Сара Адисън Алън
Тайна с цвят на праскова (18)

Осемнайсета глава
Пазителките на тайната

1936

Първия път, когато се случи, Джорджи се събуди вледенена. Не разбираше защо. Това лято беше толкова горещо, че спеше върху завивките и пак се обливаше в пот. Тази нощ обаче струйките пот бяха замръзнали като корички върху кожата й. Тя потрепери и погледна към прозореца, очаквайки да види, че светът отвън е покрит със скреж. Светът се променя, помисли си в просъница тя. Променяше се от месеци. А сега Тъкър с чаровната усмивка и вълшебствата се бе преместил да живее при тях в „Мадам“ и Джорджи усещаше още по-силно промяната. Във въздуха витаеше надежда, надежда, че прасковената градина ще разреши финансовите им затруднения. Баща й, който я отбягваше, когато беше в добро настроение, и я винеше за смъртта на майка й при тежкото раждане, когато беше сърдит, дори той изглеждаше щастлив да я види, щом слезеше за вечеря. Беше щастлив да я види, защото Тъкър се радваше да я види. Тъкър умееше да променя хората. И затова никой сякаш не забелязваше как се притиска към нея в коридорите, как винаги се оказва наоколо, когато излиза от банята. Не обръщаха внимание на трескавия му характер и на избухливостта му. Агата й казваше, че се държи глупаво и няма представа какъв късмет е извадила. Тъкър беше променил и нея. Преди Джорджи можеше да сподели всичко с Агата, ала сега у приятелката й сякаш пламваше нещо, когато я види. А Джорджи не разбираше защо. Напоследък се чувстваше много самотна. Не съзнаваше колко самотна е тук горе на Джаксън Хил, докато приятелките й спряха да идват при нея. Отбягваха я и на увеселенията. Затова сега си стоеше в стаята, кърпеше рокли, за да ги носи още една година, или подреждаше куклите, подредени в стъкления шкаф. Решеше им косите, гладеше им престилките и мечтаеше за деня, когато промените ще приключат и животът отново ще потече постарому.

Онази нощ тя се изправи трепереща в леглото и усети дъх на пушек и праскови. Беше свикнала с аромата на праскови. Тъкър го носеше върху кожата си. Уханието го следваше навсякъде. Твърдеше, че затова птиците не го оставят на мира — защото обичат аромата му. Джорджи не спореше, но винаги й се струваше, че птиците, връхлитащи върху му, изглеждат ядосани, а не очаровани.

Озърна се и забеляза малка червена светлинка до вратата. Запаленият край на цигара. Някой стоеше до затворената врата на стаята й. Сърцето й подскочи в гърдите. Усети го като юмрук, ударил я отвътре.

Тъкър излезе от сянката. Пъхна цигарата в устата си и дръпна, осветявайки лицето си. Кожата му засия. Пусна цигарата на пода, стъпка я и отново се възцари мрак.

Легна при нея, а тя не разбираше какво се случва. Когато най-после си тръгна, Джорджи остана в леглото до сутринта, защото се страхуваше да стане. Призори го чу да слиза от таванската стая. Спря пред вратата й и после се отдалечи. Когато къщата притихна, тя стана и се изкъпа, но после подпря вратата със стол и не позволи на никого да влезе, докато баща й не настоя да слезе да вечеря с тях. Минаха седмица-две и тя реши, че случилото се няма да се повтори. Започна да се съвзема. Светът й не беше същият, но знаеше, че ще оцелее.

Той обаче се върна.

Цяло лято продължи така. Молеше за помощ, ала никой не искаше да я изслуша. Той ги караше да оглушават. Джорджи не виждаше край. Щеше да продължава вечно, ако не намереше начин да го спре. Ала не беше толкова смела. Никога не й достигаше смелост.

До деня, когато най-после осъзна, че е бременна.

Този ден тя занесе тигана на готвача в стаята си. Когато падна нощта, застана зад вратата и зачака.

Удари го — странно тупване, сякаш някой изпуска нещо в съседната стая — и застина на място, сякаш очаква всичко да добие предишния си облик. Затрепери. Нищо не се промени. Продължаваше да е бременна. Тъкър лежеше на пода. Наранен или дори убит. Баща й нямаше да я разбере. Никой нямаше да я разбере. Освен…

— Покажи ми го — каза й Агата, когато Джорджи дотича в къщата й.

Препъваше се и падаше по пътя и стигна Хикъри Котидж цялата в кал и драскотини. Знаеше пътя към стълбите в задната част на къщата, стълбите, по които безброй пъти се бяха промъквали, без да ги усетят родителите на приятелката й. Събуди Агата и я помоли да я изслуша, помоли я за помощ. Доверяваше й се повече от всеки друг на този свят. И случилото се през това лято не би могло да изтрие дълголетното им приятелство. Приятелствата не си отиват просто така. Поне се молеше да е права. Вече бе изгубила достатъчно.

По пътя за „Мадам“ Агата крачеше странно безмълвно. Тъкър беше на същото място — върху пода в стаята на Джорджи. Тиганът лежеше върху гърдите му като тежест, затиснала го да не отлети. Агата коленичи до него, мърморейки нещо неразбираемо. Положи длан върху главата му, но я отдръпна като опарена. Изправи се и каза:

— Трябва да побързаме. Не е умрял още. И е ядосан. Ще изкопаем яма наблизо. Не можем да го отнесем далеч. Ще го заровим в двора. Дъждовете ще отмият почвата горе на хълма. Хайде, Джорджи, да започваме!

В това я биваше Агата — да взема решения, да организира, да разделя задачите на изпълними стъпки.

Работиха на свещ. В кухнята Джорджи смеси пипер и дървени стърготини от дървоядите по верандата. Веднъж готвачът й беше казал, че ако поръсиш сол и пипер пред някоя врата, никой не може да излезе през нея. Посипа сместа пред стаите на баща си и на братята си с надеждата да спечели време.

Копаха часове наред възможно най-далеч от къщата, но по-встрани от ската, където хълмът можеше да се свлече. Никога нямаше да забрави тишината. Мъглата под тях скриваше града и приглушаваше всички звуци. Сякаш бяха единствените оцелели на света, две млади жени, решени да погребат символа на своята безпомощност, за да се спасят.

Когато Агата каза, че ямата е готова, полумесецът вече бе превалил небосклона.

Върнаха се в „Мадам“ да донесат Тъкър. Довлякоха го до прозореца в стаята на Джорджи и го избутаха навън. После го уловиха за ръцете и краката и ту го носеха, ту го влачеха към задния двор. Тялото му оставяше черна диря, сякаш светкавица бе изпепелила земята.

Когато приключиха, видяха как слънцето се издига над мъглата. Бяха кални, разтреперани и онемели.

Накрая Агата се обърна към Джорджи и я прегърна. Едва след миг Джорджи усети, че тя плаче, а Агата не плачеше никога.

— О, Агата — каза Джорджи. — Съжалявам.

— Не! — отдръпна се назад приятелката й. — Няма за какво да съжаляваш. Аз съм виновна. Що за приятел позволява да се случи такова нещо? Аз съжалявам. Разкайвам се.

— Какво ще правя, Агата? — попита Джорджи. — Кажи ми какво да направя?

— Ще се справим. Не бой се. Каквото и да стане, аз ще бъда до теб. Никога вече няма да те подведа.

— Ами ако разберат, че съм аз?

Агата я улови за ръката.

— Докато съм жива, Джорджи, никой няма да разбере, че си го направила. Обещавам.

Седемдесет и пет години по-късно Агата още спазваше обещанието си.