Франсис Скот Фицджералд
Писма (1)

Писма до приятели

До Едмънд Уилсън^[1]

(1920)^[2]

Съмит Авеню 599

Сейнт Пол, Минесота

15 август

 

Скъпи Зайо,

Щастлив съм, че получих от теб писмо. Аз съм затънал в мъките на творчеството — пиша нов роман.

Кое е най-доброто заглавие:

1. Възпитание на личността

2. Романтичният егоист

3. Отсам рая

Ще го изпратя на „Скрибнърс“. Те харесаха първия ми вариант. Тук прилагам две техни писма, които сигурно ще те развеселят. Моля те, после ми ги върни.

Току-що завърших разказа си за твоя сборник^[3]. Още не съм го напечатал. Американско момиче се влюбва във френски офицер от един военен лагер в Южните щати.

От нашата последна среща досега аз се опитах първо да се оженя, после да се самоунищожа с пиене, но както толкова други почтени мъже, отритнати от жените и обществото, намерих утеха в литературата.

Три-четири мои не особено добри разказа ще излязат в списания.

Разказа за теб ще започна да пиша около 25 Auout^[4] (както казват или не казват французите), тоест след десетина дни.

Със срам трябва да призная, че в момента религиозното ми чувство е само спомен — не, не съм прав, малко повече от спомен; във всеки случай не ходя на църква, нито пък мрънкам неясни слова над зърната на броеницата.

В Ню Йорк ще бъда вероятно през септември или в началото на октомври.

Джон Бишъп не се ли е мяркал?

За бога, Зайо, напиши роман и престани да си губиш времето с издаването на сборници. Ще ти стане навик.

Това прозвуча грубо и не на място, но знаеш какво имам предвид.

Твой

Скот Фицджералд от Холдър^[5]

До Едмънд Уилсън

(1920)

Съмит Авеню 599

Сейнт Пол, Минесота

 

Скъпи Зайо,

„Скрибнърс“ приеха книгата ми и ще я издадат в края на зимата. Ти ще кажеш, че е основана изцяло на чувствата, но всъщност тя не е нито сантиментална, нито пошла.

Ще бъда в Ню Йорк вероятно през ноември — ще ти се обадя по телефона или направо ще мина да те видя. Все още не съм намерил време да напиша разказа за твоя сборник. По-добре не разчитай на мен.

Твой верен

Франсис Скот Фицджералд

До Джон Уийвър

(1921)

Гудрич Авеню 626

Сейнт Пол, Минесота

 

Скъпи Джон,

Изкуших се да напиша рецензията^[6]. Четох отзивите на Браун и Ф. П. А., но нали знаеш колко ме обичат те и какво внимание обръщам на техните авторитетни мнения.

Това е моят нов стил на писане на писма^[7]. Така биографът ми ще има повече място за бележки и коментари, когато вземе да събира писмата ми.

Последният брой на „Метрополитън“ още не е пристигнал. На всяка цена ще прочета „Емайл“. Как ми се иска да замина за Европа.

Твой

Ф. С. Фицджералд

До Едмънд Уилсън

(Пощенското клеймо е от 25 ноември 1921)

 

Скъпи Зайо,

Благодаря ти за пожеланията^[8]. Така се радвам, че и това чудо свърши. Зелда се измъкна невредима и аз я наградих с croix de guerre^[9] с палма. Като говорим за Франция, великият генерал с многозначителното име пристигна днес в нашия град.

Съгласен съм с теб относно Менкен^[10] — Уийвър и Дел са направо ужасни…

Аз почти изцяло преработих книгата си^[11]. Ако си спомняш, ти ми каза, че в сцената със среднощната беседа сякаш подготвям почвата за нещо, което остава нереализирано — тоест когато те всички започват да говорят, оказва се, че никой не казва нищо важно. Използувам някои мои нови, а (може би) и чужди идеи. Виж приложението^[12]… Свърших със себе си и сега се заемам с теб. Радвам се, че двамата с Тед Парамор сте заедно… Тед ми е много симпатичен. Може би е прекалено преуспяващ, за да се чувствува удобно в собствената си кожа, но на мен ми е симпатичен.

