Франсис Скот Фицджералд
Писма (2)

Писма до Франсес Скот Фицджералд

8 август 1933 г.

„Ла пе“, Роджърс Фордж

Таусън, Мериланд

 

Здравей, Сладкиш^[1],

Страшно бих искал да си изпълняваш добре задълженията. Ще можеш ли да ми кажеш нещо повече за заниманията си по френски? Радвам се, че си щастлива — макар да не вярвам в щастието. Не вярвам и в нещастието. Те съществуват само на сцената или на екрана, или в книгите, в живота ги няма.

Вярвам само в едно: че животът награждава за добрите дела (в зависимост от вродените способности на човека) и наказва на неизпълнението на задълженията, при това наказва двойно. Ако в библиотеката на лагера имате сонетите на Шекспир, помоли мисис Тайсън да потърсиш в книгата онзи сонет, който съдържа следния стих: „Лилиите, които гният, миришат по-лошо от водораслите^[2].“

Днес чувствувам главата си празна; струва ми се, че животът се изразява само в това да произвеждам разкази за „Сатърди Ивнинг Поуст“.^[3] Мисля за теб, и винаги с удоволствие; но ако още веднъж ме наречеш „татенце“, ще хвана Белия Котак и ще го напердаша хубаво, по шест удара за всяка твоя проява на непокорство. Как ти се струва това?

Ще уредя сметката за лагера.

А сега ще завърша в полушеговит тон.

Неща, които трябва да те вълнуват:

смелостта

чистотата

предприемчивостта

изкусната конна езда.

Неща, които не трябва да те вълнуват:

общественото мнение

куклите

миналото

бъдещето

съзряването

преднината, която някой друг би имал в сравнение с теб

успехът

неуспехът, освен ако ти не си виновна за него

комарите

мухите

насекомите въобще

родителите

момчетата

разочарованията

удоволствията

удовлетворението.

Неща, за които трябва да се замислиш:

Към какво точно се стремя?

Каква съм в сравнение с моите връстници по отношение на:

а) образоваността

б) разбирам ли наистина хората и мога ли да общувам с тях?

в) старая ли се да превърна тялото си в полезен инструмент или го пренебрегвам?

Целувам те с обич

Есента на 1937 г.^[4]

 

Ще се постарая да не се появя с такси за Деня на благодарността^[5], за да не те излагам пред твоите „изискани“ съученички. Не е ли старомодно богатите момичета да бъдат наричани „изискани“? Хващам се на бас, че поне единият от дядовците на две трети от съученичките ти при мис Уокър е продавал стари неща из бордеите на Ню Йорк, Чикаго или Лондон, и ако знам, че има опасност да възприемеш критериите на богаташите пришълци, веднага бих те преместил в някое училище в Южните щати, където образованието не е чак на такава висота и думата „изискан“ не е така нелепо опошлена. Знам ги аз всичките тия мошеници и ако има друг, по-гибелен път от този между Парк Авеню^[6] и Рю де ла пе, то на мен поне не ми е известен.

Тези хора нямат дом, те се срамуват да се нарекат американци, а същевременно не могат да овладеят културата на някоя друга страна; обикновено се срамуват от мъжете си, от жените си, от дядовците си и не са в състояние да отгледат потомци, с които да се гордеят, дори и да са имали смелостта да ги родят, срамуват се един от друг и въпреки това всеки разчита на слабостите на другите, те са истинска заплаха за обществото, в което живеят — но защо всъщност трябва да продължавам? Знаеш отношението ми по тези въпроси. Ако дойда и те видя, че си възприела маниерите на Парк Авеню, ще трябва да ми се оправдаваш като някой просяк от Джорджия или като някой убиец от Чикаго. Бог да му е на помощ на Парк Авеню.

7 юли 1938 г.

