Харлан Коубън
Изгубена завинаги (9)

Девета глава

Отново бях на улицата. Вцепенен.

Свих наляво и се озовах на площадче, на което излизаха пет улици. Настаних се в кафене на открито на име „Ла Буси“. Обикновено обичам да наблюдавам хората, ала сега не можех да се съсредоточа. Мислех си за съдбата на Териса. Вече я разбирах. Да промени живота си така, че да изглежда… всъщност как?

Извадих мобилния си телефон и понеже бях сигурен, че ще ме разсейва, се обадих в офиса. Голямата Синди вдигна на второто позвъняване.

— Тук е представителството на М. Б.

„М“ означаваше „Майрън“, а „Б“ — „Болитар“. Използваме думата „представителство“, тъй като работата ни е да представляваме личности. Макар да бях измислил името на фирмата съвсем сам, имам доста скромно мнение относно способностите си на бизнесмен. В случаите, когато представляваме само спортисти, наричам агенцията „Спортно представителство М. Б.“. Сега е „Представителство М. Б.“. Млъквам, докато траят аплодисментите в моя чест.

— Хм — казах аз. — Чий е този британски акцент, на модерната Мадона ли?

— Позна ме от раз!

Голямата Синди успешно имитираше всяка тоналност на гласа, всеки акцент. Казвам „тоналност“, защото когато една жена е прехвърлила шейсет и пет години и сто и петдесет килограма, трудно може да имитира нечия убийствена външност.

— Есперанца там ли е?

— Заповядай.

Есперанца Диас, все още известна най-вече с професионалния си прякор „Малката Покахонтас“, ми беше партньор в бизнеса. Есперанца взе слушалката и каза:

— Откри ли нещо?

— Не.

— В такъв случай гледай много добре да оправдаеш пребиваването си там. За днес имаше насрочени сума ти срещи.

— Знам, съжалявам. Виж сега, трябва да ми изровиш всичко, което можеш, за Рик Колинс.

— Кой е той?

— Бившият на Териса.

— Човече, ти си на най-странното любовно рандеву, което може да съществува.

Казах й какво се случи. Есперанца се умълча и с пълно право. Тревожеше се за мен. Ако Уин е скалата в нашите отношения, то Есперанца е сърцето им.

Когато свърших с обясненията, тя рече:

— Казваш, че в този момент Териса е заподозряна?

— Не съм съвсем сигурен.

— Но цялата работа прилича на убийство и отвличане или нещо от този род, така ли?

— Така мисля.

— В такъв случай не виждам защо трябва да се замесваш. Станалото не се отнася пряко до нея.

— Разбира се, че се отнася.

— Как?

— Рик Колинс й се обадил. Казал, че е спешно, че ще промени всичко, а сега е мъртъв.

— И какво точно планираш да свършиш там? Да проследиш убиеца ли? Нека го направи френското ченге. Защо не се прибереш?

— Искам да се поразровиш. Само това. Да разбереш нещо повече за жена му и детето, става ли?

— Добре де. Да кажа ли на Уин?

— Не.

— Прибирай се. Най-добре е да си дойдеш.

— Ще поостана — казах аз.

Прекъснахме разговора. И сега какво? Есперанца беше права. Това не беше моя работа. Ако можех да бъда полезен на Териса, добре, тогава би било логично да остана. Ала нямах представа как бих могъл да й помогна, освен да внимавам да не се озове в още по-голяма беда, да не бъде въвлечена в убийство, което не е извършила. Берлеан не бе от онези, които биха могли да я насочат по правилния път.

С периферното си зрение забелязах, че някой седна до мен на масата.

Обърнах се и видях мъж с късо подстригана и щръкнала като стърнище коса. По черепа му имаше белези. Тенът му бе тъмен, маслинен, и когато се усмихна, в устата му проблесна златен зъб, който прилягаше на златната верижка, висяща на врата му. Вероятно някои го намираха доста хубав, ала хубостта му бе опасна като привлекателността на лошо момче. Под разкопчаната си сива риза с къси ръкави бе облякъл бяла фланелка. Носеше черни панталони.

— Погледни под масата — ми каза.

— Ще ми покажеш пикалото си ли?

— Погледни или ще умреш.

Не говореше с френски акцент — в говора му имаше нещо меко и рафинирано. Почти като на британец, или може би на испанец — нещо аристократично. Дръпнах стола си назад и погледнах. Беше насочил пистолет към мен.