Какво значи това, по дяволите? Вероятно моят вътрешен усет ми го е продиктувал. Той се казва мистър Ики и е производител на портокали от Аляска…

Ако бебето е грозно, ще намери убежище зад пълното си име Франсес Скот.

Сейнт Пол е адски скучен град. Написах два хубави и три посредствени разказа.

Много харесвам „Тримата войници“, написах рецензия за книгата за „Сейнт Пол Дейли Нюс“. Модерните романи ми омръзнаха, съвсем наскоро прочетох биографията на Клемънс от Пейн^[13]. Великолепна е. Ако пишеш за мен в „Букман“, искам да прочета статията ти. Не намираш ли, че „Триумфът на яйцето“ е превъзходно заглавие? Статиите на Джон^[14] и на Дон^[15] за „Смарт Сет“ ми харесват и двете. Тъгувам за Ню Йорк. Може да дойде през есента, а после ще отида да живея в Англия. Твой приятел в тези дяволски времена, в тази пъклена дупка, животът.

Ф. Скот Фицджералд

До Едмънд Уилсън

(Вероятно е писано през пролетта на 1922 г.)

Гудрич Авеню 626

Сейнт Пол, Минесота

 

Скъпи Зайо,

По мълчанието ти съдя, че или не смяташ пиесата^[16] за достатъчно добра, за да бъде предложена на Гилдията, или те са я отхвърлили.

Тия дни я преработих и изпращам един екземпляр на Харис. Ако мислиш, че в Гилдията биха се заинтересували, ще им изпратя друг и на тях. Ти сигурно вече си напреднал с твоята пиеса. Ще ми изпратиш ли едно копие?

В момента работя като вол над няколко филма. Съжалявам, че в Ню Йорк се видяхме толкова за малко. Имах намерението да говорим надълго и нашироко, но като започна това безкрайно парти, аз явно въобще не успях да изтрезнея достатъчно, за да понеса мисълта, че съм трезвен. Всъщност цялото това пътуване се оказа крайно неудачно.

Предай моите поздрави на Мери Блеър, Тед Парамор и на който друг от елита видиш.

Още нямаме планове за лятото.

Скот Фиц…

До Едмънд Уилсън

25 юни 1922 г.

 

Скъпи Зайо,

Благодаря ти, че си предал пиесата на Крейвън, а и въобще за интереса ти към нея. Боя се само да не я надценяваш — в момента подготвям „Мистър Ики“ за моята книга, която ще излезе през есента, и нещо не ми се вижда много добра. Смятам да я преработя и да й сложа друго заглавие. След това ще я изпратя на Хопкинс. Досега съм я давал само на Милър, Харис и на Театралната гилдия. Дано Крейвън се съгласи да вземе ролята. Както си личи и от текста, аз съм я написал специално за него. Съгласен съм с теб, че „Ана Кристи“ е твърде прехвалена…

Ще напиша още една пиеса, каквато и да е съдбата на тази. Печалбата от „Красиви и прокълнати“ беше задоволителна, макар и не вдъхновяваща. Мислехме, че ще бъде далеч по-добра от тази на „Отсам рая“, но сме се лъгали. Много сгрешихме, дето я пуснахме на части в списанието. Докато излезе цялата, „Тримата войници“ и „Ситърия“ привлякоха вниманието на публиката…

Хареса ли ти новелата „Диамантът, голям колкото «Риц»“ и въобще чете ли я? Във всеки случай ще я включа в новата си книга…

Взех си „Одисей“ от книжарницата „Брик Роу“ и започвам да я чета. Жалко, че действието не се развива в Америка — в живота на ирландската средна буржоазия има нещо, което ме потиска страхотно, кара ме да се чувствувам до болка унил. Половината ми прадеди произхождат тъкмо от такава социална прослойка в Ирландия, а може би и по-нисша. Имам отвратителното усещане, че този роман ме разголва. Освен през октомври да замина на Юг или за Ню Йорк, та да прекарам там зимата.