 

Много се радвам, че си добре и не седиш със скръстени ръце, но съжалявам, че твоят подбор от постфлоберовски реализъм те е разочаровал. Ако бях аз, не бих започнал Хенри Джеймс с „Портрет на една дама“, който не е от най-ранните му произведения и е пълен с маниеризми. Защо не прочете най-напред „Родерик Хъдзън“ или „Дейзи Милър“? „Господарят Джим“ е голяма работа — поне първата трета на романа, както и самият му замисъл, въпреки че силата му намалява, когато се стигне до съдебните зали в Калкута — или беше някъде другаде, не помня. Интересно ми е дали разбираш защо този роман е толкова добър. „Сестра Кари“, може би първата литературна изява на американския реализъм, е дяволски хубава книга, а се чете така лесно, както „Истинската история“^[7].

Пролетта на 1940 г.

 

Открай време пролетта за мен е най-ужасното време за работа. През периода на продължителната зимна скука не ми остава нищо друго, освен да чета, да се уча. Но после, в дългите мечтателни дни на пролетта, губя желанието си за наука и едва през юни съумявам да нагазя отново в нейните горещи води. И аз не знам какво да ти кажа — всичките ми съвети са крайно отвлечени и теоретични. Но ако сега двамата бяхме заедно и можехме да поговорим така, както ние си знаем, вероятно бих успял да ти помогна с проблема за концентрирането. Всъщност не е толкова трудно да се концентрираш, дори и за такива мечтатели като теб и мен — работата е там, че ние се чувствуваме адски сигурни, стига да имаме достатъчно пари в банката за утрешния обяд и достатъчно запаси от морални сили, за да можем да преодолеем следващото изпитание. Ние винаги си въобразяваме, че притежаваме резерви — материални и морални, — без всъщност да е така, и оттук идват главните ни беди. Една от причините, поради които често се озовавам в долината на депресията, е, че през година-две трябва да се катеря нагоре след поредния банкрут. Знаеш ли какво точно значи банкрут? Това значи да посягаш към запаси, които не притежаваш. Едно време се мислех за толкова силен, че ми се струваше невъзможно да се разболея, а ето че най-неочаквано лежах болен цели три години, след което трябваше бавно и продължително да се катеря пак нагоре. По-мъдрите хора някак успяват да натрупат резерв — например, ако такъв човек си определи една вечер, за да се подготви за тест по философия, и точно тази вечер научи, че най-добрият му приятел е болен и се нуждае от неговата помощ, той би могъл да му я посвети, тъй като си е оставил в запас още един или два дни. Но аз мисля, че в това отношение и ти като мен ще бъдеш глупак през целия си живот, тъй че само си хабя думите.

7 май 1940 г.

 

Питаш ме дали в изкуството е по-голямо постижение да създадеш нова форма, или да усъвършенствуваш старата. Най-добрият отговор на този въпрос е дал Пикасо в разговор с Гъртруд Стайн, макар че думите му са горчиви: „Направиш нещо пръв, а после дойде някой друг и вземе, че го направи по-добре…“

Според всеки истински творец откривателят — тоест такъв като Джото или Леонардо — хиляди пъти превъзхожда съвършения Тинторето, а оригиналните Лорънсовци са хиляди пъти по-велики от Стайнбековците.

20 юни 1940 г.

 

Как бих искал да сме заедно сега, в този следобед. В момента седя и унило разсъждавам над загубата на тригодишния ми форд и на тридесет и три годишния ми зъб. Според полицията фордът (купен изцяло на кредит) вероятно ще бъде намерен, калифорнийските младежи обичат тази детинска игра — да крадат коли и после да ги изоставят някъде. Но любимият ми зъб…

Като компенсация открих, че в новия брой на „Колиърс“ са пуснали един мой разказ. Бях го започнал през 1936-а, когато си счупих рамото, и го писах с прекъсвания през следващите две години. Струваше ми се ужасен. Съмнявам се дали ще успея някога да овладея изкуството на краткия, популярно написан разказ. В момента пиша един шедьовър за „Ескуайър“ и чакам да видя дали моят продуцент ще успее да продаде на Шърли Темпъл сценария по „Завръщане във Вавилон“. Ако това стане, бъдещето ще ми се струва много по-светло…

Току-що ми се обадиха от полицията, че са намерили колата. Крадецът, след като му свършил бензина, я изоставил насред булевард Холивуд. Горкото момче сигурно се е страхувало да помоли някого да му помогне да избутат колата до тротоара. Надявам се, че следващия път ще пипне хубавата голяма кола на някой продуцент, с много бензин и с по един зареден пищов във всеки страничен джоб, та да може да започне истинската си кариера на престъпник. Не обичам, когато някой прекъсне образованието си.