Отпуснах длани върху масата и се помъчих да дишам равномерно. Вдигнах очи и срещнах неговите. Бързо прецених околната обстановка. На ъгъла се шляеше мъж с тъмни очила и полагаше огромни усилия да се прави, че не ни наблюдава.

— Слушай ме или ще те усмъртя.

— Което е обратно на „съживя“ ли?

— Какво?

— Да усмъртиш някого е обратно на това да го съживиш — казах аз и додадох: — Няма значение.

— Виждаш ли зелената кола на ъгъла?

Виждах я — недалеч от мъжа със слънчевите очила, който се правеше, че не гледа към нас. Приличаше на малък фургон. Отпред седяха двама мъже. Запаметих номера и започнах да обмислям следващия си ход.

— Виждам я.

— Ако не искаш да те застрелям, следвай точно указанията ми. Сега ще станем бавно и ти ще влезеш през задната врата на фургона. Няма да вдигаш шум…

И тъкмо в този момент разбих лицето му в масата.

Още щом той седна до мен, започнах да преценявам различните възможности, с които разполагам. Вече знаех: планират да ме отвлекат. Ако вляза във фургона — край. Нали сте чували, че когато някой изчезне, първите четирийсет и осем часа са фатални за него? Не ви се казва само едно — вероятно защото е ясно като бял ден — че с всяка изминала минута вероятността да те открият става все по-далечна.

Така беше и в този случай. Ако ме напъхат в автомобила, всеки шанс да бъда открит изчезва. В мига, в който стана и го последвам към колата, преимуществото ще е на тяхна страна. Той не очаква да го нападна. Мисли си, че го слушам най-внимателно. Не представлявам заплаха за него. И той продължава да се упражнява в предварително подготвената си реч.

Така че използвах елемента на изненада.

Той бе отместил поглед встрани само за миг, за да е сигурен, че фургонът е на мястото си. Това ми и трябваше. Вече държах здраво масата. Напрегнах мускулите на краката си. Връхлетях го от седнало положение.

Масата се стовари върху физиономията му. В същия миг отскочих встрани за всеки случай — ако случайно натисне спусъка.

Не му оставих никакъв шанс.

Под дрехите бях навил синджир около тялото си — размахах го. Ако до този миг противникът ми имаше само белези върху главата, сега целта ми бе ясна — да го осакатя. Да го нараня, да го обезсиля по някакъв начин. Но освен него ме чакаха поне още трима като него. Надявах се, че ще се разпръснат, ала не можех да разчитам на това.

Имах право. Защото те не се разпръснаха.

Очите ми затърсиха пистолета. Както можеше да се очаква, при удара той го бе изпуснал. Стоварих се върху противника си. Масата бе върху лицето му. Тилът му се удари в паважа и звукът от удара глухо отекна.

Спуснах се към пистолета.

Хората се разбягаха с писъци. Търкулнах се към оръжието, вдигнах го и продължих да се търкалям. Застанах на коляно и се прицелих в мъжа с тъмните очила, който чакаше на ъгъла.

Той също имаше пистолет.

— Стой! — извиках аз.

Мъжът насочи пистолета си към мен. Не се поколебах. Прострелях го право в гърдите.

В мига, в който дръпнах спусъка, се изтърколих към стената. Малкият зелен фургон даде газ и се насочи към мен. Разнесоха се изстрели. Този път стреляха с нещо по-мощно от пистолет.

Стената се олющи от куршумения откос.

Чуха се още писъци.

Ох, човече, и през ум не ми мина подобно нещо. Бях си направил сметката само за моята особа. Но наоколо минаваха пешеходци, а аз си имах работа с отявлени психопати, на които не им пукаше, че могат да наранят околните.

Видях белязания, върху когото бях стоварил масата, да шава под нея. Слънчевите му очила бяха паднали. Кръвта шумеше в ушите ми. Чувах собственото си дишане.

Трябваше да продължа.

— Не мърдай! — извиках аз, а после, тъй като и в най-критичните моменти на човек му хрумват странни неща, се запитах как командата ми би прозвучала на френски или дали изобщо би могла да се преведе. Хей, куршумите от автомата за малко да дадат отговор на всичките ми въпроси. Приведох се и се затичах в посока, обратна на онази, в която се движеше фургонът, към мястото, където преди това бе паркиран. Гумите изсвистяха. Чуха се още гърмежи. Завих зад ъгъла и продължих да тичам. Бях излязъл отново на „Рю Дофин“. Хотелът бе на стотина метра пред мен.