Винаги твой

Ф. Скот Фиц

До Едмънд Уилсън

(Пощенското клеймо е от 7 октомври 1924 г.)

Вила „Мари“, Валескюр

Сен Рафаел, Франция

 

Скъпи Зайо,

Горното ще ти покаже къде се намираме, щом като заявяваш, че не можеш да намериш мястото на картата^[17]. Твоето писмо ни достави огромно, колосално, изумително удоволствие. То е епохално, акрокритично, категориално. Откак го получих, живея нов живот, а Зелда отиде в женски манастир в Пелопонес…

Новините за пиесата са великолепни, както и за балета. От писмото ти разбирам, че О’Нийл и Мери са имали голям успех. Но за книгата на Ринг^[18] не си прав. Моето заглавие беше възможно най-доброто. Ти както винаги не си прав — но както винаги доводите ти са възможно най-правилните. (Това изречение е акрокритично, хипотетично, диаболично, метафорично…)

Вчера получих любопитна кратка бележка от него^[19], в която иска да му обясня някои неща относно разказа^[20] ми в „Мъркюри“. В първия момент не можах да разбера какво иска, след като прекара осем години в блажено мълчание. Обърни внимание: той бил католик. Аз съм му разбил сърцето.

А сега ще прибавя на писмото си онзи фицджералдовски щрих, без който то не би отговаряло на твоята представа за моя характер.

За новия си роман Синклер Луис е получил от „Дизайнър“ петдесет хиляди долара (деветстотин и петдесет хиляди франка) — аз никога не съм имал такъв успех, както този човек. (Впрочем наистина ли?)

Книгата ми^[21] е чудесна, чудесни са и въздухът, и морето. Възстанових си здравето — вече не кашлям, не ме сърби навсякъде, нощем не се мятам от единия до другия край на леглото, не получавам чувството за празнота в стомаха, след като изпия две силни кафета. Последната зима наистина работих здравата — но всичко, което написах, е боклук и това сломи моя дух, както и желязното ми здраве.

Пиши ми за всичко — факти, клюки, злополуки, скандали, сензации, провали и нови слави, — както и за себе си.

Целуваме те

Скот

До Едмънд Уилсън

(1925)

Рю де Тилсит 14

Париж, Франция

 

Скъпи Зайо,

Благодаря за писмото, в което ми пишеш за романа^[22]. Страшно съм щастлив, че го харесваш и че одобряваш самия замисъл. Според мен обаче аз съм допуснал една грешка, при това ГОЛЯМА ГРЕШКА, и тя е, че не описвам (а трябва да ти кажа и че не са ми ясни) емоционалните взаимоотношения между Гетсби и Дейзи от момента на тяхната повторна среща до катастрофата. Тази липса обаче е така хитро скрита от ретроспекцията на миналото на Гетсби и от страниците великолепна проза, че никой не я е забелязал — макар че всеки я е почувствувал и я е определил с други думи. Менкен казва (в едно изключително възторжено писмо, което получих днес), че единственият недостатък е баналността на сюжета, неговата развлекателност (той явно е забравил за преклонението си пред Конрад и е нагодил мисленето си към разтегления роман), но всъщност на него му е липсвал емоционалният гръбнак на историята в нейния кулминационен момент.

Без да правя оскърбителни сравнения между нещо първокласно и нещо третокласно, ще кажа, че ако моят роман е развлекателен, то развлекателен е и „Братя Карамазови“. Погледнат едностранчиво, последният може да бъде принизен до криминален роман. Твоето писмо и това на Менкен обаче дойдоха като компенсация, задето никой от рецензентите на книгата, дори и най-възторжените, въобще не са могли да я разберат, както и за още по-потискащия факт, че в сравнение с другите тя бе финансов провал (след като отказах да бъде издадена на части в списание и така загубих хонорара от хиляда и петстотин долара). Чудя се какво ли си е помислил Розънфелд^[23] по този повод.

