Харлан Коубън
Изгубена завинаги (29)

Двайсет и девета глава

Улицата наистина беше задънена. В буквалния смисъл на думата.

Следвахме джипиес устройството на автомобила към офис сградата в Хо-Хо-Кус, Ню Джърси, в края на улица без изход. Там се намираше „Магазина на Ед“, салон по карате, наречен „Орловият нокът“, и едно евтино фотоателие със стъклена витрина, на която пишеше „Официалната практика на Албин Ларами“. Като минахме пред него, аз посочих към разноцветния надпис.

— Официалната — забелязах. — Защото не би предпочела неофициалната практика на Албин Ларами, нали така?

На витрината се виждаха сватбени снимки, направени с толкова мътни лещи, че бе трудно да се каже къде свършва женихът и къде започва невестата. Имаше и модели, фотографирани в предизвикателни пози — повечето бяха на жени, облечени в бикини. Тук се намираха и най-крещящите бебешки снимки в кафяви тонове, направени ужким по времето на кралица Виктория. Бебетата бяха облечени в надиплени мантии и изглеждаха страховито. Колкото пъти зърна бебешка фотография от викториански тип, толкова пъти си казвам: „Който и да е на тази снимка, отдавна е изгнил в земята“. Вероятно съм по-зловещ от мнозина, но се питам кому са нужни толкова превзети фотографии?

Влязохме в приземния етаж и аз погледнах указателното табло. „Спасете ангелите“ се помещаваше в апартамент 3В, но вратата беше заключена. Мястото, където е била табелата, бе избеляло.

Най-близкият офис до този бе на одиторска къща, обозначена като „Бруно и съдружници“. Попитахме ги за съседите им.

— О! Напуснаха преди няколко месеца — осведоми ни секретарката. На табелката с името й пишеше: „Минерва“. Не знаех дали това е малкото й име или фамилията й. — Преместиха се веднага след взлома.

Вдигнах въпросително вежди и се наведох към нея.

— Взлом ли? — попитах.

Що се отнася до сондирането — много съм добър.

— Да. Изнесоха се. Трябва да е било… — лицето й се сгърчи, — хей, Боб, кога разбиха вратата на съседите?

— Преди три месеца.

Това бе всичко, което успяхме да научим от Минерва и Боб. Във филмите по телевизията детективите винаги питат дали предишният обитател е оставил „адрес, на който да му препращат пощата“. В реалния живот такова нещо няма. Върнахме се и се вторачихме в заключената врата на „Спасете ангелите“. Но вратата мълчеше.

— Готов ли си да се върнеш на работа? — попита Есперанца.

Кимнах. Тръгнахме да излизаме. Навън премигнах на светлината и чух Есперанца да казва:

— Здрасти.

— Какво има?

Тя посочи към един автомобил на отсрещната страна на улицата.

— Погледни лепенката върху задната броня.

Знаете тези ваденки. Овална форма с черен надпис, показващ местата, които си посетил с автомобила. Струва ми се, че започваше с градове в Европа. Когато някой турист се връща от екскурзия в Италия, той може да постави надписа „ROM“ отзад на колата си. Вече всеки град си има съответно лого като израз на гордост или нещо такова.

На този автомобил се четеше надписът: „ХХК.“

— Хо-Хо-Кус — забелязах аз.

— Вярно.

Замислих се върху буквите.

— Опал в Хо-Хо-Кус. Може би цифрите четири-седем-едно-две е номерът на нечий дом.

— „Опал“ може да е име на човек.

Обърнахме глави към мястото, където бяхме паркирали нашия автомобил. Там ни очакваше още една изненада. Зад колата ни бе паркиран черен кадилак и беше блокирал пътя ни. Видях едър мъжага в кафяв костюм на вицепрезидент да се отправя към нас. Имаше голямо ъгловато лице и приличаше на някой от дръзките нападатели на Грийн Бей Пакър от 1953 година.

— Господин Болитар?

Разпознах гласа му. Бях го чувал цели два пъти. Веднъж по телефона, когато търсех Берлеан, и втория път в Лондон, секунди преди да припадна.