Имаш ли копие от статията за „Ню Йоркър“? Чух, че лекциите на Джон Мейсън Браун били много посещавани, и мисля, че театралната критика е доста модна като предмет, но на мен лично тя ми напомня с нещо на училището за разпоредители в „Рокси“^[8]. Струва ми се прекалено откъсната от самия театър. А може би целта е именно да се откъснеш от предмета и най-крайната фаза на едно такова откъсване би било училище за подготвяне на критици, които да критикуват преподавателите, водещи лекциите по театрална критика.

Светът наистина е гадна работа — току-що изчетох новия брой на „Лайф“ и сега се хвърлям на един филм на Борис Карлоф, та да се поободря. Много вдъхновяващ филм, нарича се „Труп за закуска“…

Някога мислех, че Лейк Форест е най-прелестното място на този свят. Може и да е бил.

18 юли 1940 г.

 

Интересно ми е дали си чела нещо това лято имам предвид някоя добра книга като „Братя Карамазови“, „Десет дни, които разтърсиха света“ или „Животът на Христос“ на Рьонан. Никога не ми говориш за четивата си, освен за кратките откъси, които разглеждате в училище и които четеш по необходимост. Знам, че си прочела някои от книгите, които ти дадох миналото лято, но нищо друго не ми е известно по този въпрос. Чела ли си например „Дядо Горио“ или „Престъпление и наказание“, или „Куклен дом“, или „Свети Матей“, или „Синове и любовници“? Човек не може да си изработи добър стил, ако всяка година не опознава по няколко първокласни писатели. Или по-точно, вместо да представлява подсъзнателна амалгама от всичко онова, което те е възхитило, твоят стил ще бъде просто отражение на стила на онзи автор, който си чела напоследък.

3 август 1940 г.

 

Не е лесно да започнеш сам, без чужда помощ. В началото се нуждаеш от някой ентусиаст-познавач; когато бях в Принстън, Джон Пийл Бишъп изпълни тази роля за мен. Аз открай време пописвах стихове, но той ме накара в течение на няколко месеца да разбера разликата между поезията и онова, което не е поезия. Едно от първите ми открития вследствие на неговото обучение бе, че някои от преподавателите, които ни учеха що е поезия, всъщност я мразеха и нямаха никакво понятие от нея. Започнах едни безкрайни препирни с тях, които завършиха с това, че престанах да ходя на лекциите им…

Поезията трябва да гори в теб като огън — както музиката за музикантите или марксизмът за комунистите, — в противен случай тя е нищо, безсмислена, формалистична скука, която педантите могат до безкрай да отрупват с досадните си бележки и обяснения. „Ода на гръцката ваза“ е невероятно красива, всяка сричка тежи на мястото си, както всяка нота от Бетховеновата Девета симфония, или пък е нещо, което не можеш да разбереш. Тя е това, което е, тъй като, в даден момент от историята един изключителен гений е спрял за малко и я е докоснал. Мисля, че съм я чел поне сто пъти. Едва на десетото четене започнах да разбирам за какво става въпрос, долових нейния ритъм и съвършената й вътрешна структура. Същото е и с „Ода на славея“, която не мога да чета, без да се просълзя; същото е и със знаменитите строфи за двамата братя — „защо бяха те тъй горди“ и т.н., както и с „Навечерието на деня на света Агнеса“, съдържащо най-богатата, най-чувствената образност в английската поезия, без да се изключва Шекспир. И накрая — четирите велики сонета на Кийтс — „Звезда сияйна“ и прочие…

Ако човек още като млад осъзнае тези неща и притежава добър слух, по-късно лесно би правил разлика между златото и шлаката в онова, което чете. Тези осем стихотворения могат да послужат като пример за майсторство за всеки, който действително се интересува от словото, от неговата способност да въплъщава идеи, да убеждава и очарова. След като си чел Кийтс, известно време подир това имаш чувството, че цялата друга поезия представлява само някакво подсвиркване с уста или мрънкане.