Видях се с Хемингуей. Утре двамата ще отидем при Гъртруд Стайн. Париж е пълен с американци — повечето са наши бивши приятели — и голяма част от времето ни отива в опити да им се изплъзваме, но не защото ни е неприятно да се виждаме с тях, а защото Зелда още не е укрепнала напълно, пък аз трябва да работя; при това те, изглежда, не могат да говорят нищо друго освен полузлостни клюки за нюйоркските знаменитости. Франция започва да ми харесва. Наехме един чудесен апартамент до януари. След като две седмици в Париж наблюдавам американците, аз се отвратих от тях — от тези глупави, нахални жени и момичета, които смятат, че се интересуваш лично от тях, и които всичките (така казват) са чели Джеймс Джойс и просто обожават Менкен. Предполагам, че ние не стоим по-долу от другите нации, но контактът ни с тях изкарва на повърхността най-лошите ни качества. Ако имам някакъв пръст в оформянето на обноските на съвременното американско момиче, значи съм си свършил зле работата.

Много бих искал да те видя. Ще ти разкажа някои смешни неща. Други новини няма — освен това, дето двамата със Зелда мислим, че сме чудесни — както винаги, та дори и повече от друг път.

Скот

Отново ти благодаря за ободрителното писмо.

До Джон Пийл Бишъп

(Пощенското клеймо е от 9 август 1925 г.)

Рю де Тилсит

Париж, Франция

 

Скъпи Джон,

Благодаря ти за твоето мило, задълбочено, проницателно и полезно писмо за „Великият Гетсби“. То е почти единственият понятен критически отзив за книгата, с изключение на едно писмо от мисис Уортън. Ще си помисля, дори вече мислех над това, което казваш за прецизността — страхувам се, че още не съм достигнал онзи безпощаден артистизъм, който би ме накарал да махна някой съвършен пасаж, ако няма място в контекста. Бих могъл да махна почти съвършения, подходящия, дори блестящия — но както ти казваш, истинската прецизност все още не е постигната. Прав си и като смяташ Гетсби за неясен и неравен образ. Самият аз нито в един момент не съм го видял ясно — в началото той беше един мой стар познат, а после се превърна в мен; как стана това преливане, не знам.

Така както ми разказваш за новия си роман, мисля, че ще е чудесен — умирам да го прочета. Следващия месец, когато отидем на Ривиерата, аз също ще започна нов роман. Доколкото разбрах, там е и Маклийш^[24] (в Антиб, където ще ходим и ние). Тази пролет Париж беше истинска лудница и както можеш да си представиш, ние бяхме в нейния център. Не знам кога ще се върнем в Америка — може би никога. Ще бъдем тук до януари (с изключение на месеца в Антиб), после през пролетта отиваме в Ница, а през следващото лято — в Оксфорд. Поздрави Маргарет и много благодарности за хубавото писмо.

Скот

До Джон Пийл Бишъп

(1925 г.)

 

Уважаеми господине,

Приложеното^[25] говори само за себе си. Междувременно бях в Антиб и Арчи Маклийш ми хареса много. Както и неговото стихотворение, макар и да е странно, че човек може да хареса нещо, което е така безобразно подражателско. В сравнение с него други, обявени за плагиатство творби могат да бъдат сметнати за оригинали.

Умирам да прочета новия ти роман. Аз също започвам да пиша нов. През това лято в Антиб нямаше никой друг освен мен, Зелда, семейство Валентино, семейство Мърфи, Мистингет, Рекс Инграм, Дос Пасос, Алис Тери, семейство Маклийш, Чарлс Бракет, Мод Кан, Естър Мърфи, Маргьорит Намара, Е. Филипс Опънхайм, цигуларят Май, Флойд Дел, Макс и Кристал Ийстман, бившият премиер Орландо, Етиен дьо Бомон — с други думи, чудесно местенце да избягаш от света и да си поживееш непринудено. И все пак прекарахме чудесно. Не знам кога ще се върнем у дома…

Очакваме семейство Хемингуей за вечеря, така че приключвам писмото си, като ти пожелавам всичко най-хубаво.