Ами сега?

Бързо се обърнах назад. Фургонът бе дал заден и сега обръщаше. Огледах се за някоя улица или алея, по която да свърна.

Нищо. Или пък…?

През улицата зърнах тесен път. Помислих си да пресека, но щях да бъда изложен на куршумите. Фургонът се бе насочил към мен. Цевта на оръжието стърчеше през прозореца.

Всеки можеше да го види.

Не спирах да тичам. Бях привел глава, сякаш така щях да се превърна в по-незабележима цел. По улицата вървяха хора. Някои осъзнаха какво става и се изпокриха. Други се блъскаха в мен и се просваха на земята.

— Залегни! — продължавах да крещя, защото трябваше все нещо да викна като предупреждение.

Последва нов откос. Покрай ухото ми изсвистя куршум и дори усетих повея на вятъра в косата си. После дочух сирените.

Отново онези ужасни френски сирени, къси и пронизителни, с чийто зловещ писък така и не свикнах.

Фургонът спря. Отидох встрани и се залепих за стената. Фургонът профуча назад и се отправи отново към ъгъла. С пистолет в ръка аз се питах дали да не стрелям. Фургонът се бе отдалечил, а по пътя имаше твърде много пешеходци. Вече бях извършил достатъчно неразумни постъпки.

Не исках да избягат, ала не желаех по улицата да се разлетят още куршуми.

Задната част на фургона бавно се отвори. Отвътре се появи мъж. Белязания се бе изправил. По лицето му имаше кръв и аз се запитах дали не бях счупил носа му. За два дни два счупени носа. Добра работа, стига да ти се заплаща.

Белязания се нуждаеше от помощ. Погледна надолу по улицата в моя посока, ала аз бях твърде далеч и той не ме забеляза. Изпитах желание да му помахам с ръка. Отново чух сирените, приближаваха се. Обърнах глава и видях две полицейски коли да идват към мен.

Ченгетата изскочиха от колите с насочено към мен оръжие. За миг се изненадах, бях готов да им обясня, че съм от добрите, но после всичко се изясни. Бях въоръжен. Бях застрелял някого.

Ченгетата изкрещяха нещо, което взех за команда да остана на място и да вдигна високо ръце и аз се подчиних. Пуснах пистолета си на паважа и приклекнах на едното си коляно. Ченгетата се затичаха към мен.

Погледнах към фургона. Исках да го посоча на полицаите, да им кажа да го последват, но добре знаех за какво щеше да се приеме всяко мое движение. Полицаите крещяха и ми даваха някакви указания, ала тъй като не ги разбирах, стоях и не мърдах.

После зърнах нещо, което ме накара да пожелая отново да взема оръжието си в ръка.

Вратата на фургона бе отворена. Белязания се изтърколи вътре. Другият мъж скочи зад него и започна да затваря вратите, докато фургонът тръгваше. Ракурсът се смени и за един миг — дори още по-малко, може би за части от секундата — успях да хвърля поглед във вътрешността на автомобила.

Бях далеч, вероятно на седемдесет-осемдесет метра от него, така че е възможно да съм сгрешил. Може би ми се привиждаше.

Обзе ме паника. Не можех да се успокоя и започнах да се изправям. Толкова бях отчаян. Бях готов да скоча, да грабна пистолета и да се прицеля в гумите. Ала полицаите скочиха върху мен. Не ги бях броил. Бяха четирима или петима. Нахвърлиха ми се и отново ме събориха на земята.

Започнах да се съпротивлявам и усетих нещо остро да ме мушка в бъбрека — вероятно полицейска палка. Това обаче не ме накара да спра.

— Зеленият фургон! — извиках.

Зелени фургони — колкото щеш. Усетих как извиват ръцете зад гърба ми.

— Моля ви — можех да доловя лудия страх в собствения си глас и се помъчих да го укротя, — трябва да ги спрете!

Ала думите ми не предизвикаха никакъв ефект. Фургонът бе изчезнал.

Затворих очи и се опитах да повикам обратно в паметта си онази частица от секундата. Защото онова, което зърнах в задната част на фургона — или което си мислех, че виждам — точно преди вратите на автомобила да се затворят и да го погълнат, бе момиче с дълга руса коса.