогне.

— Може и да помогне.

Той придърпа към себе си клавиатурата, приготви пръстите си за писане и се обърна към мен:

— Е?

— Четири-седем-едно-две.

Погледна ме, сякаш бях най-тъпото същество на божията земя, и отсече:

— Това не е номер на поръчка.

— О, сигурен ли сте?

— Това е номер на сесията.

— На сесията ли?

Той отметна пелерината встрани с двете си ръце като птица, готвеща се да полети.

— На фотосесията.

Телефонът звънна и той ми обърна гръб, сякаш ме отпращаше. Щях да изгубя връзката си с него. Отстъпих крачка назад и заиграх театро. Премигах с очи и закръглих устни, като изобразих съвършено „О“. „Дълбоко благоговеещия Майрън Болитар.“ Той ме загледа с неприкрито любопитство. Обиколих помещението с благоговеещ израз на лицето.

— Някакъв проблем ли има? — попита.

— Работите ви — отвърнах. — Смайващи са.

Той наду перки. Не съм виждал много често възрастен човек да надува перки. Следващите десетина минути аз го заливах с похвали за постиженията му, разпитвах го откъде черпи вдъхновение и го оставих да бръщолеви за нюанси, багри, стилове, осветление и други такива.

— Двамата с Мардж си имаме бебе — казах, като поклащах глава, видимо очарован от отвратителните и чудовищни викториански фотографии, които биха превърнали всяко красиво бебче в страдащия ми от херпес зостер чичо Морти. — Трябва да запишем час при вас и да я доведем.

Албин продължаваше да се перчи в своята пелерина. Казах си, че перченето вероятно е създадено специално за мъже, облечени в пелерини. Разговаряхме за цените, които бяха толкова абсурдни, че би трябвало да направя втора ипотека на къщата си. Продължавах да играя. Но накрая заявих:

— Вижте, жена ми ми даде този номер. Номерът на сесията. Каза ми, че ако видя тези фотографии, ще онемея. Дали не бих могъл да зърна снимките от фотосесия номер четири-седем-едно-две?

Ако фактът, че в началото твърдях, че съм дошъл да взема готови снимки, а сега искам да видя цяла фотосесия, му се е сторил странен, то това изобщо не се долови от шумните похвални слова, изливащи се от устата му за собствената му гениалност.

— Ами да, разбира се, тя е тук, в компютъра. Но трябва да знаете едно — не харесвам дигиталната фотография. За снимките на момиченцето ви ще използвам класическа фотографска камера. Тя създава неповторима тъкан на произведението.

— Супер.

— Използвам компютърните технологии за по-лесно съхранение.

Написа нещо на клавиатурата и натисна копчето „Върни“.

— Е, това със сигурност не са снимки на бебета. Заповядайте.

Албин обърна монитора към мен. На екрана имаше цял набор от миниатюрни фотографии. Сърцето ми се сви още преди да щракна върху едната от тях и да я уголемя. Тя зае целия екран. Нямаше никакво съмнение.

Пред мен бе образът на русокосото момиче.

Стараех се да запазя хладнокръвие.

— Ще ми трябва копие.

— Размер?

— Няма значение. Може би осем на десет.

— Ще бъде готова след седмица.

— Искам я сега.

— Невъзможно.

— Компютърът ви е свързан с цветния принтер ей там — забелязах аз.

— Така е, но качеството едва ли ще ви задоволи.

Нямах време за обяснения. Извадих портфейла си.

— Предлагам ви двеста долара за компютърното копие на тази фотография.

Албин присви очи, но само за миг. Най-после му просветна, че нещо става, но той бе фотограф, а не юрист или лекар. В неговата професия нямаше конфиденциалност. Подадох му банкнотите. Той тръгна към принтера. Забелязах един линк с надпис: „Лична информация“. Щом той извлече фотографията от принтера, аз щракнах върху линка.

— Извинете? — обърна се Албин към мен.

Върнах назад, но вече бях видял достатъчно. Беше изписано само първото име на момичето: Кари. А адресът й? В съседната сграда. Фондацията „Спасете ангелите“.

* * *

Албин не знаеше фамилията на Кари. Когато го притиснах, той ми каза, че е правил снимки за „Спасете ангелите“ и толкова. Дали му само малките имена на децата. Взех копието на фотографията и се запътих към съседната сграда. „Спасете ангелите“ още не работеше. Нищо чудно. Намерих Минерва, любимата ми секретарка, при „Бруно и съдружници“ и й показах снимката на русокосата Кари.

— Познавате ли я?

Минерва вдигна поглед към мен.

— Изчезнала е — обясних аз. — Опитвам се да я открия.

— Частен детектив ли сте?

— Да. — По-лесно ми беше да я излъжа, отколкото да й обяснявам надълго и нашироко.

— Страхотно.

— Така е. Малкото й име е Кари. Разпознавате ли я?

— Работеше там.

— В „Спасете ангелите“ ли?

— Е, не че работеше. Просто беше една от тях. Миналото лято прекара тук няколко седмици.

— Можете ли да ми кажете нещо за нея?

— Красива е, нали?

Не й отговорих.

— Никога не съм знаела името й. Тя не беше много учтива. Честно казано, никой от тях не беше вежлив. Предполагам, че са пазили обичта си за Господ, но не и за обикновените хора. Както и да е. Служителите в сградата ползваме обща баня в дъното на коридора. Поздравявам я. Но тя сякаш гледа през мен. Нали разбирате какво искам да кажа?

Благодарих на Минерва и се върнах към апартамент 3В. Застанах отпред и се вторачих във вратата на „Спасете ангелите“. И отново: съзнанието. Взирах се, а мислите ми се мятаха безразборно в бедната ми стара глава като мокри чорапи в сушилня. Мислех си за уебсайта, в който сърфирах предишната нощ, за самото име на организацията. Погледнах фотографията, която държах в ръката си. Русата коса. Красивото лице. Сините очи със златните пръстенчета около зениците и видях същото, за което говореше Минерва.

Нямаше грешка.

Понякога човек вижда в нечие лице силни родови белези като например златните пръстени около зениците, а друг път — нещо като далечно ехо. Тъкмо това зърнах в лицето на момичето. Отзвук.

Сигурен бях в това — отзвук от нейната майка.

Отново погледнах към вратата. Погледнах и към снимката. И когато осъзнах истината, по гърба ми полазиха студени тръпки.

Берлеан не беше излъгал.

Звънна мобилният ми телефон. Беше Уин.

— ДНК тестът на онези кости е готов.

— Достатъчно — отвърнах аз. — Показал е, че майката е Териса. Джоунс ми е казал истината.

— Да.

Продължих да гледам снимката още известно време.

— Майрън?

— Мисля, че вече ми е ясно — отговорих. — Мисля, че знам какво става.