Скот

До Джон Пийл Бишъп

(Вероятно януари или февруари 1929 г.)

 

Скъпи Джон,

Бях се отчаял от несполучливия роман^[26], когато започнах да чета новелата^[27]. Джон, все едно, че са ги писали двама различни души. Новелата е едно от най-хубавите неща за войната, които съм чел — стои до най-доброто на Крейн и Биърс, — интелигентно написана и чудесно композирана. Точно когато в четири часа следобед се чувствувах така зле заради романа, тя ме развълнува и възхити — околностите на Чарлстаун, нощта в града, възрастната дама и преди всичко прекрасният, драматично разработен епизод с възрастната дама и среброто, както и умело и деликатно подготвената сцена с убийството.

Сега да преминем към по-практични въпроси — сигурен съм, че в „Скрибнърс магазин“ ще отпечатат новелата, стига да желаеш, и ще ти платят хонорар между 250 и 400 долара. Цифрата е мое предположение, но мисля, че ще бъде толкова. В случая с удоволствие бих изиграл ролята на твой литературен агент-любител. Ако не си известно име, е почти невъзможно да пробиеш в списание, където плащат по-големи хонорари — знам го от опита си с „Диамантът, голям колкото «Риц»“, „Младият богаташ“ и др. Пиши да действувам ли — разбира се, мога да ти бъда полезен само що се отнася до публикуването на новелата в американско списание.

Сигурен съм, че написвайки този роман, ти си се научил на някои неща. В книгата има и светли моменти — например разговорите на Брейкспиър, но общо взето, това е едно безжизнено произведение. Ще се въздържа или не, няма да се въздържа, а ще подкрепя критиката си с факти, които ти несъмнено и сам си уловил^[28].

Добре те наредих, но спомняш ли си твоите писма до мен във връзка с „Гетсби“? Ужасно ми беше мъчно, но от тях научих почти толкова, колкото от дружеските ти „лекции“ върху английската поезия.

Големият човек може да създаде много по-голяма бъркотия от малкия човек и през трите години, в които си работил над книгата, ти, с твоята внушителна фигура, си направил на парчета не един глинен съд. Добре, че не държиш кой знае колко на глинените съдове. Човек не бива да пише романи или поне не бива да ги започва с мисълта, че създава някаква безапелационна философска система — ти си се опитал да компенсираш липсата си на увереност с липсата на покорност към формата.

Важното е, че никой друг писател, пишещ на нашия език, с изключение вероятно само на Уайлдър, не притежава твоето разбиране на света, твоята култура и усет за социална критика — качества, проявени в този роман. Ще добавя и подходът (второ и трето лице и т.н.), такива твои специфични способности като изобразителността и чувството за „страната“, отражението на твоите лични добродетели като лоялността и прикриването на чувствеността, което до такава степен е твоят зъл гений, че вече не можеш и да разбереш, че е зъл — и с мен става така, когато съм пиян.

Във всеки случай самата история е чудесна. Не се ядосвай от писмото ми. Тази вечер се чувствувам ужасно и вероятно си го изкарвам на теб. Пиши ми в кой следобед между два и половина и шест и половина ще можем да се видим тук, в Париж, за да си поговорим — определи датата и кафенето както на теб ти е удобно; що се отнася до мен, единствените ми заети дни са неделите. Междувременно ще надзърна още веднъж в романа ти, за да видя дали, ако се посъкрати, няма да стане по-добър. Но се боя, че от него няма да можеш да извлечеш никаква полза — нито слава, нито пари.

Твоят стар и винаги любещ те приятел

Скот

 

Извинявай за месианския тон на писмото. Започнах да си подпийвам още на втората страница и сега вече с положителност съм светец (като уж неподлежащия на зловонието на смъртта монах на Достоевски).