12 август 1940 г.

 

Работата сред бедняците се отразява различно върху различните хора. Ако самият ти си беден, вникваш в тяхната психология и това те обогатява — например когато някой младеж, работил на луксозни кораби, се прехвърли на най-обикновена шхуна, той ще трябва да споделя лишенията на моряците и несъмнено ще възприеме за цял живот нещо от техния мироглед. Затова пък, ако някоя възпитаничка на Бенингтън реши за разнообразие да поработи един месец някъде из копторите, като прекарва уикендите в разкошния дом на родителите си в Лонг Айланд, тя не би получила нищо друго освен самодоволното чувство, че е избраница, която живее в изобилие.

5 октомври 1940 г.

 

Радвам се, че си харесала „Смърт във Венеция“. Не виждам никаква друга връзка между тази новела и „Портретът на Дориан Грей“ освен алюзията за хомосексуалните наклонности на двамата герои. „Портретът на Дориан Грей“ е малко повече от силно въздействуваща приказка, която подтиква седемнадесетгодишните към интелектуални занимания (така, както ти възприемаш романа сега, навремето го бях възприел и аз). По-късно, когато го прочетеш отново, ще видиш колко е наивен в основата си. Той се намира някъде в долния, разпарцалосан край на „литературата“ така, както „Отнесени от вихъра“ е в горната граница на масовото четиво. Затова пък „Смърт във Венеция“ е произведение на изкуството, принадлежащо към школата на Флобер, което обаче не значи, че само по себе си не е оригинално. Уайлд е имал два модела за „Портретът на Дориан Грей“: „Шагренова кожа“ на Балзак и „Наопаки“ на Юисманс.

Декември 1940 г.

 

Моят роман е тайна, така поне се надявам. Мисля, че едно от добрите правила е, когато пишеш нещо, да не говориш за него, докато не го свършиш. В противен случай губиш нещо от произведението. То никога вече няма да ти принадлежи напълно.

 

Никога не критикувам някого заради неуспехите му — в живота има твърде сложни ситуации, — но към липсата на усилие съм безпощаден.

Не унивай от това, че разказът ти не е първа класа. Същевременно няма и да те окуражавам, защото, ако искаш да направиш нещо на този свят, трябва сама да преодолееш препятствията по пътя си и да се поучиш от собствения си опит. Никой не е станал писател само защото го е искал. Ако имаш да кажеш нещо — нещо, което смяташ, че никой преди теб не е казвал, трябва да го усещаш страшно силно в себе си; така накрая ще съумееш да го изразиш по начин, който никой преди теб не е намирал. И тогава онова, което имаш да кажеш, и начинът, по който го казваш, се сливат в едно цяло — сливат се така неотделимо, че сякаш са били създадени заедно…

Още малко проповед: това, което чувствуваш и върху което размишляваш, само ще си намери нов стил. Хората често се възхищават от „новия стил“ на даден писател, но това е така, защото те си мислят, че говорят само за стила, докато всъщност говорят за стремежа една нова идея да бъде предадена с такава сила, която да притежава оригиналността на мисълта. Писателството е ужасно самотно занимание и както знаеш, аз не исках ти да се впускаш в него, но щом така си решила, нека още в началото знаеш тези неща, които аз успях да разбера едва след години.

 

Да пишеш добре, е все едно да плуваш под водата със затаен дъх.

 

Изводът е следният: няма да получиш нито финансова независимост, нито безсмъртие. Но ще постъпиш умно, ако се опиташ да го публикуваш дори и без хонорар, дори и само в някое студентско списание. Така ще получиш чувството за собствено литературно съществование и ще се сближиш с други, които се стремят към същото. Що се отнася до самия процес на писане, аз мога да ти помогна само донякъде. Според мен, за да можеш да твориш стегната проза, трябва поне да си се опитал, ако ще и безуспешно, да напишеш хубав сонет, да си чел кратките драматични стихотворения на Браунинг и т.н. — но това беше моят собствен подход към прозата. Твоят може да бъде по-друг, както беше по-друг подходът на Ърнест Хемингуей. Не бих написал това дълго писмо, ако не бях почувствувал, под приповдигнатата мелодичност на твоето повествование, следи от истински ритъм, който носи клеймото на Скоти. На разказа ти все още му липсва правдивост — читателят би казал: „Е, и какво от това?“ Но когато в някой необикновен миг пожелаеш да опишеш нещо тайно, интимно — не скандала, не онова, което се говори, а същността, причината за това, което се е случило на някой студентски бал или след него, тази правдивост може би сама ще дойде при теб — и тогава ще разбереш как е възможно дори зашеметеният от големия град лапландец да почувствува необходимостта да влезе в някой от бижутерските магазини „Картие“.