Есперанца излезе пред мен, сякаш да ме защити. Поставих ръка на рамото й, за да я уверя, че всичко е наред.

— Специален агент Джоунс — изрекох аз.

От кадилака слязоха други двама мъже — вероятно също агенти, казах си аз. Вратата остана отворена, а агентите се подпряха на автомобила. И двамата носеха тъмни очила.

— Ще трябва да ни придружиш — каза той.

— Арестуван ли съм? — попитах.

— Още не. Но трябва да ме придружиш.

— Да почакаме прокурорската заповед, какво ще кажеш? — предложих аз. — Ще доведа и адвоката си. Както си му е редът.

Джоунс направи крачка към нас.

— Няма да ти връча официално обвинение. Но съм убеден, че си извършил престъпление.

— Да не би да си свидетел?

Джоунс сви рамене.

— Къде ме откарахте, когато изгубих съзнание? — попитах аз.

Той изфабрикува дълбока въздишка.

— Нямам представа за какво говориш. Нито аз, нито ти имаме време за подобни въпроси. Да се повозим, става ли?

Когато той протегна ръка да ме хване, Есперанца се обади:

— Специален агент Джоунс?

Той я погледна.

— Има обаждане за вас — каза тя.

Есперанца му подаде мобилния си телефон. Той свъси вежди, ала го пое. Аз също се намръщих и я погледнах. Изражението на лицето й нищо не ми подсказваше.

— Ало? — обади се Джоунс.

Звукът на телефона бе достатъчно силен, за да чуя ясно гласа на човека отсреща. Той каза:

— Хромирана в стил „Милитер“ и с логото на „Гучи“, инкрустирано в долния ляв ъгъл.

Беше Уин.

Джоунс само рече:

— Ъ?

— През мерника на снайпера си виждам катарамата на колана ти, макар че съм се прицелил седем сантиметра по-надолу — каза Уин. — Но като гледам, и пет ще са достатъчни.

Хвърлих поглед към катарамата на Джоунс. Точно така. Нямах представа какво означава хромирана в стил „Милитер“, но в долния ляв ъгъл наистина бе инкрустирано логото на „Гучи“.

— Купуваш „Гучи“ със заплата на държавен служител? Сигурно са ти направили отбивка от цената.

Както държеше слушалката до ухото си, Джоунс започна да се оглежда.

— Предполагам, че разговарям с господин Уиндзър Хорн Локуд.

— Нямам представа за какво говориш.

— Какво искате?

— Съвсем просто нещо. Господин Болитар няма да те придружи.

— Заплашвате федерален служител. Това е углавно престъпление.

— Коментирам усета ти за мода — отвърна Уин. — И при положение че коланът ти е черен, а обувките кафяви, единственият престъпник тук си ти.

Джоунс вдигна очи и срещна погледа ми. Гледаше доста спокойно за човек, в чиито слабини се е прицелил снайперист. Хвърлих поглед към Есперанца. Тя не ме погледна. Осъзнах нещо съвсем очевидно: Уин не беше в Банкок. Беше ме излъгал.

— Не желая да се разиграват сцени — отвърна Джоунс и вдигна ръце. — Добре, никой никого няма да насилва. Приятен ден.

Обърна се и се отправи към автомобила си.

— Джоунс! — викнах след него аз.

Той се обърна и засенчи очите си с длан.

— Известно ли ти е какво стана с Териса Колинс?

— Да.

— Кажи ми.

— Ако ме придружиш — постави условие той.

Погледнах към Есперанца. Тя отново подаде телефона си на Джоунс.

Уин рече:

— Разбрано. Няма да можеш да се скриеш. Семейството ти също. Ако нещо му се случи, ще те унищожа. Ще унищожа всичко, което обичаш и за което те е грижа. Не, това не е заплаха.

Телефонът замлъкна.

Джоунс ме погледна.

— Симпатяга.

— Дори нямаш представа какъв голям симпатяга е той.

— Готов ли си?

Тръгнах след него и се качих в кадилака.