До Едмънд Уилсън

(Вероятно февруари 1933 г.)

„Ла пе“^[29]? (О, господи!)

Таусън, Мериланд

 

Скъпи Зайо,

Току-що получих писмото ти с главата на Владимир Улянов^[30]. Защо не дойдеш на празника, като останеш поне и за следващия ден? Искам да знам дали очакваш със смирение да поемеш ролята си на Луначарски и дали смяташ, че лично ти нямаш какво повече да кажеш с езика на прозата или че въобще няма какво повече да се каже. Може би отговорът на втория въпрос трябва да търся в „Замъкът на Аксел“ — жалко, защото си спомням някои твои по-раншни разкази, в които имаше много нови неща, по-късно доразработени от други писатели. (Не че и някои от по-новите ти работи не ми харесват — и по-специално „Хъл Хаус“).

Срещата ни беше злощастна. Аз дойдох в Ню Йорк, за да се напия… и не биваше в това състояние на безсилно отчаяние да се виждам с теб и Ърнест. Поемам изцяло върху себе си вината за всички неприятности — взаимоотношенията ми с Ърнест, изглежда, са стигнали до такъв стадий, при който, когато двамата пием заедно, аз изпитвам желанието ту да се заяждам с него, ту да му се подмазвам. Тъй или иначе, постъпих много егоистично.

Дос беше тук и двамата прекарахме чудесна вечер — ние с него не сме си много ясни един на друг и това може би е най-добрата основа за едно трайно приятелство. Алек дойде да ме види в „Плаза“ в деня, когато си тръгвах (все още бях в ужасно състояние, макар и външно да не ми личеше особено). За моя изненада той ми каза, че предната вечер ти си им разяснил основите на ленинизма, дори на марксизма, и Дос ми обясни, че съвсем наскоро си бил публикувал статия в „Ню Рипъблик“ в същия дух.

Миналата седмица се видях с Т. С. Елиът — бяхме заедно един следобед и после вечерта. Четох на глас негови стихотворения и усетих, че той много си ги харесва. Симпатичен ми е…

Ела през март. Не знам точно кога се пада празникът, но ти разбери и ни съобщи приблизителната дата на твоето пристигане. Разбери го предварително, за да не се разминем.

Винаги твой приятел

Скот…

До Едмънд Уилсън

7 септември 1934 г.

Парк Авеню 1307

Болтимор, Мериланд

 

Скъпи Зайо,

Последните ти две статии^[31] в „Ню Рипъблик“ ми направиха силно впечатление. Макар винаги да сме подхождали към нещата по различен начин, мисля, че в сферата на литературата ни свързва едно общо качество — проницателността. Способността да долавяме скрития смисъл, недоизказаното.

Хубаво беше едно време, когато всички вярвахме в едни и същи неща. Още по-хубаво беше, когато си мислехме, че ще умрем всички заедно или ще живеем заедно, и никой от нас не предполагаше, че ще познае тази страхотна самота, съпътствуваща хората, които посвещават останките си на художествената литература или бавно разлагащото си се тяло — на Човешката Идея. И въпреки това благодарение на ударението, което поставяш в твоята статия в „Ню Рипъблик“ върху силите, които не знаят що е покой, върху реките, които текат до безкрай, върху плуващите облаци, които разнасят своите предсказания вечер, следобед или сутрин, благодарение на това чувство за нещата нашите пътища вървят приблизително успоредно, дори когато различните тълкувания на фактите, за които говорим, ни отделят един от друг с километри.

Написах това писмо, за да изразя пламенното си съгласие с една твоя идея, залегнала в дискусията върху Мишле: че условията променят безвъзвратно хората и че това, което на светлосин фон изглежда мораво, на друг фон може да изглежда зелено или снежнобяло. Искам да знаеш, че поне един от твоите многобройни читатели е уловил скрития смисъл на думите ти.