 

Повечето ми връстници се захванаха сериозно за работа не на двадесет и две, а на двадесет и седем, тридесет години, та и по-късно, като междувременно бяха опитвали какво ли не — от журналистиката и учителството до скитането по моретата като най-обикновени моряци и сражаването по военните фронтове. Поетичният талант, какъвто до голяма степен е моят, обикновено съзрява рано. Докато белетристичният зависи от други фактори — нужни са асимилиране и внимателен подбор на материала или, казано по-просто, трябва да имаш какво да кажеш и да намериш интересен, интелигентен начин да го кажеш.

 

Чака ме тежка работа с този сценарий и вероятно няма да мога да ти пиша дълги писма, преди да започне годината във Васар^[9]. Прочетох разказа в „Колидж базар“ и много го харесах. Използувала си някои чудесни нови похвати и единственият му недостатък е, че не е добре балансиран, което е характерно за многократно преработваните творби. За да се получи хубав разказ, той трябва да бъде написан наведнъж или най-много на три етапа — зависи от дължината му. Триетапният разказ трябва да бъде написан за три последователни дни, после един или два дни за корекция — и готово. Естествено това е идеалното положение — човек често се натъква на препятствия, с които трябва да се пребори, но, общо взето, когато работата над разказа се проточи, когато го пишеш трудно (а това става, когато нямаш ясна концепция и съответно цялата ти конструкция се обърква), после не се чете с лекота.

Започнах да чета романа на Том Улф, който ми препоръча.^[10] По-добър е от „За времето и за реката“. Улф притежава чудесна и бърза мисъл, в книгите му има много чувства, макар на места те да граничат със сантименталността и да не са точно предадени, но зад всяка дума прозира неговата ужасна тайна — той няма какво особено да ни каже! Всички тези приказки за ВЕЛИКОТО ПУЛСИРАЩО СЪРЦЕ НА АМЕРИКА не са нищо друго освен най-банални, изтъркани фрази.

Улф умее по красив начин да преповтори вече казаното от Уолт Уитман, Достоевски, Ницше, Милтън, но самият той, за разлика от Джеймс Джойс, Т. С. Елиът или Ърнест Хемингуей, не може да добави нищо ново. Добре, всичко на този свят е толкова объркано и така враждебно към човека. И после? Повечето писатели намират своя златна жила; за Ърнест Хемингуей това е храбростта, за Джоузеф Конрад — съвършенството, за Д. Х. Лорънс — напрежението на човешките взаимоотношения, само Улф се пише за прекалено „умен“, използувам думата в нейния най-отрицателен смисъл. Умен като Фейдиман от „Ню Йоркър“, умен като критиците, които, както сам твърди, така презира. „Няма връщане у дома“ обаче е пощаден от този смъртен грях; в него има живот. Бих искал някой път да си помислиш защо и по какво тази книга е по-добра от една такава имитация на натурализма на Зола, каквато е „Души в окови“ на Моъм, и дали наистина е по-добра…

Ще оставя за един ден романа си, за да отида на зъболекар, на лекар и при моя литературен агент — при последния, за да обсъдим някои въпроси, свързани с работата ми в киното, ако реша през февруари отново да се заловя с нея.

Веднъж хванат в примките на материалния свят, човек трудно може да намери време да оформи собствения си литературен вкус, да прецени сам за себе си валидността на философските концепции и да формулира това, което поради липсата на по-добро определение бих нарекъл мъдрия и трагичен смисъл на живота.