Твой вечно любещ те приятел

Скот

До Биатрис Данс (?)

Септември 1936 г.

 

Никога не ми е вървяло толкова наопаки, и то с такова предизвикателно постоянство. Звучи парадоксално, но напълно в духа на обстоятелствата, че наследството, което получих след смъртта на майка си (самият аз бях толкова болен, че не можах да я видя, преди да умре, нито да отида на погребението й), е най-щастливото събитие за мен в последно време. Тя беше една упорита възрастна жена, упорита в обичта си към мен, въпреки моето пренебрежение към нея, и би било напълно в нейния стил да умре, за да живея аз.

Благодаря ти за днешната телеграма. Хората посрещнаха есето ми в „Ескуайър“ със смесени чувства — мнозина смятат, че съм направил страхотна грешка, като съм препечатал есе от „Крахът“. От друга страна, получавам безброй писма от почитатели, с които те ме молят да публикувам есетата повторно в „Ридърс Дайджест“, както и няколко предложения за включването им в антологии, на които най-благоразумно отказвам.

Тонът на тези есета сериозно навреди на плановете ми относно Холивуд (които обаче и без това нямаше да се осъществят заради счупеното ми рамо). Някои хора, изглежда, са отсъдили по него, че аз съм една развалина — и в морално, и в творческо отношение.

Сега стигам до някои неща, за които може би съм ти писал в предишните си писма. Казах ли ти, че си счупих рамото, като скочих от петметрова височина, която едно време не би представлявала никаква трудност за мен, и че рамото ми се счупи още преди да се докосна до водата — доста любопитно явление според тукашните лекари; и че когато то вече бе почти заздравяло, макар все още да бях в гипс, една сутрин в четири часа се подхлъзнах в банята и лежах на пода цели четиридесет и пет минути, преди да успея да изпълзя до телефона, за да повикам Мак на помощ. Нощта беше гореща, аз лежах на мозаечния под, целият мокър под гипса, и настинах — получих нещо като артрит, така наречената миотоза, която засегна всички стави на тялото ми от страната, на която лежах; така отново бях прикован към леглото и допреди три дни, когато започна да ме поотпуска, стенех и проклинах безспир. Точно през този период почина майка ми, а се случиха и още десетина други неща, така че ще са ми нужни няколко месеца, докато прочистя развалините от напълно похабеното лято, през което произведох само един посредствен разказ и два-три сценария за късометражни филми.

До Джералд и Сара Мърфи^[32]

Скъпи мой — това се отнася и до Сара,

Напоследък писах на разни други хора, които не означават нищо за мен; на теб исках да пиша едва когато имам някаква добра новина. Вероятно това е въпрос и на гордост — през този безрадостен и в лично, и в обществено отношение месец септември почти всичко наведнъж отиде по дяволите и аз трябваше мъчително и дълго да се катеря отново към върха.

Или накратко: няма защо да ти говоря за ужасните провали, внезапните поврати и привидните лекове, нито за проблемите с белите ми дробове, които тровеха целия ми организъм. Достатъчно е да ти кажа, че имаше месеци, когато температурата ми стигаше 38,5, после спадаше до 38,2, после пак повишение, пак понижение, като в следобедните часове се установяваше на 37 и нещо, и тогава можех да пиша в леглото си, а сега от два месеца и половина може би имам грип — нищо работа. На всичкото отгоре изпаднах и в психическа депресия, като си мислех за финансовите си проблеми и за това как ще се отразят те върху Скоти и Зелда. Често си спомнях за вашата помощ в онзи ужасен момент… като за единственото хуманно дело, извършено в един свят, в който се чувствувах преждевременно умрял и забравен. Хилядите, които бях давал и вземал на заем, вече не ме тревожеха. Явно на този свят има такива, които вземат, и такива, които дават, и толкоз. Така че през цялото това време аз си мислех за вас, вие винаги бяхте близо до мен.

Завърнал се отново в света на живите, аз съществувам сравнително добре. Великите ми мечти обаче са разбити и аз написах половината от един роман^[33] и няколко сатирични разказа, които ще излязат в новия брой на „Ескуайър“. Докато бях болен, трябваше да отхвърля предложенията за четири-пет добре платени служби, подир това дойде един период, в който всички, изглежда, ме бяха забравили, но ето че преди месец един продуцент ме покани да направя филмов сценарий по мой разказ — срещу малък хонорар (2000 долара) и процент от печалбите. Става дума за „Завръщане във Вавилон“ — стар и нелош разказ, който някога бях публикувал в „Поуст“ и чиято героиня се нарича Хонория^[34]! Ще запазя името.

Перспективите изглеждат добри. Престанах да бъда пророк (написах думата правилно едва след третия си опит^[35]), но ако изключителната устойчивост на организма ми, както я наричат лекарите, победи треската, след около месец може би ще бъда платежоспособен…

Сега вече знаете всичко за мен и обещавам, че в скоро време ще ви пиша пак. В своя защита мога да кажа, че във вашето писмо няма нито дума за самите вас. Жалко за… Докато ви писах, си спомних разни минали неща, а аз много лесно се просълзявам.

С най-голяма обич

Скот

До Ърнест Хемингуей

8 ноември 1940 г.

 

Скъпи Ърнест,

Романът ти е чудесен^[36], никой друг не може да напише такъв. Благодаря ти, че мислиш за мен, както и за посвещението. Четох книгата с огромен интерес, заедно с теб изживявах писателските проблеми, които се появяваха в хода на повествованието, и често не съумявах да разбера как си постигнал някои неща. Клането е описано прекрасно, както и битката в планината, и историята с взривяването на моста. От интермедиите ми харесват особено тази за Карков, както и „Сонатата за смъртта“ на Пилар. Сцената, в която бащата се сбогува със сина си, е много силна. Ще прочета отново цялата книга.

Досега не съм ти казвал и колко харесвам „Да имаш и да нямаш“. Много писатели с настървение ще имитират твоя стил и способността ти да наблюдаваш — в тази книга има пасажи и цели страници, които по своята точност и сила се нареждат до Достоевски.

Моите поздравления и за големия успех на „За кого бие камбаната“. Страхотно ти завиждам, казвам го без никаква ирония. От всички европейски писатели винаги съм харесвал най-много Достоевски заради неговата неудържима притегателна сила. Завиждам ти и заради това, че сега ще имаш време да се занимаваш с това, с което искаш.

Все така с обич

 

P.S. Попаднах на една отдавнашна статия на Джон Бишъп, в която той разказва как ти си лежал четири дни под труповете на убитите войници в Капорето и как аз съм бил изключен от Принстън (това не е вярно, през един ноември се разболях тежко и ме изнесоха оттам на носилка — през ноември не могат да те изключат)… Всъщност исках да ти кажа, че един човек от твоя взвод ми разправи някои неща за теб, когато си бил на италианския фронт — как си пропълзял огромно разстояние, влачейки със себе си един ранен, и как после лекарите гледали и се чудели възможно ли е да си останал жив с толкова много рани по тялото. Не се тревожи — на никого няма да го кажа. Нито дори на Алън Камбъл, който онзи ден дойде да ме види и ми донесе новини за теб.

P.S. (2) Чувам, че ще се жениш за една от най-красивите жени, които съм виждал. Предай й моите най-добри пожелания.

До Едмънд Уилсън

Н. Лоръл Авеню 1403

Холивуд, Калифорния

25 ноември 1940 г.

 

Скъпи Зайо,

Мисля, че романът ми^[37] е добър. Писах го трудно. Той няма нищо общо с модните тенденции и сигурно ще бъде критикуван, но е откровен и аз повече от всеки друг път се опитвах да бъда точен и искрен по отношение на емоциите. Все се надявах, че някой друг ще го напише, но явно никой не пожела да се заеме с тази работа.

Поздрави и на двамата

Скот